Решение № 485 от 30.06.2026, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 485 гр. Благоевград, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Елица Яв. Педова като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Гражданско дело № 20261210100738 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 237 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от П. И. Н., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Б*** /видно от служебно изготвена от съда справка НБД Население/, чрез пълномощника й адв. Д. Г., против „Кинти БГ” ЕООД, ЕИК: 207615222, със седалище и адрес на управление: гр. С***, с която е предявен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № 289362/28.01.2025г. е недействителен на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Ищцата твърди, че с ответника е сключила Договор за потребителски кредит № 289362/28.01.2025г., по силата на който й била предоставена сума в размер на 1 000 лв. със срок на договора от 10 месеца, при ГЛП от 36,99% и ГПР от 49,65%. Поддържа се, че по договора потребителят дължал на кредитора неустойка за непредоставено обезпечение, чийто размер възлизал на 6,78 лева плюс 0,226% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,226% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не бил обезпечен, като съгласно погасителния план неустойката възлизала на 678 лв., разсрочена заедно с вноските по кредита. Поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, тъй като били нарушени императивните изисквания на чл. 11, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр.чл. 19, ал.4 от ЗПК. Поддържа се, че предвид предпоставките, при които става изискуемо вземането за неустойка, то същото има характер на скрито възнаграждение за кредитора. Изтъква се, че разписаната в договора неустойка следва да бъде включена при формиране на приложимия по договора ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер. Изтъква се, че ако вземането за неустойка бъде включено в ГПР, размерът му би надвишил пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като прехвърляла риска от неплатежоспособност на длъжника върху самия него. По този начин счита, че неустойката се явявала добавък към възнаградителната лихва и водела единствено до обогатяване на кредитора. Така уговорената неустойка водела и до заобикаляне на ограничението относно размера на ГПР в 1 чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като същата не се включвала при изчисляването на процента на разходите, а реално била причина за завишаване на същия над законоустановения лимит.

Моли се исковата претенция да бъде уважена. Претендират се сторените разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който признава иска за основателен. В тази връзка счита, че не е дал повод за завеждане на делото, поради което моли, на основание чл. 78, ал.2 ГПК, разноските да бъдат възложени изцяло в тежест на ищцата, за което развива подробни съображения. При условията на евентуалност, в случай че разноските се възложат на ответника, релевира възражение за прекомерност на разноските на ищцовата страна.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Благоевград е сезиран с установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК.

В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК, поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на иска.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК.

Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т. е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото с отговора на исковата молба ответникът е заявил, че признава предявения иск. Ищецът, чрез процесуалния му представител в молба вх.№ 15363/23.06.2026г., е поискал постановяване на решение при признание на иска.

Не са налице и отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда.

По така изложените съображения предявеният иск следва да бъде уважен.

Относно отговорността за разноските:

Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на делото – спорното материално право. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда изключение от този принцип само, ако са налице две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая първата установена от законодателя предпоставка за възлагане на разноските в тежест на ищеца, така както са били сторени, не е налице. Липсата на постигнато съгласие между страните за игнориране разпоредбите на договора за кредит, евентуално на процесната клауза за неустойка за непредоставено обезпечение и включването на посочената неустойка в погасителния план съдът намира за причина за водене на делото и съответно наличие на поведение у ответника, налагащо предявяване на иска. Ето защо последният следва да поеме отговорност за разноските на ищцата. Следователно и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в размер на сумата от 37,94 евро за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. от адв. Д. Г., като с представения на л. 39 по делото списък на разноските се 2 претендира адвокатско възнаграждение от 297,88 евро с ДДС. Ответникът своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцовата страна. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е покъсна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

От така приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (аргумент и от чл. 78, ал. 5 от ГПК, и предвид разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Предвид гореизложеното, като съобрази обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, както и реално положения от процесуалния представител на ищцата труд за осъществяване на защитата в настоящото производство, което е разгледано в едно съдебно заседание, защитавания материален интерес по делото и признанието на иска, настоящият съдебен състав намира, че в полза на упълномощения процесуален представител на ищцата адв. Д. Г. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 120 евро с ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА. Съдът счита, че така посоченият размер от 120 евро с ДДС на възнаграждението на адвоката отговаря на положения от него труд по делото и по размер е справедливо и обосновано.

3

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. И. Н., ЕГН:

**********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Б*** и „Кинти БГ” ЕООД, ЕИК: 207615222, със седалище и адрес на управление: гр. С***че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит № 289362/28.01.2025г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.