Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2460 от 06.10.2025, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
Въззивно частно гражданско дело 1482/2025
Вид
Определение № 2460
Подписан
06.10.2025
В сила
06.10.2025
Състав
Вяра Иванова Камбурова, Донка Янкова Русинова, Галя Василева Белева

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2460 гр. Бургас, 06.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Донка Янк. Русинова като разгледа докладваното от Донка Янк. Русинова Въззивно частно гражданско дело № 20252100501482 по описа за 2025 година Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2, вр. с чл. 274 - чл.

279 от ГПК .

Постъпила е частна жалба от "Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрисконсулт Екатерина Костадинова против Разпореждане № 210 от 25.07.2025 г. постановено по ч. гр. д. № 118/2025 г. по описа на Районен съд –Малко Търново, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и изпълнителен лист срещу И. Г. И., ЕГН **********, с адрес: ***, за заплащане на задължения по договор за потребителски кредит № 40014375110 от 23.12.2022 г.

Твърди се, че по аргумент от чл. 411, ал. 2 от ГПК заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Сочи се, че с промените в чл. 411, ал. 2 т. 3 от ГПК, обн. в ДВ, бр. 100 от 2019 г., законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави, поради което заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на закона или на добрите нрави. В този смисъл се твърди, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила.

На второ място се твърди, че за да е налице първата хипотеза на чл.

411, ал. 2 т. 3 от ГПК - заповедният съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор, клаузата следва 1 да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящият случай. Твърди се, че за да е налице втората хипотеза на горепосочената клауза, следва да се приеме, че е от събраните доказателства и факти би могъл да се направи извод, който да е мотивиран и аргументиран и да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е неравноправна, което заповедният съд не е сторил. За да е налице неравноправност на съответните договорни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП, клаузата трябва да е сключена във вреда на потребителя; да не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; клауза да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Твърди се, че в случая заповедният съд не е направил задълбочен анализ на гореописаните кумулативни критерии за неравноправна клауза.

По отношение договорното възнаграждение се твърди, че неправилно заявлението е било на отхвърлено, тъй като преди сключването на процесния договор, на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр, т. е. дружеството в качеството си на кредитор е предоставило преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра са посочени същите параметри, както в Договора за потребителски кредит. Изготвеният погасителен план, също връчен на ответника, съдържал информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

Твърди се, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания – в него подробно са описаните всички параметри, като основание и размер на разбираем и достъпен език. Длъжникът не е пожелал да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена по закон и в ОУ към договора.

По отношение на уговорения годишен лихвен процент се твърди, че същият отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, като страните по своя воля са се съгласили да сключат договора за кредит с посочените годишен лихвен процент и ГПР. Твърди се на следващо място, че възприетото от съдилищата в по-старата съдебна практика, че нищожни като противоречащи на добрите нрави, са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено - до двукратния размер, е изоставена с оглед измененията на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014). В този смисъл се твърди, че с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК , нищожни са клаузи, с които са надвишени максималните размери на годишния лихвен процент и ГПР, като според § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК , разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, а само за тези, сключени след тази дата.

На следващо място се излага, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент.

Твърди се, че след като са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР и по аргумент от чл.145, ал. 2 от ЗЗП, няма как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно 2 уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза.

По отношение на законната лихва се твърди, че претенцията неправилно е било отхвърлена, тъй като присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск.

По отношение на претенцията за лихвите за забава се твърди, че неправилно е отхвърлена, тъй като клаузата не е неравноправна, а кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Твърди се, че според правната теория и съдебната практика, в този случай не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение.

Претендира се съдът да отмени обжалваното разпореждане, като вместо него се постанови да бъде издадена заповед за изпълнение относно претендираните вземания за неплащане главница в размер на 1372.36 лева, дължима от вноска Nº 15 с падежна дата 15.03.2024 г. до вноска Nº 30 с падежна дата 15.06.2025 г.; неплатено падежирало договорно възнаграждение в размер на 796.98 лева, дължимо от вноска Nº 15 с падежна дата 15.03.2024 г. до вноска Nº 30 с падежна дата 15.06.2025 г. и 190.96 лева - лихва за забава, дължима от 16.01.2023 г., дата на изпадане на длъжника в забава, до датата на подаване на заявлението в съда, претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Претендират се разноски в размер на 15 лв. за заплатена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Окръжен съд – Бургас, за да се произнесе по постъпилата жалба, взе предвид следното:

Пред заповедния съд е постъпило заявление от „Профи Кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу И. Г. И., ЕГН **********, с адрес: ***, за заплащане на задължения по договор за потребителски кредит № 40014375110 от 23.12.2022 г. С подаденото заявление се претендира издаване на заповед за изпълнение за следните суми: 1 372,36 лева - главница; 796,98 лв. - договорно възнаграждение, дължимо от вноска № 15 с падежна дата 15.03.2024 г. до вноска № 30 с падежна дата 15.06.2025 г.; 499,95 лева - възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“, дължимо от вноска № 15 с падежна дата 15.03.2024 г. до вноска № 30 с падежна дата 15.06.2025 г.; 874,95 лева възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, дължимо от вноска № 15 с падежна дата 15.03.2024 г. до вноска № 30 с падежна дата 15.06.2025 г.; 500 лв.

– неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на 15.12.2023 г.; 190,96 лева - лихва за забава от 16.01.2023 г. до 25.07.2025 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и разноски - 72,00 лева за държавна такса, 180,00 лева за юрисконсултско възнаграждение и 80,00 лева - за подготовка на документи, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 13, ал. 2 от НЗПП.

3

Вземането се претендира на основание договор за потребителски кредит № 40014375110 от 23.12.2022 г., по който на длъжника е отпуснат кредит в размер на 3000 лв., за срок от 36 месеца, с месечна погасителна вноска от 144.16 лева, годишен лихвен процент в размер на 41.00 %; ГПР 49,21 %. Уговорено е възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги "Фаст", в размер на 1200.00 лева и "Флекси", в размер на 2100.00 лева, платими към всяка погасителна вноска. В заявлението е посочено, че длъжникът е направил 13 погасителни вноски и е изпаднал в забава съгласно погасителния план към ДПК.

С обжалваното разпореждане Районен съд –Малко Търново е отхвърлил заявлението изцяло като е приел, че е налице неравноправност и нищожност на клаузите за дължимост на допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси", имащи за цел обогатяване на кредитора над допустимите от закона рамки. Районен съд – Малко Търново е приел, че с невключването в ГПР на възнагражденията по допълнителните услуги "Фаст" и "Флекси", са нарушени нормите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК , чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , което прави договора недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, поради което, на основание чл.

23 ЗПК, кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължи лихви или други разходи по кредита.

Поради необжалване на разпореждането по отношение на част от претендираните вземания, то е влязло в сила по отношение на претендираните: възнаграждение за закупена и използвана услуга "Фаст"; възнаграждение за закупена допълнителна услуга "Флекси"; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането; и неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора.

Окръжен съд – Бургас намира, че обжалваното разпореждане е правилно.

С оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР ЗПК, съдът приема, че в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. - да са отразени в крайния му размер и сумите (напр. неустойки и/или такси за услуги), които са пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати. В настоящия случай между страните е договорено дължими от потребителите "възнаграждения" за закупени допълнителни пакети "Фаст" и "Флекси", на обща стойност 3300 лева (пакет от допълнителни услуги "Фаст", в размер на 1200 лева и "Флекси", в размер на 2100 лева), което с първоинстанционното разпореждане (в необжалваната част) е прието за нищожно. Това "възнаграждение" е включено в погасителния план още към датата на сключване на договора, следователно има характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да заплати. Но по делото не се установява тази сума да е включена като елемент при определяне на годишния процент на разходите, в който случай размерът на ГПР не би бил такъв, какъвто е посочен в договора.

Така според въззивната инстанция, е нарушена нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, досежно размера на ГПР. Нарушена е и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, т. к. макар договорът формално да съдържа посочен ГПР в 4 законовия размер – 49.21 %, този процент не е коректен и не е определен законосъобразно, поради невключването в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите на възнагражденията по двата допълнителни пакета. Както правилно е посочил в мотивите си по обжалваната разпореждане първоинстанционния съд, макар закупуването на тези услуги да не е задължително условие за сключване на договора за потребителски кредит, то представлява търговска практика на кредитора, която цели да прикрие действителните разходи по кредита - касае се за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и водеща до заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща размера на ГПР.