Решение № 2 от 07.01.2026, Районен съд - Ихтиман

РЕШЕНИЕ

№2 гр. Ихтиман, 07.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радослава М. Й. при участието на секретаря Лиана Цв. Тенекева като разгледа докладваното от Радослава М. Й. Гражданско дело № 20251840100599 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от „Профи кредит България“ ЕООД ЕИК 175074752 срещу А. З. Д. ЕГН ********** за установяване на вземане в размер на 2652.48 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 3002445662, сключен на 01.10.2015 г., договорна лихва в размер на 1056.72 лева за периода от 06.03.2016г. до 06.10.2017г., законна лихва в размер на 5760.22 лева за периода от 06.10.2017 г. до 27.03.2025 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането.

Предявен е и осъдителен иск сумата от 2498.76 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги дължимо до 06.10.2017г.

В исковата молба ищецът твърди, че на 01.10.2015г. е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 5015678402, по силата на който „Профи кредит България“ ЕООД е предоставил в собственост заемни средства в размер на 3000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема - 41.17%, годишен процент на разходите - 49.90% и срок за погасяване на заема 24 месеца и общо дължима сума от 4451.04 лева, като сумата включва главница и лихва. Ответникът закупил и пакет от допълнителни услуги на стойност 3000,00 лева, чието заплащане е било разсрочено за срока на договора.

Ищецът е бил подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, , въз основа на което е било образувано ч.гр.д. № 401/2025г. по описа на РС-Ихтиман, по което заявлението е частично отхвърлено и е издадена заповед за изпълнение, срещу която е постъпило възражение от длъжника.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК постъпил писмен отговор от ответника.

Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства, съобразно с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема следното от фактическа страна:

Предявени са кумулативно е положителен установителен иск по чл. 415, ал. 1, т. 1 1

ГПК и осъдителен иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, които са допустими, тъй като е налице правен интерес от предявяването им, което се доказва от приложеното ч.гр.д. № 401/2025 г. по описа на ИРС, по което с разпореждане от 28.03.2025 г. съдът е отхвърлил частично подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 2498.76 лева – претендирано възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги. Освен това е издадена срещу ответника е издадена Заповед № 222/28.03.2025 г. за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 2652.48 лева - главница по Договор за потребителски кредит № 3002445662 от 06.10.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 28.03.2025 г. до окончателното му изплащане; 1056.72 лева - договорно възнаграждение за периода от 06.03.2016 г. до 06.10.2017 г.; 18.04 лева - лихва за забава за периода от 07.11.2015 г. до 06.10.2017 г. и 5760.22 лева - законна лихва за периода от 06.10.2017 г. до 27.03.2025 г., срещу която е подадено надлежно възражение от страна на длъжника.

По делото е представен Договор за потребителски кредит № 3002445662 от 06.10.2017 г., сключен между „Профи кредит България“ ЕООД и А. З. Д., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума от 3000 лева, за срок от 24 месеца, при годишен лихвен процент от 41,17 %, и годишен процент на разходите – 49,90 %, като общият размер на плащанията по кредита е в размер на 4451,045 лева. В договора е посочено и допълнително възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3000 лева, възнаграждението за което е разсрочено за срока на договора, като общото задължение по кредита и пакета от допълнителни услуги е 7451,04 лева, а размерът на погасителната вноска – 310,46 лева. По делото е представен погасителен план към договора за потребителски кредит, в който са посочени вноските за главница, договорна лихва и възнаграждение за допълнителен пакет услуги. Падежът на цялото задължение е на 06.10.2017 г.

От заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК съдът кредитира изцяло, се установява, че във връзка със сключения договор за потребителски кредит ответницата е извършила плащания на обща стойност 2614,30 лева, като сумата е отнесена съобразно задълженията по погасителния план. Според вещото лице стойността на пакета от допълнителни услуги не е включен в годишния процент на разходите по договора за кредит. В заключението е отразено, че размерът на задълженията възлизат на 2652,48 лева – главница, 1056,72 лева – договорено възнаграждение, 2498,76 лева – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, 2195,73 лева – законна лихва върху главницата по договора за кредит, 874,75 лева – законна лихва върху договореното възнаграждение и 2068,46 лева – законна лихва върху възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги

При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Ищецът претендира установяване съществуване на вземане за главница в размер на 2652,48 лева, договорна лихва в размер на 1056,72 лева, и законна лихва в размер на 5760,22 лева. Освен това се иска осъждането на ответника на сумата от 2498,76 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги.

В производството по чл. 422 ГПК за установяване на вземане взискателят следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си срещу него.

Доказателствената тежест за спорните факти се разпределя с оглед на твърденията на страните, т.е. ищецът дължи пълно и главно доказване на фактите, въз основа на които претендира изпълнение от ответника – в случая валидно облигационно отношение между „Профи Кредит България“ ЕООД и А. Д. по договор за предоставяне на паричен заем. В тежест на ответника е да докаже изпълнение на задължението си за връщане на получената в заем сума.

2

В хода на производството се установи, че страните са били обвързани от договор за кредит. По делото не се спори, че ищецът е предоставил заемната сума. Страните не спорят и че ответникът е изплатил сумата от 2614,30 лева.

При сключване на договора ищецът е действал в рамките на своята търговска дейност като небанкова финансова институция, а ответникът е физическо лице, като в този случай е бил приложим Закона за потребителския кредит (в сила от 12.05.2010г.).

По тези спорове съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Освен това съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на Върховния касационен съд, ОСГТК).

Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Посочените разпоредби имат императивен характер и са приети в защита на обществения интерес и в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

В чл. 21, ал. 1 ЗПК е предвидено, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а съгласно чл. 22 ЗПК договорът е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.

В случая сключеният между страните договор за потребителски кредит съдържа минимално изискуемото от ЗПК съдържание - размер на заема и валута, в която се предоставя, срок на издължаване, погасителен план, възнаградителна лихва, както и годишен процент на разходите.

Съдът приема, че процесният договор за паричен заем обаче не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Следва да се има предвид, че според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният лихвен процент изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите се изчислява по определена в закона формула, чрез която се осигурява информация на потребителя как е образуван размерът му и каква е общо дължимата сума по договора. В него трябва да са включени всички разходи на кредитополучателя, пряко свързани с кредитното правоотношение.

В приетия по делото договор са посочени единствено абсолютните стойности на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите. Липсва ясно разписана 3 методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Не се съдържа информация и за начина на изчисление на фиксирания годишен лихвен процент и отношението му към годишния процент на разходите. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Нещо повече - уговореното между страните възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги е част от общите разходи по кредита, поради което и е следвало да бъде включена в ГПР. Това е така, защото съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общите разходи по кредита включват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Очевидно е, че разглеждането на искането за кредит в най-кратки срокове, възможността за отлагане на плащането на вноски, намаляването на размера на месечни вноски, промяната на датата на падежа и получаването на допълнителни парични средства, представляват услуги пряко свързани с договора за кредит, т.е. възнаграждението за ползването им е разход, свързан с предмета на този договор.

След като в уговорения ГПР от 49,90 % не са включени задълженията за заплащане на допълнителния пакет услуги и общия размер на плащанията от потребителя в размер на 7451,04 лева според погасителния план надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, то договорът за потребителски кредит е нищожен като противоречащ на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи на съда са в съответствие с т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С714/22 на СЕС, според което неточното посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на всички компоненти, които се изискват, се приравнява на непосочването на ГПР в договора за кредит, защото лишава потребителя от възможността да определи обхвата на задължението. Следователно и липсата на посочен ГПР, и неправилното изчисляване на ГПР означава, че не са изпълнени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК води до недействителност на целия договор за кредит.