Решение № 156 от 20.02.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 156 гр. Стара Загора, 20.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Мариян Ил. Кръстев като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20235530103028 по описа за 2023 година

Предявен е първоначален иск от Н. М. Н., от гр. Стара Загора, против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД - гр. София –по чл. 26 ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 ал.1, т.9, т.10 ЗПК – за прогласяване за недействителен анекс № ........ към договор за потребителски кредит № ........., евентуален по чл. 26 ал.1, пр.1, 2, 3 от ЗЗД, вр. чл. 26 ал. 4 ЗЗД – за обявяване нищожност на клаузата за неустойка.

Предявен е насрещен иск от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД - гр. София, против Н. М.

Н., от гр. Стара Загора, по чл. 79 от ЗЗД – за осъждането му да заплати на дружеството:

196,77 лв. – непогасена падежирала главница по кредита, 1547,34 лв. – предсрочно изискуема главница, 101,46 лв. – договорна лихва.

Ищецът по първоначалния иск – Н. Н., твърди, че на 01.02.2023г. между него /като кредитополучател/ и ответното дружество /като кредитодател/, бил сключен Анекс № ........ към договор за потребителски кредит № ........., придружен от Приложение № 1 към него, отделен документ, обективиращ погасителния план.

Съгласно чл.1 от анекса, страните констатирали и декларирали, че са сключили Договор за кредит № ......... /„Активен Кредит”/. Съгласно чл. 2, страните приели за установено помежду си, че към момента на сключване на анекса, задълженията на кредитополучателя към кредитодателя по активния кредит били в размери, посочени изрично и подробно в приложение № 1 към анекса.

Съгласно чл. 3 от анекса, страните се споразумели да предоговорят активния кредит за допълнителен срок и/или сума, които са посочени изрично в приложение № 1 към анекса и който срок започвал да тече от датата, на която кредитополучателят се съгласил с анекса, съгласно реда и сроковете, установени в общите условия, приложими към договори за потребителски кредит.

Съгласно чл. 4, във връзка с удължения срок на кредита, кредитополучателят дължал на кредитодателя заплащане на главница, лихва и други суми по активния 1 кредит в размери, посочени изрично и подробно в приложение № 1 към анекса.

Съгласно чл. 9, със сключване на споразумението, страните декларирали и потвърждавали, че нямат претенции помежду си по отношение на стари кредити, които били отпуснати от кредитора на длъжника преди сключване на процесния договор, включително за връщане на начислени по кредитите суми.

Съгласно Приложение № 1, годишната лихва била в размер от 36,68 %, а ГПР – 49,00 %. Отделно в Приложение № 1 била посочена и неустойка за предоставяне на обезпечение във вид на поне двама поръчители физически лица или банкова гаранция в срок до края на следващия ден след предаване /превеждане на сумата по кредита от кредитодателя на кредитополучателя. Тази неустойка се равнявала на „4,39 лева средно на ден, като неустойката на ден не трябвало да надвишава 1% от главницата по кредита“.

Общият размер на неустойката, при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодателя възлизала на 3208,72 лева за целия срок на договора за потребителски кредит /Приложение № 5/.

От анализ на анекса, приложение № 1 към него, както и на погасителния план, се достигало до извода, че ищецът следвало да върне сумата от 6160,04 лева, която включвала: 1/ 2000 лева - главница; 2/ 851,48 лева - лихва; 3/ 99,84 лева - такса по приложение № 4; 4/ 3208,72 лева – неустойка, в случай на непредоставяне на обезпечение.

Срокът на кредита бил 01.02.2025г., като размерът на всяка погасителна вноска бил 256,67 лева. Следвало да се отбележи, че нито в погасителния план, нито в договора за потребителски кредит, нито в приложение № 1 към него било посочено какво точно се включва в ГПР. Отделно от това, в ГПР не била включена и посочената неустойка за непредоставяне на обезпечение в посочения срок, вид и размер от кредитодателя. Твърди се, че сключеният договор за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 26 ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във връзка с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11 ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Ищецът имал качеството потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, доколкото същият, при сключването на договора за потребителски кредит действал извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно, приложимият нормативен акт се явявал ЗПК.

На първо място, заложената в договора за потребителски кредит клауза /Приложение № 5 към процесния договор/ за осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в еднодневен срок от сключването на договора в размер на сбора на дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора била очевидно нищожна, представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което следвало да бъде /но не било/ включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР означавало, че не е спазено изискването на чл. 11 т. 10 от ЗПК, защото на практика верният ГПР в Приложение № 1 към договора за потребителски кредит не бил посочен. Също така, подобна неустойка би могла да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да е посочена като такава, което означавало, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11 т. 9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените проценти. Ето защо, само на тези основания договорът за кредит се явявал изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК. В съдебната практика се приемало 2

/Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г./: „че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост /чл. 10, ал. 1 от ЗПК/, договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите /възнаградителна лихва и такси и т.н./ да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно било проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено, не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване /Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС/“. Цитират се аргументи на Решение /С-448-17/. В погасителния план към договора за потребителски кредит била включена и такса по приложение № 4, която също не била посочена като част от ГПР.

С оглед на гореизложеното, в процесния договор било нарушено това изискване на закона относно правилното и пълно посочване на ГПР, доколкото никъде не се посочвало кои разходи формират ГПР. Налице било нарушение на чл. 22, във вр. с чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следвало да се вземат под внимание изключително високите изисквания към физическите лица - потенциални бъдещи поръчители, уредени в договора за потребителски кредит, както и набора от документи, които поръчителите следвало да предоставят /отново в срок до края на деня, следващ отпускането на сумата по кредита/, които се цитират. Очевидна била невъзможността за ищеца да осигури подобни обезпечения в толкова кратък срок, както и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с целия набор от изискуеми документи, което се доказвало и от обстоятелството, че кредитодателят не бил изчакал да включи подобна неустойка при изчисляването на месечните погасителни вноски, а видно от погасителния план, във всяка месечна вноска се включвала и сума, представляваща част от общия размер на описаната неустойка.

На второ място, счита подобна уговорена неустойка в общ размер от 3208,72 лева за нищожна, поради противоречие с добрите нрави и също така представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата се явявала необосновано висока. Константната и безпротиворечива съдебна практика в Република България възприемала именно тези изводи по отношение на подобно условие, в т.ч. именно по договори за потребителски кредити, сключвани от кредитодателя - ответник по настоящото дело. Много подробно в Решение № 232 от 6.06.2022г. на PC - Ловеч по гр. д. № 1694/2021 г. от ищеца по делото били изложени изцяло споделените от настоящия ищец /и от РС – Ловеч/ изводи във връзка с клаузата за неустойка в сключения от ищеца договор за потребителски кредит.

Освен това, непосочването на цитираната неустойка и на Таксата за преференциално обслужване като част от ГПР, водело, както било вече аргументирано, до недействителност на целия договор за потребителски кредит. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като била необосновано висока.

Изрично в Глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/EQ на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити.

Разгледана в този аспект, клаузата за неустойка, предвидена в Договор за 3 потребителски кредит, според която се дължи неустойка в размер на 351,68 лева, при неосигуряване в 1-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранция се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Според съда, подобни уговорки между страните прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на Финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водят до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Видно от т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК /който предвижда: При забава на потребителя кредиторът Има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата/. С процесната клауза за неустойка, предвидена в Договор за потребителски кредит в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Наред с изложеното предвидената клауза за неустойка е неравноправна по смисъла на чл. 14, т.

5 от ЗЗП. тъй като същата е необосновано висока - в този смисъл е и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. С предвиждането на такива разходи за неустойка, посочени в Договор за потребителски кредит се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /съгласно който: „Годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България“/.

Несъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния проиент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката за неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняваш неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително пршагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2. т. 1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, 4 на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП“. Цитират се аргументи от делото. Цитира се от заключението на генералния адвокат по дело ОР-С-453-10: В горния смисъл била съдебната практика, която приемала, че когато договор за кредит не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение - така Решение № 16 от 26.05.2021 г. по в. гр. д. № 57/21 г. на ОСТърговище, Решение № I-272 от 15.01.2021 г. по в. гр. д. № 2669/2020 г. на ОС-Бургас, IIро Гражданско отделение, първи въззивен състав. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявало по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал.