Решение № 22624 от 10.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22624 гр. София, 10.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20241110160952 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба от „..“ ЕООД против А. Т. А., с която е предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: произтичащи от договор за кредит № .. г., сключен между ответника и „..” ООД, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с договор за цесия от 13.01.2022 г., а именно сумата от 1000 лева - представляваща главница по договора за кредит, ведно със законна лихва за период от 07.06.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 401,64 лева - представляваща договорна лихва за периода от 29.07.2019 г. до 29.01.2021 г., сумата 277,18 лева - представляваща мораторна лихва за периода от 29.01.2021 г. до 11.06.2024 г., претендира разноски в заповедното и исковото производство.

В исковата молба се твърди, че между ответника и „..” ООД бил сключен договор за кредит № .. г., за сумата от 1000 лева с краен падеж 29.01.2021 г.

ГПР по договора бил 47,83 %, ГЛП в размер на 40,05 %. Договорът бил сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. На ответника били предоставена необходимата информация по закон и той се запознал с нея. Ответникът не заплатил 1 дължимите по договора суми. В чл. 31, ал.3 от ОУ било предвидено, че кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. С договор за цесия от 13.01.2022 г. „..” ООД като цедент прехвърлил своите вземания във връзка с процесния договор на ищеца. Вземането е индивидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия, като бил упълномощен да уведоми длъжника за цесията. Моли за уважаване на претенциите. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответника А. А. е подала отговор, в който оспорва предявените искове. Сочи, че не е уведомена редовно за цесията. Счита, че договорът не отговаря на изискванията на ЗПК, поради което бил недействителен, невежда доводи, че не е ясно как е формиран годишния процент на разходите. Прави възражение за изтекла погасителна давност.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

От приложеното по настоящето дело ч.гр.д. №34807/24г. на СРС, 169 св, се установява, че в полза на „..“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за следните суми: сумите 1 000,00 лева (хиляда лева), представляваща главница по Договор за потребителски кредит № .. от 29.07.2019 г. между длъжника и ".." ООД, ведно със законна лихва за период от 07.06.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 401,64 лева (четиристотин и един лева и 64 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 29.07.2019 г. до 29.01.2021 г., сумата 273,03 лева (двеста седемдесет и три лева и 03 стотинки), представляваща мораторна лихва за период от 29.01.2021 г. до 31.05.2024 г.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47 ГПК, като са събрани данни, че не живее на адреса, поради което на заявителя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Настоящите искове са предявени в указания срок.

Установява се от представените по делото писмени доказателства и не се спори между страните, че е сключен между „..“ ООД и А. Т. А. договор за кредит № .. г., по силата на който същата е получила сумата от 1000 лева с 2 краен падеж 29.01.2021, като се е задължила да върне сума от общо 1401,64 лева на 18 вноски. /договор от 29.07.2019г. и Общи условия към него, и лог файл на лист 9-43 от делото/. Видно от същия е уговорен фиксиран лихвен процент 40,05 % и ГПР 47,83 %. Съгласно чл. 6.1 от договора е предвидено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, отговарящи на условията на чл.33, ал. 1 от Общите условия. В чл. 6.2 от договора е предвидено, че ако не предостави обезпечението в тридневен срок от сключване на договора или същото не отговаря на изискванията, то заемателят дължи неустойка в размер на 2018,36, платима разсрочено съобразно погасителния план. Не се спори, че сумата е получена, като е представено и платежно нареждане от 29.07.2019г.

Установява се от представения по делото договор за цесия от 13.01.2022 г. и приложение №1 от 13.01.2022г., че кредиторът „..“ ООД е прехвърлил вземането си срещу А. Т. А. на „..“ ЕООД. Представено е пълномощно от законните представители на цесионера „..“ ООД, с което цедента е упълномощен да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането.

Представено е уведомление за извършената цесия, без доказателства за неговото получаване от длъжника.

Други относими и допустими доказателства по делото не са представени.

При така установените факти от значение за спора съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Предявени са положителни установителни искове с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №34807/24г. на СРС, 169 с-в .

Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е предоставена сумата в размер на 1000 лева по сключен със „..“ ООД договор за кредит № ..г., което не се оспорва от ответника.

Сключен е договор за цесия между „..“ ООД и ищеца по делото, с който вземанията на кредитора по договора са прехвърлени на ищцовото дружество. По отношение на длъжника прехвърлянето на вземането има действие от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор /чл.99, 3 ал.4 от ЗЗД/. Правнорелевантно за действието на цесията е съобщението, извършено от цедента.

По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.

Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение само при условие, че ответникът е платил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на различно от цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за извършената цесия би имало значение.

В случая по делото са представени доказателства, че цедентът е упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. От представените доказателства не се установява уведомлението да е било получено от ответника, но следва да се има превдид че в установената трайна съдебна практика /в този смисъл Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение №78/09.07.2014 г., постановено по т.д.

2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./, е възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената цесия, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за цесията.

4

По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.

3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че, когато договорът за е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави по следните съображения:

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на 5 неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му – тридневен срок от сключване на договора, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия.

Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена съобразно погасителния план към договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.