Решение № 10 от 09.02.2026, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Бургас, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светла М. Цолова

Членове:

Петя Ив. П. Дакова

Светлин Ив. Иванов при участието на секретаря Елена П. Георгиева в присъствието на прокурора М. Ан. Д. като разгледа докладваното от Светла М. Цолова Въззивно частно наказателно дело № 20262000600017 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 12 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/.

С решение рег. №13 от 19.01.2026 г. по ЧНД №1343/2025 г. Бургаският окръжен съд признал и приел за изпълнение в Република България присъда по дело № 1 KS 11 Js10055/24 от 22.07.2025 г., постановена от Областен съд в Швайнфурт, Федерална Република Германия, влязла в сила на 30.07.2025 г., с която българският гражданин Т. П. В. е признат за виновен за две престъпления по §§211 ал.2 група 2, 224, ал.1 № 2 и 5, 229, 250, ал.1 № 2 и ал.3, 22 и 23 от Наказателния кодекс на Федерална Република Германия, извършени на 02.06.2024 г. и на 31.07.2024 г. на територията на Федерална република Германия и представляващи престъпления съответно по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от Наказателния кодекс на Република България и по чл.214, ал.2, вр. чл.213, ал.3, т.1 от Наказателния кодекс на Република България, за което му е наложено едно общо наказание лишаване от свобода за срок от 12 години и 6 месеца.

1

Определил на основание чл.57, ал.1, т.2, б. „а“ от ЗИНЗС първоначален СТРОГ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Приспаднал, на основание чл. 12, ал. 9 ОТ ЗПИИСАННЛСМВЛС, при изпълнението на наказанието лишаване от свобода срока на временното задържане, както и на изтърпяната във Федерална република Германия от осъдения Т. П. В. част от това наказание, наложено му с присъда по дело № 1 KS 11 Js10055/24 от 22.07.2025 г., постановена от Областен съд в Швайнфурт, Федерална Република Германия, влязла в сила на 30.07.2025 г., до фактическото предаване на лицето.

Постановеното решение е обжалвано от служебния защитник на осъдения Т. П. В. в частта, с която е определен първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, с оплаквания за незаконосъобразност. Защитникът твърди, че в атакуваната част първоинстанционното решение не отчита в достатъчна степен индивидуалните данни за личността на осъдения и е непропорционално спрямо целите на наказанието. Изтъква, че осъденият не е осъждан, няма данни за трайна престъпна нагласа и е оказвал пълно съдействие на органите, което сочи на ниска степен на обществена опасност на лицето. Позовава се на депресивното състояние на осъдения към момента на деянието, обусловено от продължителни и тежки конфликтни отношения с пострадалата. Подчертава, че деянието не е резултат от устойчива престъпна нагласа, а от конкретна житейска и емоционална криза. Заявява, че понастоящем осъденият участва в програми за овладяване на агресията, което е показателно за критично отношение към извършеното и положителна прогноза за бъдещото му поведение. Като заключава, че определеният първоначален строг режим се явява неоправдано утежняващ и без да е необходим за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК, моли въззивният съд да измени първоинстанционното решение, като на основание чл.57, ал.3 от ЗИНЗС определи първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на Апелативна прокуратура – Бургас изрази становище за неоснователност на въззивната жалба на защитника на осъденото лице. Счита, че първоинстанционният съд правилно е определил първоначален строг режим за 2 изтърпяване на общото наказание от дванадесет години и шест месеца лишаване от свобода, тъй като то е наложено за две тежки умишлени престъпления с правни квалификации, съответно по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 и по чл.214, ал.2, вр. чл.213, ал.3, т.1 от българския НК, същото е в размер по-голям от пет години, както изисква чл.57, ал.1, т.2, б. „а“ от ЗИНЗС. Заяви позиция, че посочените в жалбата обстоятелства не са релевантни към въпроса за режима на изпълнение наказанието лишаване от свобода, а касаят неговата индивидуализация, както и промяната на режима на изтърпяване на наказанието по реда на чл.66 от ЗИНЗС. Като приема, че първоинстанционният съд правилно е отказал да приложи нормата на чл.57, ал.3 от ЗИНЗС относно режима на приетото за изпълнение наказание лишаване от свобода, наложено с осъдителната присъда на германския съд и е постановил първоначален строг режим за изтърпяване на това наказание, е спазил материалния закон, поради което предлага да се остави без уважение жалбата на защитника на осъденото лице и да се потвърди атакуваното решение.

Служебният защитник на Т. П. В. поддържа жалбата и моли за нейното уважаване по съображенията, изложени в нея. Акцентира на ниската степен на обществена опасност на осъденото лице, на оказаното от него съдействие на органите в хода на воденото срещу него наказателно производство, на участието му в програми за овладяване на агресията, на започналия у него процес на поправяне и превъзпитание. Като намира определеният първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода за неоправдано утежняващ и недопринасящ за постигане на целите на наказанието по чл.36 от НК, моли въззивният съд да измени първоинстанционното решение, като определи първоначален общ режим за изтърпяване на наложеното от германския съд наказание лишаване от свобода.

Осъденият Т. П. В. се присъедини към становището и претенциите на своя защитник. Моли да бъде изменен определения му режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от строг на общ, за да може да работи и да има право на свиждане с близките си.

Бургаският апелативен съд, след като се запозна с материалите по делото, обсъди изложените в жалбата доводи и становищата на страните в съдебно заседание, намери за установено следното:

3

Първоинстанционното производство пред Бургаския окръжен съд е образувано по повод постъпило писмо от Министерството на правосъдието ведно с приложена към него молба на осъдения Т. П. В., с която иска наложеното му с присъда по дело № 1 KS 11 Js10055/24 от 22.07.2025 г. на Областен съд в гр. Швайнфурт, Федерална република Германия, да бъде изтърпяно в Република България.

Първостепенният съд правилно е приел, че е сезиран с искане по чл.7, ал.4 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, поради което е поискал компетентният орган на издаващата държава да изпрати съдебния акт, ведно с удостоверение по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, респ. по чл.4, ал.5 от Рамковото решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27.11.2008 г. за прилагане на Принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в ЕС. Поисканите документи, касаещи осъждането на българския гражданин Т. П. В., са постъпили по делото на 31.10.2025 г.

Видно от изпратеното и допълнително коригирано удостоверение по чл.3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС и присъдата в превод по дело № 1 KS 11 Js10055/24 от 22.07.2025 г. на Областен съд в Швайнфурт, Федерална Република Германия, влязла в сила на 30.07.2025 г., на българския гражданин Т. П. В. е наложено за две деяния общо наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години и шест месеца. Към настоящия момент осъденият В. се намира в затвор в гр. Байройт, Федерална република Германия, след като на 31.07.2024 г. е бил задържан, а от 01.08.2024 г. е бил в следствения арест въз основа на издадена заповед за задържането му.

Обоснована е констатацията на първата инстанция, че в процесните документи, изискани и изпратени от Федерална Република Германия удостоверение по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, респ. по чл.4, ал.5 от Рамковото решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27.11.2008 г. и присъда в превод по дело № 1 KS 11 Js10055/24 от 22.07.2025 г. на Областен съд в Швайнфурт, Федерална Република Германия, изрично и подробно са описани двете деяния, извършени от българския гражданин Т. В., за които е осъден от чуждия съд, като тяхното описание е възпроизведено в първоинстанционното решение и не се налага повтарянето му в настоящия въззивен акт.

4

Верен е изводът на окръжния съд, че осъденият В. е признат за виновен от германския съд в извършване на престъпления със следните квалификации §§211, ал.2, група 2, вариант 1, 224, ал.1, т.2, алт.2, т.5, 229, 230, ал.1, изр.1, 250, ал.1, т.2, ал.3, 255, 22, 23, 49, ал.1, т.1, 52, 53, 54 от Наказателния кодекс на Федерална Република Германия.

Извършвайки преценка за наличие на условията за признаване и изпълнение на влязлата в сила присъда, постановена от съд на издаващата държава членка – Федерална Република Германия, първоинстанционният съд коректно е приел, че комплексното обсъждане на характеристиките на двете деяния, описани в чуждата присъда и удостоверението по чл.3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, където са отразени „убийство, тежка телесна повреда“ и „рекет и изнудване“, обуславя заключението, че деянията съответстват на престъпления, съответно по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК и по чл.214, ал.2, вр. чл.213, ал.3, т.1 от НК на Република България, тъй като основните признаци на съставите на тези престъпления съвпадат с фактическото описание на деянията, съдържащо се в горепосочените процесуални документи, както изисква чл.8, ал.1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС.

Правилен е изводът на съда, че в случая не са налице предпоставките по чл.13 от ЗПИИСАННЛСМВЛС за приспособяване на определеното с чуждестранната присъда общо наказание от дванадесет години и шест месеца лишаване от свобода, защото този срок не надвишава максималния размер на наказанието лишаване от свобода, предвидено за престъплението опит за убийство по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от българския НК, а именно двадесет години.

Съобразявайки нормата на чл.15 от ЗПИИСАННЛСМВЛС първата инстанция правилно е намерила, че не са изпълнени факултативните основания, уредени в посочения текст, които позволяват на българския съд по своя преценка да откаже да признае и изпълни съдебния акт на издаващата държава. Представено е от издаващата държава изискуемото по чл.3 от закона удостоверение, което е надлежно допълнено и коригирано в рамките на определения от българския съд срок, а осъденият В. не само е дал съгласие да бъде призната и изпълнена в България постановената спрямо него осъдителна присъда на германския съд, но и по негова лична инициатива и желание е започнало настоящото производство.

5

Верен е изводът на съда, че признаването на присъдата на германския съд не нарушава принципа „nе bis in idem“, установен в чл.15, ал.1, т.3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, тъй като осъденият В. не е осъден за същите престъпления в Република България, нито в друга държава, различна от Федерална Република Германия.

Както по-горе се отбеляза, съдебният осъдителен акт на издаващата държава е постановен за две деяния, които съставляват престъпления и по българския Наказателен кодекс с цитираните вече правни квалификации, поради което липсва изискването по т.4 на чл.15, ал.1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС за възможен отказ от признаване на българския съд.

Вярно е заключението на първата инстанция, че българският съд не може да откаже да признае и изпълни чуждата осъдителна присъда, защото не са изпълнени условията, предписани в чл.15, ал.1, т.5, т.6, т.7 и т.8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС

– изпълнението на общото наказание дванадесет години и шест месеца лишаване от свобода, определено от германския съд, не е погасено по давност съгласно българския наказателен закон;

- осъденият В. не се ползва с имунитет по българското законодателство;

- чуждата осъдителна присъда е постановена спрямо пълнолетно и вменяемо, респективно наказателноотговорно лице, какъвто е осъденият В.;

- остатъкът от наложеното на осъдения В. от германския съд наказание лишаване от свобода надвишава, и то значително, предвидения в т.8 шестмесечен срок към момента на получаване на присъдата от българския съд.