Решение № 5117 от 21.11.2025, Районен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5117 гр. Пловдив, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330119548 по описа за 2024 година

„Водоснабдяване и канализация” ЕООД – гр. Пловдив е предявило установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника Р. Щ. Ш., че последната дължи на ищеца сумата от 592.89 лева, представляваща неплатени задължения за консумиране на питейна и отведена канална вода за периода от 31.03.2020 г. – 31.10.2023 г. за обект, находящ се в ***, както и мораторна лихва в размер на 52.19 лева за периода 30.06.2020 г. – 31.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда – 08.12.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 8672/11.12.2023 г. по ч.гр.д. № 18184 по описа за 2023 г. на Районен съд Пловдив.

Ищецът твърди, че ответникът е потребител на ВиК услуги с № *** в качеството си на собственик на водоснабден недвижим имот. Посочва, че отчетът в имота на ответника бил извършван по показанията на монтираното в имота измервателно устройство с номер в картотеката на дружеството ***.

Срещу вписаните показания в карнета били поставени подписи от ответника 1 или негов представител.

Доколкото стойността на доставените ВиК услуги не била заплатена от ответника, ищецът е поискал издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу ответника, въз основа на което е образувано ч.гр.д. № 18184 по описа за 2023 г. на Районен съд Пловдив. Срещу заповедта било постъпило възражение от длъжника, поради което за заявителя е възникнал правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените разноски в исковото и заповедното производство.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на искова молба от Р.

Щ.. Не оспорва, че е собственик на процесния имот, но твърди че той никога не се е ползвал, поради което не се дължали и претендираните суми за питейна и отведена вода.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове:

Видно от приложеното ч.гр.д. № 18184/2023 г. на Районен съд Пловдив, образувано по депозирано от „Водоснабдяване и канализация” ЕООД – гр.

Пловдив заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед за изпълнение.

Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими.

По основателността на предявените искове:

За основателността на заявената главна искова претенция с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, ищцовото дружество следва да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение с ответника, както и че 2 има качеството на клиент /потребител, т.е. да установи вземането си на претендираното договорно основание и в претендирания размер, както и изправността си – че през процесния период е извършвал в договореното качество и срок услуги по доставка на питейна вода и отвеждане на канална вода за обект, находящ се ***, както и че през процесния период ответникът е имал качеството потребител по смисъла на общите условия и начислените суми съответстват на потреблението. Следва да докаже и твърденията си за начина на отчитане на консумираните услуги и начислените в тази връзка суми.

Възникването на облигационно правоотношение между страните по спора зависи от това, дали ответникът притежава качество на „потребител” на В и К услуги по смисъла на § 1, т.2 от ДР към Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ). За да възникне това качество, ответната страна следва да е собственик или ползвател на имот, за който се предоставят съответните услуги. С Определение № 5732 от 01.05.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че ответникът е собственик на процесния имот, находящ се в ***. Горното се подкрепя и от приетия по делото титул за собственост – нотариален акт №*** /л.6/, видно от който на 01.04.2020 год. ответникът е придобил правото на собственост върх имота.

С оглед изложеното, съдът приема, че Р. Ш. е титуляр на вещното право на собственост на имота, за който се твърди да е доставена вода, респ. има качеството на потребител на процесния имот, и има задължение да заплаща на оператора на В и К услуги, какъвто се явява ищцовото дружество по смисъла на чл.2, ал.1 ЗРВКУ, стойността на потребените услуги по доставка на питейна и отвеждане на канална вода, по цени, одобрени от ДКЕВР.

Съгласно чл.11, ал.7 ЗРВКУ В и К операторите публикуват одобрените от комисията общи условия на договорите за предоставяне на В и К услуги най-малко в един централен и един местен ежедневник, които влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им.

Ищецът твърди, че за процесния период от 31.03.2020 год. до 31.10.2023 год. във водоснабдения имот се е осъществявал реален отчет, като стойността на услугите е определена на база на снетите показания на измервателното устройство.

3

В производството по делото е приложен карнетен лист, в който е посочено начисляваното количество потребена питейна и отведена канална вода, като последният не носи подписа на потребителя в полетата срещу датата на отчитане - липсва подпис срещу снетите данни за месеците, включени в процесния период от 31.03.2020 год. до 31.10.2023 год г. В част от полетата е налично отбелязване за служебно начисляване, в други е отбелязано „необ.“, „дете“, „куче“.

Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от Общите условия на дружеството показанията на водомерите на водопроводни отклонения се отчитат с точност до 1 куб.м. за период не по-дълъг от един месец - за потребители по чл. 3, т. 2 и 3 и за общи водомери на сгради- етажна собственост. В разпоредбата на ал. 4 е установено, че отчитането на водомерите се извършва в присъствието на потребителя или на негов представител. При неосигуряване на представител, отчетът се подписва от свидетел, които може да бъде и длъжностно лице на В и К оператора.

С разпоредбата на чл. 32, ал. 4 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи е установено, че отчетените данни по се установяват чрез отбелязване в карнета, заедно с датата на отчитане на общия водомер и на индивидуалните водомери и подписа на потребителя или негов представител, освен в случаите на отчитане по електронен път.

В случая от представените по делото карнети, установяващи стойността на потребените услуги, не се установява да е спазена процедурата за отчет, установена в Общите условия на ищцовото дружество. В приложените карнетни листове е посочено реално количество на отчетена и потребена питейна вода и канализационни услуги, като не е поставен подпис на потребителя, т.е. не се установява, че отчитането е осъществено в негово присъствие или присъствие на негов представител.

Същевременно в карнетите не са налице данни, че до имота не е осигуряван достъп, за да се приеме, че е налице друг ред за отчитане, извън този на реалния отчет

Предвид горното така представените от дружеството- ищец писмени доказателства не могат да установят твърдението му за доставени на 4 ответника услуги.

При липса на подпис на съответния потребител или негов представител относно данните за водомера, не може да се приеме, че констатирането им, респ. служебното начисляване именно на посоченото количество, са извършени законосъобразно, предвид нормата на чл. 32, ал. 4 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи.

Следва да се посочи, че предвид оспорването на ответника, че услугите са реално потребени чрез водоснабдителната и канализационната мрежа на ищцовото дружество, което е направено своевременно с отговора на исковата молба и в която насока са събрани и гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Р. С., ищцовото дружество не е освободено от задължението да установи размера на потребеното количество вода и стойността му. Приложените по делото карнетни листове представляват частни свидетелстващи документи, които не носят подписа на ответната страна. На основание чл. 180 ГПК същите имат само формална доказателствена сила- т.е. доказват, че съдържащите се в тях изявления са направени от лицето, което ги е подписало, а не, че отговарят на действителността.

Ищецът не доказва по какъв начин е отчетена консумираната вода, на каква база са извършени съответните записвания и отчетените разлики и защо възлизат в този размер. Предвид изложеното съдът не следва да обсъжда заключението по приетата съдебно счетоводна експертиза.

Предвид недоказването по категоричен начин на точното количество на начислена вода, дали в действителност е имало предпоставки за служебно начисляване, на каква база са извършени записванията и предпоставките за това, то предявеният иск за главницата следва да бъде отхвърлен изцяло.

Искът за акцесорното вземане, като обусловен, следва главното вземане, поради което същият като неоснователен, също следва да бъде отхвърлен.

По отношение на разноските:

При този изход на делото в полза на ответника се следват разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В производство по реда на чл. 423 ГПК същият е направил разноски в размер на 25 лева – държавна такса по сметка на ОС 5

Пловдив и 15 лева – по сметка на АС Пловдив.Същият е бил представляван от процесуален представител по пълномощие в заповедното производство, в производството по депозирано възражение по чл. 423 ГПК и в настоящото производство с договорено възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв, за което следва да се определи възнаграждение за пълномощника. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.