Определение № 1134 от 13.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1134 гр. София, 13.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: А. Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002102715 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Й. И. А. срещу решение № 253/06.03.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 2220/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 261174/01.04.2022 г. по гр. дело № 11575/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати на ищцата А. К. Х.-Д., на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, сумата 45 000 лв., дължима по договор за заем от 25.09.2018 г., ведно със законната лихва от 26.10.2020 г. до окончателното плащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на жалбоподателя-ищец по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи за съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството; 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях; 3) длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на 1 изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; 4) в хипотезата на нередовен запис на заповед поради порок, но със запазена безусловност, останалите елементи на договор за заем следва ли да се установяват с други допустими доказателствени средства; 5) кои са конкретните предпоставки, нередовен запис на заповед да се конвертира в разписка и да се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя; кои са конкретните пороци, при които нередовен запис на заповед може да се конвертира в разписка и да се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя; 6) всеки един нередовен запис на заповед ли може да се конвертира в разписка и да се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя; 7) при какви обстоятелства нередовният запис на заповед, приложен като доказателство по делото, следва да бъде счетен като разписка; 8) може ли поемателят да предяви иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД преди съдът да приеме, че записът на заповед страда от пороци, които го правят нередовен от външна страна или нищожен като менителничен ефект; и 9) при липса на други доказателства за сключен договор за заем, нередовният запис на заповед може ли да послужи като доказателство за сключването на договора и за предаване в заем на отразената в текста му парична сума от поемателя (заемодател) на издателя (заемател), предвид неговия абстрактен характер.

Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че на тези въпроси въззивният съд отговорил в противоречие с практиката на ВКС, а именно: на първите три въпроса – в противоречие с решение № 8/19.01.2018 г. по търг. дело № 2435/2016 г. на II-ро търг. отд., решение № 134/30.12.2013 г. по търг. дело № 34/2013 г. на II-ро търг. отд., решение № 75/20.06.2016 г. по търг. дело № 1608/2015 г. на II-ро търг. отд., решение № 94/13.09.2016 г. по търг. дело № 3768/2014 г. на II-ро търг. отд., решение № 161/04.10.2016 г. по търг. дело № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. и решение № 202/25.01.2018 г. по търг. дело № 1826/2016 г. на I-во търг. отд.; и на останалите шест въпроса – в противоречие с решение № 78/17.07.2009 г. по търг. дело № 29/2009 г. на I-во търг. отд., решение № 52/22.05.2009 г. по търг. дело № 695/2008 г. на I-во търг. отд., решение № 187/30.07.2009 г. по гр. дело № 466/2008 г. на IV-то гр. отд., решение № 1023/05.11.2008 г. по гр. дело № 39/2008 г. на V-то гр. отд., решение № 729/19.05.2003 г. по гр. дело № 1506/2002 г. на V-то гр. отд. и решение № 21/15.03.2012 г. по търг. дело № 1144/2010 г. на I-во търг. отд. Същевременно се поддържа, че по последните шест въпроса нямало установена съдебна практика, поради което те били от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, т.е. – навежда се и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Сочи се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се твърди, че въззивното решение било очевидно неправилно – страдало от особено тежък порок, тъй като било постановено в явно нарушение на закона и при несъобразяване на императивни процесуални правила, както и 2 явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Насрещната страна – ищцата А. Х.-Д., в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-почерковата експертиза, апелативният съд е приел за установено следното: На 25.09.2018 г. ответникът (сега касатор) е подписал документ, озаглавен „запис на заповед“, в който се е задължил да върне на ищцата получената от нея сума в размер 45 000 лв. до 25.09.2020 г. В подадената от ищцата на 22.04.2019 г. годишна данъчна декларация за 2018 г., тя е декларирала, че през 2018 г. е предоставила на ответника заем в размер 45 000 лв., който не е погасен до края на 2018 г.; в годишната данъчна декларация за 2019 г. ищцата е посочила, че предоставеният през 2018 г. заем на ответника в размер 45 000 лв., не е погасен до края на 2019 г. Апелативният съд е приел, че във въззивната инстанция не се спори, че документът, озаглавен „запис на заповед“, е подписан от касатора-ответник.

При така установената фактическа обстановка, съдът е изложил следните правни изводи: По предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД ищцата следва да докаже сключването с ответника на договор за заем, по силата на който ищцата е предоставила на ответника парична сума, а ответникът се е задължил да я върне. Договорът е реален, затова предаването на сумата е елемент от фактическия състав. Необходимо е да се установи и падежът – датата, на която сумата следва да бъде върната от ответника, с оглед преценка изискуемостта на вземането. За доказването на тези факти тежестта е на ищцата – доказването следва да бъде извършено по начин, че да създаде у съда пълна убеденост в наличието на заемен договор с ответника, включително предаване на заеманата сума като елемент от фактическия състав на договора за заем. Доказването следва да е пълно и главно – да води до несъмненост в извода за осъществяването на релевантните за спора факти или обстоятелства. Договорът за заем е неформален – за да е действителен не е необходимо да е сключен в писмена форма; не е необходимо да съществува документ, подписан и от двете страни, за да се приеме, че е постигнато съгласие за сключване на договор за заем и че фактическият състав е завършен – сумата е получена от заемателя. Достатъчно е да се установи, че страните са се съгласили заемателят да получи от заемодателя определена сума, със задължение да му я върне на определена или опредляема дата, и сумата да е реално предадена. Предвид на реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума.

Предвид така изложените принципни съображения, въззивният съд е изтъкнал, че в случая от текста на подписания от касатора-ответник документ се установява, че той е получил от ищцата процесната сума 45 000 лв. и се е задължил да `и я върне до 25.09.2020 г. Съдът е приел, че основанието за предаване на сумата се извлича от текста на документа – той удостоверява, че между страните е сключен договор за заем, по който предаването на сумата е установено с представения „запис на заповед“, подписан от ответника. Последният се е 3 задължил да върне 45 000 лв. до 25.09.2020 г., следователно – задължението му е изискуемо.

По така изложените съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск за връщане на заетата процесна сума е основателен, предвид установеното `и предаване по договора за заем, със задължение за връщане до 25.09.2020 г.; не се установява изпълнение на това задължение от страна на ответника, поради което той трябва да бъде осъден да изпълни договорното си задължение – да върне получената в заем сума, със законната лихва от 26.10.2020 г. – датата на исковата молба.

В отговор на оплакванията във въззивната жалба на ответника, апелативният съд е приел и следното: Липсата на доказателства за превеждане на заетата сума по банков път не означава, че същата не е предадена от заемодателя на заемателя. Ответникът-заемател е издал разписка – подписаният от него документ „запис на заповед“, в която е удостоверил неизгодни за него факти. Този документ има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Когато издателят на разписката не оспорва автентичността `и – в случая оспорването е недоказано, не твърди симулация или че е направил изявлението при порок на волята, съдът следва да зачете доказателствената сила на документа, като извънсъдебно признание за получаване на заемната сума, което следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото. И по тези съображения въззивният съд отново е приел, че процесната сума е била реално получена от ответника и той дължи връщането `и.

Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така мотивираното въззивно решение.

По поставените от касатора три процесуалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, е формирана трайно установената практика на ВКС, обективирана и в посочените от жалбоподателя решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази константна практика на ВКС, въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правнорелевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви, в които следва да обсъди всички допустими и относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им по съществото на правния спор. Тази трайно установена практика на ВКС, основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, приема още и следното: Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция.