Решение № 76 от 25.11.2021, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 76 гр. Бургас, 24.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Десислава Д. Щерева

Христина З. Марева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско дело № 20212001000216 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД чрез упълномощен адвокат Пл. П. против решение № 7/26.03.2021г., постановено по т.д. № 24/ 2020 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, изменено в частта за разноските с определение №260062/20.05.2021 год. С решението е отхвърлен предявения от банката иск против „М.“ ЕООД, Т. АЛ.

Г. и Т. П. ИВ. за признаване за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно по договор за кредит от 12.07.2007 год. главница в размер на 33 536,50 лв., ведно със законната лихва за забава от 28.11.2013 год., договорна лихва в размер на 8 042,24 лв. за периода от 21.08.12 год. до 26.12.13 год. и сумата от 60 лв. за такси, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4634 от 2013 година по описа на Районен съд Сливен, както и предявения в условията на евентуалност иск за осъждане на същите ответници да заплатят солидарно на „Ю.Б.“ АД по договор за кредит от 12.07.2007 год. главница в размер на 33 536,50 лв., ведно със законната лихва за забава от 28.11.2013 год., договорна лихва в размер на 8 042,24 лв. за периода от 21.08.12 год. до 26.12.13 год и сумата от 60 лв. за такси.

1

Решението се обжалва в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.422 от ГПК, за приемане за установено, че ответниците „М.“ ЕООД, Т. АЛ. Г. и Т. П. ИВ. дължат при условията на солидарност сумите, за които са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4634 от 2013 година по описа на Районен съд Сливен, както и в частта за разноските.

Твърди се във въззивната жалба, че фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд са необосновани и са постановени при неправилно тълкуване на фактите по делото по отношение на прекъсването на погасителната давност.

Заявява се, че поради преустановяване на плащанията от ответниците, считано от 21.08.2012 година (падежа на 61-ва погасителна вноска по погасителен план), на основание член 24 буква „г“ и член 25 буква „б“ от договора за кредит, във връзка с член 60 ал.2 от ЗКИ, „Ю.Б.“ АД предприела действия по обявяване на кредита за незабавно, изцяло и предсрочно изискуем преди крайния срок на погасяване. Твърди се, че първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове, предявения по реда на член 422 ГПК след депозирано възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение. Сочи се, че в настоящото исково производство следва да е налице пълна идентичност на вземанията и обстоятелствата от предходно развилото се заповедно производство. Поради тази причина, в исковата молба са изложени обстоятелства и доказателства, съответстващи на твърденията в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Според въззивника, независимо от това, съдът е длъжен да направи самостоятелна преценка за редовността на връчването на изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост от гледна точка на формалните изисквания на закона, която не е обусловена от липсата на оспорване от страна на длъжниците. Заявява се, че такава преценка не е направена от Окръжен съд Сливен, който въобще не разглежда начина на връчване на поканите и редовността на обявяване на предсрочната изискуемост, а единствено посочва, че връчването е редовно, без изложени конкретни аргументи и че длъжниците не го оспорват, а ищецът не може да се позовава на нередовно уведомяване за предсрочна изискуемост, тъй като черпи права от нея. Посочва се, че предсрочната изискуемост има 2 действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Излагат се съображения, че в нотариалната покана, чрез която е упражнено правото на кредитора да обяви едностранно предсрочната изискуемост, е отбелязано единствено, че е връчен екземпляр от същата на 6.11.2013 година, респективно 24.10.2013 година, срещу уведомление с изтекъл 14-дневен срок, без да е посочена причината, наложила връчването по този начин. Заявява се, че ненамирането на адреса не е достатъчно основание за връчване по реда на член 47 ГПК, а липсата на данни за изпълнение на процедурата по член 47 ал.1 ГПК от гледна точка на доказаност на предпоставките за прилагане на сочената процедура следва да се обсъдят самостоятелно от съда за преценка надлежността на удостоверената дата от нотариуса.

Въззивникът твърди, че съгласно ТР№ 8 от 02.04.2019 год. по т.д.№ 8/ 2017 год. на ОСГТК на ВКС, в производството по член 422, връзка с чл.

415 ГПК нормата на чл.235 алинея 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и предявения по реда на член 422 ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била редовно обявена за длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.

Твърди се, че в процесния случай в хода на производството, а именно на 21.07. 2020 година е настъпил крайния падеж за погасяване на кредита.

Затова, според въззивника, валидната дата, определяща началото на давностния срок е 21.07.2020 год., като съдът неправилно не е взел предвид редица обстоятелства, които по своята същност представляват действия, прекъсващи давността и преди тази дата. Такова действие представлява признанието на дълга от длъжника по чл.116 б.“а“ от ЗЗД, което може да бъде обективирано и с конклудентни действия. Заявява се, че между страните е било сключено споразумение от 17.12.2013 год., с което длъжниците изрично са признали задълженията си по конкретно посочени договорни правоотношения. Въззивникът сочи, че това споразумение е подписано от Т.

П. ИВ. и Т. АЛ. Г., лично като физическо лице и в качеството му на управител 3 и представляващ на длъжника „М. ЕООД“. В споразумението изрично е посочено, че е във връзка с процесния договор за кредит, длъжниците признават вземането на посочените договорни основания, което е достатъчно и ясно категорично изявление, удостоверяващо законовите изисквания на член 116 б“а“ ЗЗД. Твърди се, че правилно от Окръжен съд Сливен сключването на споразумението от 17.12.2013 година е възприето като основание за прекъсване на давността, но не е взето предвид, че в продължение на направеното с посоченото споразумение признание на задълженията, длъжниците са продължили да изпълняват поетите задължения и да правят системни, договорени в споразумението плащания към банката до 23.02.2015 година. Заявява се, че в справката по член 366 от ГПК са отразени усвоените, начислени и погасени суми по кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, тъй като установителните искове се считат предявени от момента на подаване на заявлението. Твърди се, че доброволните плащания, направени след това, представляват обстоятелства, които следва да се вземат предвид на осн.чл.235 ал.3 от ГПК, доколкото са от значение за спорното право. Сочи се, че доброволните плащания са отразени в счетоводството на банката като погасявания по процесния кредит, което се установява и от отговора на въпрос №8 към съдебно-счетоводната експертиза. Според въззивника, извършените плащания от длъжниците в продължение и изпълнение на споразумението представляват конклудентни действия, които прекъсват давността по см.на чл.116 б.“а“ от ЗЗД.

Въззивникът се позовава и на молба, депозирана от длъжниците на 08.12.2014 год., с която са заявили желанието си за запазване действието на споразумението. Според него съдържанието на молбата, включващо искане за разсрочване на плащането, обуславя извод, че тя съдържа признание на задължението от страна на длъжниците и поради това съгласно член 116 б.“а“ ЗЗД прекъсва давността. Фактът, че в тази молба като вносител на самите плащания е посочено лице, което не е законен представител на дружеството (управител) е ирелевантно и това е така, тъй като на това изявление не е направено противопоставяне от страна на управителя на дружеството (аргумент нормата на член 301 ТЗ). Намира, че това представлява правна простъпка и за нея са приложими нормите за сделките. Противопоставяне не само не е имало, а напротив - действията на третите лица са приемани за 4 валидни. Като страна в споразумението ответниците са поели задължение за заплащане на месечни погасителни вноски, а банката от своя страна е поела ангажимент да не предприема принудителни действия спрямо тях. За всяко направено плащане от третите лица по споразумението е налице знание от страна на длъжниците, доколкото от тяхна страна не е направено отделно плащане, а в същото време са знаели, че споразумението се изпълнява и са се ползвали от това. Като последица от прекъсване на давността от 17.12.2013, от 18.12.2014 год., както и всяко направено след това плащане, е започнало течението на нова петгодишна давност. Заявява се, че давността е прекъсната и с подаването на молбата за образуване на изпълнително дело с искане за предприемане на конкретно посочени изпълнителни способи, а предприетите от съдебни изпълнители действия след това не са предмет на настоящото производство.

Въззивникът моли да бъде отменено обжалваното решение и се постанови ново, с което да се уважат предявените искове за установяване съществуването на вземанията, дължими от въззиваемите при солидарност.

В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от „М.“ ЕООД, Т. АЛ. Г. и Т. П. ИВ., чрез общия им пълномощник адв.Д..

Поддържат, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Намират за правилни изводите на ОС Сливен за това, че банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем . Това се е осъществило чрез връчване на нотариални покани на 24.10.2031 год. и на 06.11.2013 год. и е релевантен факт, наведен в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и в исковата молба. Сочи се, че ищецът е доказал този факт с представянето на нотариалните покани и дори във въззивната жалба се твърди, че банката е отправила уведомление до длъжниците за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Въззиваемите не оспорват, признават и твърдят, че волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до тях на посочените по-горе дати. Споделят се съображенията на ОС Сливен, че ищецът не може да твърди нередовно уведомяване за предсрочната изискуемост, тъй като черпи права от нея. Заявява се, че банката няма интерес да обжалва решението с довод, че съдът е приел за установен твърдян от нея юридически факт, който 5 я ползва, както и няма интерес да оспорва истинността на собствените си доказателства - нотариални покани. Посочва се, че за пръв път във въззивната жалба банката твърди, че волеизявлението й за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е достигнало до кредитополучателя и поръчителите, тъй като нотариалните покани не са им връчени редовно. Тези твърдения, според въззиваемите, са преклудирани, тъй като не са наведени в хода на съдебното дирене пред първата инстанция. Освен това нотариалните покани са представени с исковата молба и не са оспорени от страните в преклузивния процесуален срок. Сочи се, че нотариалната покана има официална удостоверителна сила по смисъла на член 179 ГПК за установените в нея факти, която е обвързваща за съда. Въззиваемите намират, че съдът няма правомощия да извърши проверка на истинността на документа, ако той не е оспорен от страните по реда на чл.193 ГПК, поради това непроизнасянето на съда относно редовността на връчването и истинността на удостоверяването му не съставлява процесуално нарушение, а е съблюдаване на принципа на диспозитивното начало. Заявяват, че твърдяната липса на данни за изпълнение на процедурата по чл.47 ал.1 ГПК от гледна точка на доказаност на предпоставките за прилагането й, е ирелевантна за настоящия спор. Няма законни изисквания за форма и ред, по които волеизявлението на банката да бъде съобщено на длъжника. Евентуалното неспазване от нотариуса на процедурата по чл.47 ал. 1 ГПК не опровергава твърдения от двете страни по делото факт, че волеизявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита е достигнало до кредитополучателя и поръчителите към 24.10.2031 год. и 06.11.2013 год.