Определение № 1617 от 02.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1617 гр. София, 02.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20248002103250 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. М. Д. против решение № 219 от 08.05.2024 г. по в. гр. д. № 184/2024 г. на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 103 от 06.04.2023 г. по гр. д. № 847/2022 г. на Районен съд – Козлодуй, в частта му, в която e отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателя А. М. Д. против Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) - Враца иск с правно основание чл. 179, ал. 4 ЗМВР за заплащане на допълнително възнаграждение в общ размер на 5 230. 30 лева, за периода от 15.07.2019г. до 15.07.2022г. включително, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба - 15.07.2022г. до окончателното изплащане. Атакуваното решение е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД.

Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че възложителят и изпълнителят могат да договарят по-нисък размер на процесното допълнително възнаграждение по процесния договор за държавна служба, без да уведомят служителите на ОДМВР – Враца и министъра на вътрешните работи на основание чл. 92, ал. 4 ЗМВР, както и извода, че процесното допълнително възнаграждение няма постоянен характер, а представлява поощрение. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 179, ал. 4 ЗМВР да бъде уважен. Претендира 1 сторените съдебно – деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. „Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите, и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период?“; 2. „Може ли в договор по чл.92, ал.1 ЗМВР и в приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер?“; 3. „Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал.1, т.1 ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер?“; 4. „Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал.1, т.1 ЗМВР да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт?“; 5. „Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. г. РМС 282/94 г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер?“; 6. „Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите към процесния период договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества“ на АЕЦ Козлодуй“ между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР – Враца, съответно договор №870000013/12.06.2017 г. и договор № 816000027/20.05.2021 г.?“.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, която счита, че се изразява в утвърждаването на възможността на работодателя да въвежда и прилага правила за определяне на елементи от месечните възнаграждения с постоянен характер на служителите си, без да ги уведоми за тези правила и критериите в тях, както и без да им даде възможност да се защитят срещу такова определяне на възнаграждение в по-нисък от максималния размер. Поддържа, че това означава абсолютна неопределеност на престацията, която дължи работодателят на служителя си и противоречи на защитата на правата на служителя, като същевременно допуска възможност за незаплатен труд, а това противоречи на КРБ и международните актове, по които страна е РБ.

Ответникът по касационната жалба - ОДМВР–Враца подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за 2 неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

Третото лице - помагач на страната на ответника - АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД не подава отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което тя е допустима.

Въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, че през процесния период от 15.07.2019 г.

– 15.07.2022 г. страните се били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът Д. е заемал длъжността "старши полицай" в сектор „Охранителна полиция” в РУ АЕЦ Козлодуй към ОДМВР - Враца и е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1, пр. 1 ЗМВР, като е получавал допълнително възнаграждение по силата на решение № 282 от 15 юли 1993 г. на МС и договори за охрана на стратегически обект „АЕЦ Козлодуй” ЕАД, сключени с ОДМВР – Враца, на основание чл. 92, ал. 1 ЗМВР. За спорен в процеса е намерил въпроса за дължимостта на разликата между полученото допълнително възнаграждение и пълния размер, който според ищеца възлиза на 70% от минималната работна заплата съобразно сключените за процесния период горепосочени договори между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР - Враца. За да отговори на този въпрос е съобразил вътрешните правила за определяне размера на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по решение №. 282/15.07.93 г. на МС, утвърдени от изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, със заповеди № АД- 1960/16.07.2017 г. и № АД2630/14.09.2021 г.. От анализа на разпоредбите на чл. 1.3.1. и чл. 7. 1. от горепосочените вътрешни правила е намерил, че допълнителното възнаграждение се заплаща според личния принос на всеки служител в защитната дейност спрямо атомната електроцентрала за съответния месец с цел стимулиране повишаването на качеството. Поради това е заключил, че допълнителното възнаграждение е пряко свързано със служебното представяне на служителите и е резултат на конкретна оценка на всеки служител на МВР. Решаващият съд е приел, че в случая са налице две правоотношения – служебно (между страните по делото) и облигационно (между ответника и "АЕЦ Козлодуй" ЕАД), чийто самостоятелен характер е относителен, тъй като компонент от общата цена по договора за охрана, която възложителят дължи на изпълнителя, е възнаграждението за служителите на МВР, осъществяващи дължимата охрана. Намерил е също, че доколкото се претендира възнаграждение, представляващо поощрение на служители на МВР за положен труд по охрана на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, приложение намира общият принцип, според който поощренията нямат постоянен, а бонусен характер, както и че нямат точно определен размер, а зависят от трудовото представяне на служителите. Посочил е, че основанието за дължимост на процесното допълнително възнаграждение е по чл. 179, ал. 4 ЗМВР вр. с т. 6, б. "в" РМС № 282/15.07.1993 г., а именно - поощрение на служители на МВР за положен труд по охрана на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД. Подчертал е, че размерът на индивидуалните допълнителни възнаграждения на служителите се определя ежемесечно от работна група, назначена със заповед на изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, на база на мотивиран доклад на началника на РУ – АЕЦ Козлодуй. Въззивният съд е посочил, че липсва нормативна 3 уредба, която да определя минимална или максимална граница на допълнителните възнаграждения, поради което няма пречка размерът и критериите за изчисляването им да се уговарят между субектите на правоотношението по чл. 92, ал. 1 ЗМВР, сключили договорите за охрана. Намерил е, че в договорите за охрана не са предвидени минимални размери на допълнителното възнаграждение, в които същото да бъде изплатено задължително, нито пък се съдържа уговорка, че допълнителното възнаграждение следва да бъде плащано на всеки служител винаги в уговорения максимален размер. Счел е, че в приетите от възложителя вътрешни правила е определен реда за изчисляване на допълнителните възнаграждения, така че същите да са индивидуално определени, но при спазване на обективни критерии, избягващи неравностойното третиране на служителите. В тях е предвидено, че всеки служител получава 60% от посочения в договора според заеманата от него длъжност максимален размер на допълнителното възнаграждение, като крайният му размер е резултат от оценка на служебното представяне на всеки отделен служител на МВР. Съобразявайки доказателствата по делото, включително заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от които се установява, че на ищеца е изплатено допълнително възнаграждение съгласно процесните вътрешни правила, всеки месец, според броя на отработените дни, решаващият съд е отхвърлил като неоснователен иска с правно основание чл. 179, ал. 4 ЗМВР.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Поставените от касатора въпроси не са обуславящи за изхода на конкретния спор по смисъла на т.1 ТР №1 от 9.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не съставляват изискуемото общо основание за допускане на искания касационен контрорл.

Съгласно цитираното тълкувателно решение материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените въпроси са без значение за решаващите правни изводи на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск, които се свеждат до това, че претендираното допълнително възнаграждение като свързано със служебното представяне на служителите на МВР се дължи по чл. 179, ал. 4 ЗМВР вр. с чл. 6, б. „в“ от РМС № 282/1993 г. като поощрение за охрана на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, т.е. може и да има, но може и да няма постоянен характер, а размерът му не е нормативно или договорно определен, а зависи от конкретна ежемесечна оценка за изпълняваната държавна служба. Поради това по тези въпроси окръжният съд не е взимал отношение. Последният, шести въпрос, освен това, съставлява оплакване за неправилност на атакуваното решение, изискващо конкретна преценка на конкретния доказателствен материал по делото и на изведените въз основа на него фактически изводи от решаващия съд, което е недопустимо да бъде разглеждано в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби. Неосъществяването на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно, за да не бъде допуснато 4 исканото касационно обжалване, без да е необходимо обсъждането на наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост за точното приложение на закона и за развитието на правото.