Решение № 836 от 14.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 836 гр. Пловдив, 14.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Б. Методиева при участието на секретаря Ивета М. Димитрова като разгледа докладваното от Светлана Б. Методиева Административно наказателно дело № 20235330206549 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 59 и следв. от ЗАНН.

Съдът е сезиран с жалба от И. Г. Б. гр. П. с ЕГН **********, против Наказателно постановление № 23-1030-004041/08.08.2023 г., издадено от Началник група в Сектор „Пътна полиция“ в ОД на МВР Пловдив в частта му по т.1, т.2 и т.7, а именно за наложени на жалбоподателя административни наказания глоба от 50 лева на основание чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП за нарушение по чл.104А от ЗДвП; глоба от 50 лева на основание чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП за нарушение по чл.137А , ал.1 от ЗДвП и глоба от 10 лв. на основание чл.183, ал.1, т.1, пр.2 от ЗДвП за нарушение по чл.100, ал.1, т.1 от ЗДвП. В останалата му част по т.3, 4, 5 и 6 за наложени наказания по чл.185 от ЗДвП от по 20 лева глоба, наказателното постановление не е било предмет на обжалване и поради това и след изтичане срока за обжалване е влязло в сила.

Жалбоподателят с жалбата си и в съдебно заседание чрез пълномощника си адв. П., излага искането си за отмяна на наказателното постановление в обжалваните му части, като сочи на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и недоказаност на нарушенията, а по отношение на нарушението, описано като т.7 от наказателното постановление се акцентира върху междувременно настъпилата законодателна промяна. Претендират се разноските по делото по представен списък.

Въззиваемата страна не е изпратила представител в съдебно заседание и не е взела устно и непосредствено становище по жалбата. С изпращане на жалбата в съда е представена молба-становище с искане за оставяне на жабата 1 без уважение, но изходяща от Началник Сектор „Пътна полиция“, който не е надлежна страна по делото, доколкото наказателното постановление е издадено от Началник група в Сектора, който орган е и бил надлежно призован като въззиваема страна.

Жалбата е подадена в срок, срещу предвиден за обжалване в чл.58д от ЗАНН акт и от лицето, адресат на наказателното постановление, поради което и е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е само отчасти основателна.

Наказателното постановление е издадено въз основа на Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ серия GA с №1034582 от 19.07.2023 г., с който се констатира, че на датата на издаването му, около 14,20 часа в гр. Пловдив, на кръстовището на ул.“И. Р.“ с ул.“В. Л.“, жалбоподателят управлява лек автомобил „****“ с рег. № ****, като извършва следните нарушения: 1. Използва мобилен телефон по време на движение без устройство, позволяващо използването му без участието на ръцете; 2.без поставен обезопасителен колан по време на движение, с който автомобилът е оборудван; 7. при извършена проверка не представя контролен талон към СУМПС. Описани са още като т.3, 4, 5 и 6 и нарушения, изразяващи се в това, че управляваният автомобил не е оборудван със светлоотразителен триъгълник, аптечка, пожарогасител и светлоотразителна жилетка. Нарушенията, предмет на обжалване по т.1, т.2 и т.7 са квалифицирани по АУАН като такива на чл.104А, чл.137А, ал.1 и чл.100, ал.1, т.1 от ЗДвП. По сходен начин е отразено установеното в наказателното постановление, като и там е дадена същата правна квалификация на описаните като т.1, т.2 и т.7 нарушения и е посочено текстовото съдържание на нарушените разпоредби от ЗДвП.

В качеството на свидетели по делото са разпитани актосъставителя Т., свидетеля по акта Д. и доведения от жалбоподателя свидетел Т.. Показанията на свидетеля Д., макар да се кредитират от съда като дадени добросъвестно, не съдържат подробностите по извършената проверка и констатации при същата, като единствено имат значение относно потвърждаването на обстоятелството, че Д. е бил свидетел на осъществената полицейска проверка и е подписал акта в това му качество. Показанията на свидетеля Т. се кредитират от съда изцяло като логични, последователни и на практика изцяло съответни на отразеното по АУАН, чиято доказателствена сила по чл.189, ал.2 от ЗДвП не е оборена.

Показанията на свидетеля Т. съдът възприема само отчасти и то само доколкото са в съответствие с останалите кредитирани доказателства и доколкото в тях, за разлика от показанията на свидетеля Т., се откриват вътрешни противоречия. Отделно от това, в показанията си свидетелят Т. е заявил категорично, че водачът на проверения автомобил е бил сам в автомобила си и че при това положение същият би следвало да впише изрично това обстоятелство в АУАН от съображения за сигурност, каквото обстоятелство се установява, че действително е вписано по АУАН, което поставя под допълнително съмнение показанията на свидетеля Т.

2

Според съда, от доказателствата по делото категорично се установява, че жалбоподателят е извършил нарушенията, за които му е бил съставен АУАН и които са били описани като т.1, т.2 и т.7 от акта и са били правилно квалифицирани от актосъставителя. Така, съгласно чл.104а от ЗДвП, на водача на моторно превозно средство е забранено да използва мобилен телефон по време на управление на превозното средство, освен чрез устройство, позволяващо използването на телефона без участие на ръцете му. В конкретния случай от показанията на свидетеля Т. се установява, че жалбоподателят, в качеството му на водач на МПС, при управление на същото, е използвал мобилен телефон, като приближавайки кръстовището на ул.

„Ив.Р.“ с ул. „В. Л.“ е държал телефона с ръка до ухото си, което е било възприето ясно от свидетеля Т., който по същото време се придвижвал със служебния автомобил по ул.“В.Л.“ и това е станало и причина жалбоподателят да бъде спрян за проверка на посочената улица. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя относно неяснота при описание на нарушението по т.1 в акта и наказателното постановление, доколкото разпоредбата на чл.104а от ЗДвП е ясна и въвежда категорично забрана за използване на мобилен телефон по време на управление /без значение по какъв начин и за каква цел се използва телефонът/, освен ако това използване е посредством устройство, позволяващо ползването на телефона без участие на ръцете на водача. В тази насока и нормата не е бланкента и не се нуждае от запълване на законов бланкет, както се твърди в жалбата, като в акта и наказателното постановление ясно е посочено, че водачът е използвал мобилен телефон, но без устройство, позволяващо му използването на мобилен телефон без участието на ръцете, от което безспорно следва, че мобилният телефон е бил използван с ръце от водача, което се потвърждава и от показанията на свидетеля Т.. Без значение е в тази връзка дали по телефона е разговаряно, или същият е бил ползван отново с ръце с оглед на другите му възможни предназначения. Поради това и възраженията на жалбоподателя за липса на описание на нарушението и наличие на съществено процесуално нарушение в тази връзка са изцяло неоснователни. Действително от показанията на свидетеля Т. се установява, че въпросният автомобил е бил оборудван с т.нар. устройство „handsfree“. Това обстоятелство обаче не е оневиняващо, доколкото въпросното устройство следва да се използва при ползване на мобилен телефон по начин, че да изключва боравенето с телефона с ръце от страна на водача. В случая в показанията си свидетелят Т. е заявил противоречиви данни относно ползването на устройството „handsfree“ по предназначение, като е посочил едновременно, че жалбоподателят по навик държал телефона си в ръка, а след това, че телефонът всъщност бил в джоб между двете предни седалки. Последното изявление впрочем, с оглед на контекста на показанията и заявеното относно разговора с полицейския служител, може да се прецени, че е било последващото местонахождение на телефона, вече при самото спиране от полицейския служител за проверка, а не при движението му при управление от водача. Нещо повече, същият свидетел 3

Т. заявява и че за да бъде приведено в действие въпросното устройство „handsfree“ е необходимо да се „натисне“ самият телефон, което води до извод, че въпросното устройство и не е позволявало ползване на телефона без участие ръцете на водача, както изисква законът. Следователно и въпросното нарушение, което, като е било възприето визуално първоначално от свидетеля Т. е станало и причината за вземане решение за извършване на проверка, се явява доказано от събраните по делото доказателства. Твърдението на пълномощника на жалбоподателя, че от местоположението на свидетеля Т. не е било видимо поведението на жалбоподателя в автомобила му не е подкрепено от доказателствата. Както става ясно от разпита на свидетеля Т., същият не е възприел автомобила на мястото на паркирането му, а при движението му в момента на достигането му до кръстовището, което е преминавал и самият свидетел Т. със служебния автомобил, като автомобилите са били в непосредствена близост. Действително свидетелят Т. е посочил, че от мястото на спиране на автомобила до мястото на предходното му паркиране не е имало видимост, но, както се каза, свидетелят Т. е възприел автомобила, управляван от жалбоподателя, не на мястото, където преди това той е бил паркиран, а вече в движение и при приближаване на кръстовището за завой по ул. „В. Л., поради което и е спрял на тази улица, по която се е движил с полицейския автомобил и е подал сигнал за спиране при осъщественото завИ.е на автомобила на жалбоподателя по ул.“В. Л.“, който е идвал след него.

Установено е според съда от доказателствата и нарушението по т.2 от наказателното постановление, а именно това по чл.137а от ЗДвП. Съгласно посочената разпоредба водачите и пътниците в моторни превозни средства от категории M1, M2, M3 и N1, N2 и N3, когато са в движение, използват обезопасителните колани, с които моторните превозни средства са оборудвани. Описанието на действията на водача, а именно, че е без поставен обезопасителен колан по време на движение, с който автомобилът е оборудван, е достатъчно индивидуализиращо нарушението, съгласно изискванията на чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН, доколкото очертава неизпълнението на визираното в разпоредбата на чл.137а, ал.1 от ЗДвП задължение на водача да поставя обезопасителен колан при движение. В случая, категорично е от показанията на свидетеля Т., че автомобилът, управляван от жалбоподателя, е бил в движение, както и че жалбоподателят не е имал поставен обезопасителен колан, което е било и ясно видимо за свидетеля Т., като се има предвид че двата автомобила – управлявания от жалбоподателя и полицейския са се намирали по едно и също време при движението си на кръстовището на ул.“Ив.Р.“ и ул.“В.Л.“ – този, управляван от жалбоподателя е бил на ул.“Ив.Р.“, а полицейският - на ул.“В.Л.“ с посока на движение бул.“*****“, в която посока е следвало да завие и е завил и автомобилът, управляван от жалбоподателя, след което е бил спрян за проверката. В тази насока и от показанията на свидетеля Танков става ясно, че жалбоподателят не е бил поставил веднага своя обезопасителен колан, защото телефонът бил звъннал и 4 следвало да проведе разговор, както и че при потеглянето следвало да се изчака изтеглянето на други автомобили, но същевременно става ясно от тези показания, че автомобилът е бил управляван от жалбоподателя, доколкото управление е всяко действие с механизми и прибори на автомобила /така Постановление 1/1983 г. на Пленума на ВС, Решение 1166/76г. по н.д. 885/756г. на ВС, Решение № 58/2019г. по н.д. 196/2019г. на ВКС/ и следователно е бил и в движение, доколкото очевидно се е придвижил от мястото на паркирането му до кръстовището, където е бил забелязан от полицейския служител и след това спрян. Не се възприемат както основателни възраженията на жалбоподателя за неяснота при описанието на посоченото нарушение в акта и наказателното постановление, която да се е отразила върху правото на защита на санкционирания субект. Заявеното в жалбата противоречие при описанието, а именно че било записано, че автомобилът бил оборудван с обезопасителен колан, а след това, че не бил оборудван, не е налице. Видно е, че и в АУАН, и в наказателното постановление ясно е посочено, че автомобилът е бил оборудван с обезопасителен колан, като след това отразяване е поставен препинателен знак точка. Следващото изречение, което завършва с двоеточие и следва изброяване указва, че автомобилът не е бил оборудван с други задължително изискуеми атрибути като аптечка, пожарогасител, светлоотразителен триъгълник и светлоотразителна жилетка, които липси на оборудване са изрично квалифицирани като отделни нарушения, несъставляващи предмет на жалбата. Ясно е отразено и че се касае до управляване без поставяне на обезопасителен колан от водач на лек автомобил. Следователно, предвид категоризирането му съгласно разпоредбата на чл.149 от ЗДвП в категория “М1” за МПС, което впрочем е видно и от приложената справка за регистрацията на автомобила, то задължението по чл.137а, ал.1 от ЗДвП е напълно относимо към съответния водач и непосочването на категорията, а само видът на автомобила /лек/ не създава твърдяната от жалбоподателя неяснота дали автомобилът е от типа, за който е задължително поставянето на обезопасителен колан при движение.