Решение № 261043 от 23.03.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 23.03.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка

Сименова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Божидар Стаевски при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме

Мъгърдичян в.гр.дело №9528 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.03.2017 год., постановено по гр.дело №79075/2015 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Б.И.Б. и Р.Т.Б. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца /всеки един от тях/ следните суми: 1 189.31 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия и 22.44 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.ноември 2012 год. до м.април 2014 год. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“********бл.********, абонатен №143190, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 47248/2015 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в – 07.08.2015 год. до окончателното им изплащане и 212.11 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия и 3.34 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.12.2012 год. до 27.07.2015 год. и ответниците Б.И.Б. и Р.Т.Б. са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 539.85 лв. и сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, както и направените разноски в заповедното производство в размер на 57.09 лв. и сумата от 329.90 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Б.И.Б. и Р.Т.Б..

Жалбоподателите поддържат, че по делото липсвали убедителни писмени доказателства за дължимостта на претендираните суми. В представените от ищеца документи не фигурирали имената на ответницата, поради което и последната нямала качеството на задължено лице. Не било посочено основанието на исковете и при какви условия се претендира ангажирането на отговорността на ответниците.

Не бил съобразен чл. 62 ЗЗП, като ищецът трябвало да докаже, че ответниците са поръчали доставката на енергия. Не следвало да се кредитират заключенията на вещите лица, тъй като те били работили въз основа на документи, които не били представени по делото. Липсвали доказателства за въвеждането в експлоатация на абонатната станция, както и че тя е отговаряла на техническите изисквания. Ищецът основавал претенциите си на извършен реален отчет на действително потребена топлинна енергия. Нормативната уредба ясно разграничавала две хипотези – реален отчет и служебно начисляване на топлинна енергия, като на практика уреждала различни по вид вземания, произтичащи от различни правопораждащи юридически факти. При учредено вещно право на ползване неговият титуляр бил задължен да заплаща доставената топлинна енергия. Приспадането и добавянето на суми от изравнителните сметки можело да стане само с изричното съгласие на потребителя на топлинна енергия. В случая със суми за връщане от ищеца били прихванати стари задължения /извън процесния период/. Наличието на съгласие за това не било установено по делото. Липсвали данни за изправността на уредите, чрез които се извършвало измерването на топлинната енергия през процесния период, както и такива за извършено отчитане на индивидуалните разпределители или за пречки от абоната за това. Издадените фактури не представлявали доказателство за дължимостта на претендираните суми. Не било установено основанието за дължимостта на стойността на услугата дялово разпределение. Ето защо молят обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Срещу определението на СРС по горепосоченото дело от 09.01.2020 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е подадена частна жалба от ответниците Б.И.Б. и Р.Т.Б., които поддържат, че присъденото юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство в размер на 329.90 лв. е прекомерно. Максималният размер на това възнаграждение било в размер на 50 лв.

Ответникът по частната жалба „Т.С.“ ЕАД не е депозирал отговор.

По отношение на въззивната жалба:

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал.

1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.

Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че ответниците са съсобственици на процесния апартамент №5 /при равни права/ – молба за вписване на законна ипотека и списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за проведено на 21.08.2002 год. Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, който е подписан от ответника Б.И.Б. /чл. 180 ГПК/ и обективира извънсъдебното му признание, че е титуляр на права върху имота и на откритата при ищеца клиентска партида №143190, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд приема, че отговаря на истината. Следователно ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е въз основа на заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани 5 бр. радиатори с дистанционно отчитане тип F59Р и 1 бр. щранг-лира, като не ползвала топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, като тъй като отчитането се извършвало дистанционно не се изисквало осигуряването на достъп до имота за извършването на отчети от фирмата за дялово разпределение; делът на ответниците за отопление и сградна инсталация бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били изправни – общият топломер в абонатната станция бил преминал през съответните метрологични проверки, като било констатирано, че съответства на одобрения тип. Топлинната енергия от щранг-лирата се изчислявала от фирмата за дялово разпределение, като топлинната й мощност се умножавала по максимален специфичен разход на сградата и енергийната стойност на 1 деление.

Въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология. Следва да се посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по