Решение № 4917 от 29.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4917 гр. София, 29.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Г. Шейтанова

Членове:

Йоанна Н. Станева

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело № 20241100502390 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 14940 от 12.09.2023г., постановено по гр. дело № 6008/2022г. по описа на СРС, 169-ти състав е отхвърлен предявения от „Бест Файненс“ ООД срещу Г. Я. Т. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за установяване дължимост на сумата от 1622,89 лева, главница по договор за потребителски кредит № 3001110/04.12.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба- 08.02.2022г., до окончателното погасяване на вземането. С решението „Бест Файненс“ ООД са осъдени да заплатят на Г. Я. Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 800 лева, разноски в производството.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от „Бест Файненс“ ООД, с която се обжалва изцяло решението. Изложени са съображения, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд бил квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и предявен по реда на чл. 422 ГПК. Поддържа, че безспорно било, че претендираната сума била изплатена от дружеството във връзка със сключване на договор за потребителски кредит. Получената сума била без основание поради недействителност на сключения между страните договор. Счита, че първоинстанционният съд бил констатирал недействителност на сключения договор за потребителски кредит между страните на основание чл. 22 ЗПК, но не бил съобразил разпоредбата на чл. 23 ЗПК съгласно която при недействителност на основание чл. 22 ЗПК потребителят връщал само 1 чистата стойност на кредита, с която неоснователно се бил обогатил, каквато била и претенцията му. Искането към съда е да отмени обжалваното решение и да осъди на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД ответника Г. Я. Т. да заплати на „Бест Файненс“ ООД сумата от 1622,89 лева, ведно със законната лихва до окончателното погасяване на вземането.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Г. Т., с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че решението на СРС е правилно, законосъобразно и постановено при съблюдаване и прилагане на съдопроизводствени правила и материалния закон. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от „Бест Файненс“ ООД срещу Г. Я. Т., с която е бил предявен осъдителен иск за заплащане на сумата от 1622,89 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 3001110/04.12.2018г., сключен с ответника, с която сума същата неоснователно се е обогатила поради недействителност на сключения между страните договор. В исковата молба са изложени твърдения, че по ч.гр. дело № 31315/2020г. по описа на СРС установителният иск на дружеството не бил уважен по отношение на претендираната сума като вземане на основание възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит.

В исковата молба е посочено, че сумата се претендира на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Видно от изисканото ч.гр. дело № 31315/2020г. по описа на СРС, 178-ми състав същото е било образувано по заявление по чл. 410 ГПК, подадено на 16.07.2020г. от „Бест Файненс“ ООД срещу Г. Я. Т., с което са се претендирали следните суми: сумата от 2634,36 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит № 3001110/04.12.2018г., сумата от 554,44 лева, договорна лихва, сумата от 1817 лева, неустойка за неизпълнение на задължение по Раздел IV от договора за кредит, сумата от 262,92 лева, мораторна лихва. С Разпореждане № 177188 от 14.08.2020г., постановено по делото, заповедният съд е приел, че претендираната неустойка е нищожна и е отхвърлил заявлението за сумата от 1817 лева, неустойка за неизпълнение на задължение по раздел IV от договора за кредит. На 14.08.2020г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 14.08.2020г., с която е разпоредено Г. Я. Т. да заплати на „Бест Файненс“ ООД сумата от 2634,36 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит Бест Кредит на вноски № 3001110/04.12.2018г., ведно със законна лихва от 16.07.2020г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 554,44 лева за периода от 18.12.2018г. до 03.12.2019г., мораторна лихва в размер на 262,92 лева за периода от 01.01.2019г. до 2

12.03.2020г. и 340,91 лева, разноски по делото. В срока по чл. 414 ГПК длъжникът е подал възражение, предвид което с разпореждане от 19.01.2021г. съдът е дал указания на заявителя на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК в едномесечен срок от съобщението да представи доказателство за предявен иск за установяване на вземанията по издадената заповед за изпълнение. Препис от разпореждането е връчен на заявителя на 17.02.2021г. като в предоставения срок не са били представени доказателства за предявяване на установителен иск от страна на заявителя. С Определение № 20083379 от 31.03.2021г. съдът е обезсилил Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.08.2020г. по ч.гр. дело № 31315/2020г. по описа на СРС, 178-ми състав и е прекратено производството по делото. Видно от положения печат, определението е влязло в сила на 25.08.2021г.

При така установената фактическа обстановка и с оглед на заявените от ищеца твърдения с исковата молба от 08.02.2022г., СРС е приел, че е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР, с който се иска осъждане на ответната страна да възстанови стойността на сума в размер на 1622,89 лева, предмет на сключен договор за потребителски кредит. По този начин е докладван предявения иск на страните с определението от 02.05.2023г., в което е бил обективиран проектът за доклад, обявен за окончателен в проведеното съдебно заседание на 26.06.2023г.

Първоинстанционният съд е субсумирал твърденията на ищеца за наличие на договорно правоотношение на страните, по което са останали незаплатени от ответника суми, предвид което е подвел същите под гореописаната правна квалификация. В този смисъл е и разпределил доказателствена тежест като е указал на ищеца, че следва да докаже наличието на валидна облигационна връзка с ответната страна по силата на сключен договор за потребителски кредит, че е изпълнил задължението си, произтичащо от договора, а именно предоставяне и усвояване на заетата сума в полза на кредитополучателя, съответно настъпването на изискуемостта на вземането му и неговата стойност.

С решението от 12.09.2023г. СРС е приел, че е бил предявен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР, както и че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.

Предвид което предявеният иск е отхвърлен като в диспозитива поради очевидна фактическа грешка е посочено, че искът е предявен по реда на чл. 422 ГПК, както и че касае установяване на дължимост на сумата от 1622,89 лева. Видно от първата страница на решението СРС е посочил, че е сезиран с осъдителен иск, както и че искането на ищеца е да бъде осъдена ответницата да възстанови стойността на заетата сума в размер на 1622,89 лева.

При преценка допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е дали първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца фактически твърдения или не. По допустимостта на обжалваното решение въззивният съд приема следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца 3 твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато, обаче, първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. Погрешната правна квалификация на иска е свързана с допустимостта на решението само тогава, когато е нарушен принципът на диспозитивното начало – съдът е извел правната квалификация въз основа на невъведени от ищеца обстоятелства, подменяйки предмета на спора и обхвата на търсената защита. С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е овластен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, и съобразно заявения петитум на спорното право, чиято защита се търси. Всяко произнасяне по други /освен надлежно релевираните с исковата молба или по реда на чл. 214 от ГПК/ фактически основания на иска /по други факти/ води до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Когато съдът разгледа факти, които не са въведени като правопораждащи такива или съответно замени едни фактически твърдения с други, без надлежно проведено изменение на иска, съответно – когато се произнесе по различен от заявения петитум, неговото решение се явява недопустимо като постановено по непредявен иск.

В конкретния случай първоинстанционният съд не е разгледал различни от заявените в исковата молба фактически обстоятелства. Напротив, именно въз основа на изложените твърдения, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № 3000363/10.07.2018г., както и че на ответника е била преведена сума в размер на 1622,89 лева, е изведена и правната квалификация на спорното право. В този смисъл СРС не е подменил предмета на спора и обхвата на търсената от ищеца защита. Ищецът е въвел твърдения за наличие на облигационно правоотношение между страните, както и че ответницата не е възстановила на дружеството част от одобрената сума по договор за потребителски кредит, като посочването, че с тази сума същата неоснователно се е обогатила не сочи на факти, относими към хипотезата на престационна кондикция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а на неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по възникналото между страните облигационно правоотношение. На следващо място, както беше посочено сочената от страните правна квалификация не е обвързваща съда.

С оглед на гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд не е дал неправилна квалификация на претенцията, нито е извел същата въз основа на незаявени фактически твърдения, поради което не е излязъл извън спорния предмет и не е нарушил принципа на диспозитивно начало, регламентиран в чл. 6, ал. 2 ГПК.

4

По основателността на претенцията, въззивният съд намира следното:

Между страните не е спорно, че е бил сключен Договор за потребителски кредит „БестКредит на вноски“ № 3001110/04.12.2018г. Съдържанието на същото се установява и от приложения към ч.гр. дело № 31315/2020г. по описа на СРС, 178-ми състав договор, анекс към него и СЕФ.

Съгласно чл. 2 от договора дружеството-кредитодател се задължава да предостави в собственост на кредитополучателя- Г. Я. Т., парична сума в размер на 2800 лева срещу заплащане на уговорените между страните лихви, която сума кредитополучателят се задължава да върне със заплащане на лихвата по начина и в сроковете, посочени в клаузите на договора и в която се включва дългът, възникнал и формиран от и във връзка с усвоената сума по главницата, включително дължимите лихви, разноски и др. плащания съгласно условията на договора и общите условия за предоставяне на кредит на дружеството. В договора е посочено, че сумата е отпусната за 52 седмици, при ГЛП в размер на 41 % и ГПР в размер на 49,65 %.