Решение № 5199 от 21.06.2016, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

Номер 21.06.2016 г. Град

С.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД,

Първо ГО, 15 състав

На първи април Година 2016

В публичното заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА и секретар А.Т. като разгледа гр. дело N 13712 по описа за 2013 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът „А.В.” ООД, ЕИК: ******** твърди в исковата молба, че е дружество, чието представителство се осъществява от двама управители, като всеки един може самостоятелно да представлява дружеството. Управители са К.К.Т. и Н.Н.А..

На 05.09.2013 г., управителят А. е узнала от уеб страницата на частен съдебен изпълнител М.Б., peг. № 838, че собственият на дружеството недвижим имот, находящ се на адрес - гр. С., бул. „***** ********* е обект на обявена публична продан по изп. дело № 201338380405320. При направена по изпълнителното дело справка, се установило, че срещу дружеството е издаден изпълнителен лист в полза на А.К.Б. по гр.д. № 2786/2013 г. по описа на СГС, ГО, 7 - ми състав за сумата от 127 432, 55 лева, включваща главница в размер на 74 318, 22 лева, договорна лихва в размер на 23 571, 72 лева дължима за периода от 01.01.2003 г. - 20.05.2009 г. по чл. 2, ал. 2 от договор за заем от 20.05.2002 г., мораторна лихва в размер на 29 542, 61 лева, ведно със законната лихва върху главницата и договорната лихва от датата на подаване на исковата молба - 28.02.2013 г. до окончателното й изплащане. Установило се, че по изпълнителното дело, на другия управител на дружеството К.Т., която е майка на А.Б., са връчени покана за доброволно изпълнение, уведомление за опис и уведомление за обявена публична продан.

След направена справка в деловодството на СГС по цитираното гражданско дело, управителят А. установила още, че:

- е бил предявен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД от А.Б. срещу дружеството за заплащане на цитираните суми, които произтичали от договор за заем от 20.05.2002 г., по силата на който А.Б. следвало да предостави в заем на дружеството парична сума в размер до 40 000 щатски долара до 31.12.2002 г., дружеството се задължавало да върне заема в срок до 20.05.2009 г., заедно с договорна лихва в размер на 5 % върху пълния размер на заемната сума в левовата й равностойност. В исковата молба А.Б. е направила изрично искане същата да бъде връчена чрез ЧСИ - М.Б. на майка й К.Т., в качеството й на управител на дружеството;

- към исковата молба е бил приложен договор за заем, който е подписан и за двете страни от А.Б. /към 20.05.2002 г., същата е била управител на дружеството/;

- към исковата молба е било приложено писмо на „МКБ Ю.“ АД, придружено от системна справка и копия на мемориални ордери за осъществени операции по сметката на дружеството открита в щатски долари за периода от 01.01.2002 г. до 31.12.2002 г. От същите се установява, че А.Б. е внасяла на каса или е превеждала парични средства по банковата сметка на дружеството в качеството си или на „служител“ или на „титуляр“. Същата е нареждала парични средства от банковата сметка отново в качеството си на „титуляр“.

Сумата от внесените на каса или преведени парични средства е 38 589.65 щатски долара и близка до сумата посочена в исковата молба - 37 900 щатски долара;

- към исковата молба е приложена справка за счетоводен запис, относно внесени по договор в банковата сметка на дружеството 37 900 щатски долара. Справката отново е подписана от А.Б., в качеството й на управител;

- преписът от исковата молба е изпратен за отговор и е получен, не на посочения адрес на управление на дружеството, а от майката на Б. - К.Т. в канцеларията на бюро „Призовки“ към СГС;

- К.Т. е депозирала писмен отговор на исковата молба, в който е признала предявените искове и е заявила, че дружеството се намира в преговори за постигане на спогодба с ищеца;

- призовката за насрочване на делото в открито съдебно заседание е била получена отново от Т. като управител на дружеството в канцеларията на бюро „Призовки“ към СГС, вместо на адреса на управление на дружеството;

- по делото преди съдебно заседание е постъпила молба, към която е представен договор за спогодба от 31.05.2013 г., с нотариална заверка на подписите на ответницата Б. и майка й Т. в качеството й на управител на дружеството, по силата на която последната признава твърдяното от ищеца в исковата молба вземане в общ размер от 127 432, 55 лева, включваща главница в размер на 74 318, 22 лева, договорна лихва в размер на 23 571, 72 лева дължима за периода от 01.01.2003 г. - 20.05.2009 г. по чл. 2, ал. 2 от договор за заем от 20.05.2002 г., мораторна лихва в размер на 29 542, 61 лева, ведно със законната лихва върху главницата и договорната лихва от датата на подаване на исковата молба - 28.02.2013 г. до окончателното й изплащане и половината от внесената от Б. държавна такса в размер на 2 548, 65 лева. По силата на спогодбата дружеството е било задължено от управителя си Т., да погаси задължението в седмодневен срок от одобряването на спогодбата от съда. Определението на съда е влязло в сила на 12.06.2013 г. На 13.06.2013 г., преди да изтече срокът за плащане, предвиден в спогодбата /срокът изтича в края на последния ден - чл. 72, ал. 1, изр. последно/, Б. е подала молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на одобрената съдебна спогодба. На 17.06.2013 г., съдът е издал изпълнителния лист посочен по - горе в обстоятелствената част на исковата молба.

Твърди се, че дружеството, никога не е поемало каквито и да било задължения по договор за заем с А.Б.. Такъв никога не е бил сключван, съответно суми по такъв договор не са постъпвали по банковата сметка на дружеството. Заявява, че ответницата бидейки през определен период от време управител на дружество е съставила и подписала договор за заем, който е антидатирала. Договорът била сключила, договаряйки от името на дружеството като негов управител и сама със себе си, което е сторено в нарушение на чл. 38, ал.

1 от ЗЗД, поради което и договорът е нищожен поради противоречие със закона. Заявява, че същият бил сключен във вреда на дружеството, доколкото пасива на неговото имущество се е увеличил без основание с признатото задължение.

Твърди, че управителят на дружеството А. и съдружниците в него, до момента на узнаване за насрочената публична продан на собствения на дружеството недвижим имот, са били в неведение относно изложените по- горе факти и проведени съдебни производства.

Ето защо иска съдът да установи, че сключената спогодба е нищожна поради противоречие със закона – чл.26, ал.1, предл. първо вр. с чл.38, ал.1 от ЗЗД, евентуално – поради противоречие с добрите нрави – чл.40 вр. с чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД, евентуално – поради противоречие със закона – чл.40 вр. чл.26, ал.1 предл. първо ЗЗД. В уточнителна молба сочи, че последните два иска са с едно и също основание, а именно – сключената във вреда на дружеството спогодба, като различният петитум е резултата на противоречивата практика във връзка с правната квалификация на иска. Ето защо съдът приема, че е сезиран само с един евентуален иск, съединен с главния, като правната му квалификация е правомощие на съда и не е обвързана от посочената от страната.

В рамките на преклузивните срокове по ГПК ответницата А.К.Б. е подала писмен отговор в който оспорва изцяло предявените искове.

Твърди, че забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД не намира приложение при органното представителство на юридическо лице, тъй като фигурата на договаряне сам със себе си предполага наличието на поне две лица - представител и представляван. При органното представителство такова персонално разграничение не се наблюдава. Органът е част от юридическото лице, а проявата на действията му към трети лица, е проява на самото юридическо лице.

На следващо място, счита, че с така предявената искова претенция се атакува действителността на правораздавателен акт - одобрена от съда спогодба, която пресъздава съдържанието на постигната между страните извънсъдебна спогодба. И двете съглашения били сключени между лица, различаващи се помежду си, поради което хипотезата за „договаряне сам със себе си” не е осъществена. По отношение на атакуваната съдебна спогодба, ответницата счита, че съдържа в себе си констатацията на съда, че съглашението не противоречи на добрите нрави, а изразената от съда воля е задължителна за страните и те не бива да дават начало на ново производство по отношение на въпрос, чието разрешение е дадено веднъж.

По отношение на иска за прогласяване нищожността на съдебната спогодба, с твърдения, че представителя и лицето, с което той договаря са се споразумели във вреда на представлявания, ответницата заявява, че ищецът не сочи нито каква е вредата, нито нейния размер. Счита, че доколкото съдебната спогодба възпроизвежда извънсъдебната такава, то трябва да се отбележи, че със същата се урежда вече съществуващо правоотношение между страните.

Що се отнася до договора за заем и възможността от същия да са произлезли вреди за ищцовото дружество, ответницата заявява, че с договора за заем страните са се договорили ответникът-заемодател Б., да предостави в собственост на ищеца-заемател определена сума парични средства, които да бъдат върнати след уговорения период. Със същите ищецът е реализирал обичайната си търговска дейност. Договорът за заем от 20.05.2002 г. не уврежда ищеца, тъй като той получава в собственост, макар и за временно ползване, паричните средства. Вреда би била налице, ако не дружеството е получило, а дружеството е предоставило в заем средства на ответника, която да не ги е върнала, а това да е предварително или впоследствие договорено във вреда на ищеца. В случая не се касае за вреда, дори обратното, тъй като неизпълнението нанася вреди на ответника - заемодател.

Счита, че твърдението на ищеца, че вземането на ответника по договора за заем не е отразено в годишните финансови отчети, е невярно.

Както в приложените финансови документи, така и в обявените отчети от последващия период, в това число и в последния - за периода до 31.12.2012 г. отпуснатият заем е отбелязан и осчетоводен, чрез счетоводен запис в Раздел „Пасив”, Група „Други задължения”.

С определение на съда от 05.05.2014г. на ищеца е назначен особен представител на осн. чл.29, ал.4 от ГПК, поради наличието на противоречиви интереси между двамата управители на дружеството, произтичащо от родствената връзка между единия от управителите – К.Т. и ответницата по делото, която е нейна дъщеря, довело до противоречиви изявления от двамата управители по отношение на предявените искове. Назначеният от съда особен представител поддържа исковете.

Предявени са евентуално съединени установителни искове: главният с правно основание чл. 26, ал. 1 предл.1, вр. чл. 38, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено, че съдебна спогодба от 04.06.2013 г. е нищожна поради противоречие със закона, тъй като тя е върху непозволен договор, а именно договор за заем от 20.05.2002 г., който от своя страна е сключен в нарушение на чл.38, ал. 1 ЗЗД. В случай, че съдът приеме главния иск за неоснователен, предявен е евентуално съединен установителен иск с правно основание чл.40 от ЗЗД за признаване за установено, че процесната съдебна спогодба е недействителна, тъй като е сключена във вреда на представлявания. Изхождайки от твърденията на ищеца, съдът намира, че правното основание на иска е именно чл.40 от ЗЗД, а не чл.26, ал.1, предл. трето вр. счл.40 от ЗЗД или чл.26, ал.1, предл. първо вр. с чл.40 ЗЗ, поради следното:

Накърняване на добрите нрави е налице например, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното положение на другата страна, когато се ограничава прекомерно личната свобода, свободното творчество, упражняването на професия или свободната стопанска инициатива, както и конкуренцията; когато се уговарят имуществени облаги за сключването на брак, даването на съгласие за осиновяване и др. В посочените примери се касае до сделки, които противоречат на добрите нрави, тоест на норми от морален характер, които получават правно действие при оценката на извършените в тяхно противоречие сделки. Като специална хипотеза на такова противоречие с добрите нрави теоретично може да се посочи нищожността на договорите при условията на чл.40 от ЗЗД. Тази разпоредба предвижда, че ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания. Договарянето при недобросъвестното представителство се приема в правната доктрина като подвид на противонравствените сделки.

Разпечатката съдържа 36 от 161 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/08375f60-71f3-4947-b434-339c2ba4493b