Определение № 198 от 19.03.2025, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 198 гр. Кюстендил, 19.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирослав М. Начев

Членове:

Ваня Др. Богоева

Евгения Хр. Стамова като разгледа докладваното от Евгения Хр. Стамова Въззивно гражданско дело № 20231500500540 по описа за 2023 година

Производство по чл.248, ал.1 ГПК .

С решение №186/22.07.2024г., постановено по гр.д.№540/2023г.

Кюстендилския окръжен съд, се е произнесъл по въззивна жалба, подадена от адв.Н. И., като пълномощник на С. С. З., ЕГН **********, ***** офис – партер срещу решение №506/03.11.2023г. по гр.д.№1249/2023г. постановено от Дупнишкия районен съд .Обжалваното решение №506/03.11.2023г. е отменено, в частта, в която се признава за установено по отношение на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *****, че С. С. З., ЕГН ********** с адрес ***** дължи на ищеца суми, в общ размер над 4183.74 лв. до 5027.22 лв, т.е за сумата 843.48 лв, представляваща дължима Договорна лихва в размер на 843.48 лв, за периода 25.08.2022г. до 31.01.2023г. , по Договор за потребителски кредит №7053228007/25.11.2021г. за което е издадена заповед за изпълнение №160/24.02.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№288/2023г. по описа на Районен съд – Дупница, като вместо това ,отхвърля, като неоснователен предявеният от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *****,иск за признаване за установено, че С. С. З., ЕГН ********** с адрес ***** дължи на ищеца суми, в общ размер над 4183.74 лв. до 5027.22 лв, т.е за сумата 843.48 лв, представляваща дължима Договорна лихва в размер на 843.48 лв, за периода 25.08.2022г. до 31.01.2023г. , по Договор за потребителски кредит №7053228007/25.11.2021г. за което е издадена заповед за изпълнение №160/24.02.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№288/2023г. по описа на Районен съд – Дупница.Обжалваното решение №506/03.11.2023г. по гр.д.№1249/2023г. от Дупнишкия районен съд, се потвърждава, в частта, в която се признава за установено по отношение на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *****, че С. С. З., ЕГН ********** с адрес ***** дължи на ищеца суми,до 4183.74 лв., представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит №7053228007/25.11.2021г. за което е издадена заповед №160/24.02.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№288/2023г. по описа на Районен съд – Дупница. „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на 1 управление ***** се осъжда да заплати на С. С. З., ЕГН ********** с адрес ***** разноски за производството, възлизащи на 507.65 лв , припадаща се част спрямо уважения размер от жалбата, на заплатени държавна такса за въззивно обжалване и юрисконсултско възнаграждение.Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 т.1 ГПК.

В едномесечен срок от постановяване на решението, на 14.08.2024г. по делото е постъпила молба, подадена от адв.Н. И., ЕГН **********, процесуален представител на С. С. З., с ЕГН ********** – длъжник в производството по ч.гр.д.№288/2023г., съдържаща искане за допълване и изменение на постановеното решение в частта за разноските, като бъдат присъдени разноски за заповедното производство с №288/2023г., дължимо възнаграждение на основание чл.38, ал.1 т.2 ЗАдв за оказана безплатна адвокатска помощ, в размер на 480.00 лв.Искането се основава на обстоятелството, че с посоченото решение се отхвърля исковата претенция за заплащане на дължима възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит.Размерът на търсеното обезщетение е обоснован с действието на чл.2, ал.5 вр. с чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/09.07.2004г., за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като дължимо възнаграждение по изцяло отхвърления иск за възнаградителна лихва, като застъпва становище, че при няколко кумулативно съединени иска, при определяне на дължимото възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАДв се определя и заплаща възнаграждение за всеки иск по отделно.В подкрепа на становището си сочи съдебна практика - определение №14134/22.11.2023г. постановено по ч.гр.д.

№7995/2023г. ВКС с посочени в съдебния акт определения на ВКС№50/17.01.2023г. постановено по ч.г.д.№4735/2022г., г.к., ІІІ г.о. и определение №88/09.03.2022г. постановено по ч.гр.д.№446/2022г , г.к. , ІV г.о. , определение №146/ 04.04.2022г. постановено по ч.т.д.№358/2022г. и определение

№404/26.10.2020г. постановено по ч.гр.д.№2883/2020г., г.к. , ІV г.о.Допълнително е разяснено, че искане за заплащане на адв.възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.1 т.2 ЗАДв се съдържа в подаденото в заповедното производство възражение и в представения Договор за безплатна помощ и съдействие, като материално затруднено лице за упълномощителя.Сочи се е и представен с възражението списък на разноски по чл.80 ГПК, в който изрично е описан характерът на претендираните разноски и техния размер, възлизащ на 480.00 лв, чийто размер е изчислен по реда на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Молителят счита, че със съдебния акт съдът е следвало да ревизира дължимите разноски за заповедното производство.Наред с изложеното молителят твърди, че са налице всички условия за заплащане на разноските: адвокатът и неговият доверител е сключил в писмена форма Договор за правна помощ и представителство, в който изрично е записано, че адвокатът поема задължение да оказва безплатна правна помощ по смисъла на чл.38, ал.1 ЗАдв, Договорът за безплатна правна помощ е представен, като доказателство по делото; направено е своевременно искане за заплащане на разноски; страната, направила своевременно искане за заплащане на разноски има право на такива с оглед изхода на делото.Молителят сочи и съдебна практика с която обосновава становище, че не е необходимо да доказва обстоятелствата по чл.38, ал.1 т.2 ЗАдв- решение №368/06.07.2015г., постановено по ч.т.д.№733/2015г. по описа на ВКС, решение №406/01.08.2016г. постановено по ч.т.д.№3805/2014г. по описа на ВКС, решение №119/03.04.2015г. постановено по гр.д.№21/2014г. по описа на ВКС, решение №135/17.09.2016г. постановено по гр.д.№1235/2016г. по описа на ВКС.

С молба вх.№3615/13.08.2024г. подадена от адв.В. Ф. С., ЕГН ********** , като пълномощник на С. С. З., с ЕГН ********** по реда на чл.38, ал.1 т.2 ЗА в производството по гр.д.№1249/2023г. по описа на Дупнишкия районен съд – първоинстанцинното производство, прави искане за 2 допълнение и изменение постановеното по делото решение, като с оглед уважения размер на жалбата бъде присъдено адвокатско възнаграждение, в размер на 400.00 лв.,( на едно място в молбата се сочат 480.00 лв) с оглед отхвърляне на иска за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 855.19 лв ( всъщност сумата е 843.48 лв- както е посочено и в исковата молба),позовавайки се на обстоятелството, че в отговора на исковата молба в първоинстанционното производство е направено искане за заплащане на адвокатски хонорар, определен на 1383.68 лв , на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. и Договор за правна защита и съдействие, за изготвяне на писмен отговор на исковата молба и процесуално представителство пред РС- Дупница, изчислен по реда на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С подадената въззивна жалба е представен Списък на разноски по чл.80 ГПК, в който изрично е описан характерът на исканите разноски( адвокатски хонорар) на кого да бъдат присъдени, адв. В.

Ф. С. – пълномощник на ответника и какъв е техният размер – 1383.68 лв съгласно чл.38, ал.1 т.2 ЗАдв.Счита че с оглед частична отмяна на първоинстанционното решение , въззивният съд е следвало да ревизира дължимите разноски за исковото производство.Дължимият адвокатски хонорар следва да бъде присъден пряко на адв.В. Ф. С., на основание чл.38, ал.2 и ал.3 от ЗАдв и чл.81 ГПК.В тази молба както и в преждепосочената се застъпва становище, като са посочени гореспоменатите определения на ВКС, за това, че за процесуално представителство, защита и съдействие на граждански дела, възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки иск по отделно независимо от формата на съединяване на искове.Повторени са твърденията относно наличието на предпоставките за определяне на адвокатско възнаграждение – адвокатът и неговият доверител да са сключили в писмена форма Договор за правна помощ и представителство, в който изрично е записано, че адвокатът поема задължение да оказва безплатна правна помощ по смисъла на чл.38, ал.1 ЗА, Договорът за безплатна правно помощ е представен, като доказателство по делото, своевременно е направено искане от страна по делото за присъждане на разноските, в рамките на преклузивните срокове, уредени в ГПК, страната направила искането да има право на такива, с оглед изхода на делото.Акцентира се на обстоятелството, че не се налага доказване на обстоятелствата, обосноваващи безплатната услуга- посочена е съдебна практика, същите решения както в молбата адв.Н. И..

Преписи от молбите са връчени на насрещната страна –„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление, *****Подаден е отговор от юк Даниел Иванов по първата от посочените молби.В отговора е изразено становище за неоснователност на молбата.С оглед постановеното определение №140/19.03.2020г. на ВКС по ч.н.д.№236/2020г., ІІ т.о ТК, се поддържа становище, че по своя характер заповедното производство протича като едностранно производство, поставено на основание чл.7, ал.7 НМРАВ сред останалите едностранни производства, за издаване на изпълнителен лист, за обезпечаване на бъдещ иск.Защитата на длъжника в рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване на актовете на съда с частна жалба, като в този случай минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл.11 от Наредба №1/09.07.2004г. Сочи, че възражението няма самостоятелен характер, а е само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправна защита на длъжника, затова счита, че разноски за заповедното производство не се дължат.Претендираните разноски определя като прекомерни с оглед правната и фактическата сложност на делото и извършените процесуални действия и изразява разбиране, че чл.78, ал.5 ГПК ограничава дейността на съда до установяване на причинно – следствена връзка между направения разход и положените от адвоката усилия по конкретно дело.Също така изразява становище, че при обективно кумулативно 3 съединени оценяеми искове, интересът върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение е сборът от цената на всички искове, позовавайки се на определение №29 от 20.01.2020г. на ВКС по ч.т.д№2982/2019г., ІІ т.о, ТК.По конкретно изразява становище, че исковете за главница, договорна лихва и обезщетение за забава почиват на едно правоотношение и на общо основание, не следва да се присъжда възнаграждение за всеки иск.Същевременно с оглед постановените Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединените дела С-427/16 и С -428/16 е становището ,че установените в Наредбата размери на минималните адвокатски възнаграждения както и указанието за определяне на възнаграждение по всеки един от предявените искове не са обвързващи за съда.Аргументира се с обстоятелството, че се касае за делегирани на частноправен субект, какъвто е Висшият адвокатски съвет, правомощия във връзка с определяне на икономически условия ( за минимални размери на адвокатски възнаграждения) в нарушение на правилата за свободна конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС, признато с посочените решения на СЕС, доразвити в решение по дело С-438/22г., според което когато бъде установено, че Наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, пар.1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, по отношение на страната осъдена да заплати съдебни разноски, за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.Сочи се и постановеното в т.3 от цитираното решение на СЕС, според което чл.101, пар.2 ДФЕС във вр. с чл.4, пар.3 ДЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че Наредба , която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101 , пар.1 ДФЕС националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба.В съответствие с изложеното е искане подадената молба по чл.248 ГПК да не бъде уважена.