Решение № 381 от 11.12.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 381 гр. Пловдив, 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Емилия Ат. Брусева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Красимира Хр. Н. Кутрянска като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело № 20255001000437 по описа за 2025 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Повод за започването е изходяща от „ПЛОВДИВСКИ ПАЗАР СТОЛИПИНОВО“ ООД, ЕИК 115784954, гр. Пловдив въззивна жалба против постановеното по т. дело № 21/2025 г., решение № 286 от 19.06.2025 г., с което с е ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, вр. с чл.124 ал.1 от ГПК, че „ПЛОВДИВСКИ ПАЗАР -СТОЛИПИНОВО“ ООД, ЕИК 115784954, гр. Пловдив, ул. „Б.“ № 59 дължи на ОБЩИНА ПЛОВДИВ, ЕИК 000471504, гр. Пловдив, пл. „Стефан Стамболов“ № 1 плащане на суми, за които е издадена Заповед за изпълнение № 8365 от 04.10. 2024 г. по ч.гр.дело № 17020/ 2024 г. по описа на Пловдивския районен съд, както следва:

82 156, 20 лв. ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението пред Пловдивския районен съд на 03.10. 2024 г. до изплащането й, която сума представлява обезщетение за ползване в периода от 01.12. 2023 г. до 30.09. 2024 г., след изтичане срока на сключения между страните Договор за предоставяне на концесия върху обект „К.п."С." на имот - публична 1 общинска собственост, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР, в ***, с площ от 4412 кв.м., ведно с находящите се в него постройки: сграда с идентификатор ***.1 със застроена площ от 279 кв.м. на един етаж, и сграда с идентификатор ***.2 със застроена площ от 72 кв.м., 992, 26 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва начислена върху главницата за периода от 30.08. 2024 г. до 03.10. 2024 г. и

„ПЛОВДИВСКИ ПАЗАР -СТОЛИПИНОВО“ ООД, ЕИК 115784954, гр.

Пловдив, ул. „Б.“ № 59 е осъдено да заплати на ОБЩИНА ПЛОВДИВ направените по делото разноски в размер на 4 125, 95 лв.

В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на решението, поискана е отмяната му и постановяване на друго отхвърлящо исковете.

Насрещната страна намира жалбата за неоснователна.

Съдът след запознаване с акта предмет на обжалване и данните по делото намери за установено следното:

На 09.01.2025 г. в Пловдивския окръжен съд е постъпила изходяща от ОБЩИНА ПЛОВДИВ искова молба против „ПЛОВДИВСКИ ПАЗАР СТОЛИПИНОВО“ ООД, ЕИК 115784954, гр. Пловдив.

В обстоятелствената част на същата се говори, че на 24.10. 2003 г. между страните бил сключен писмен договор за концесия на К.п."С." съставляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР и находящ се в гр. Пловдив, ул.

„Б.“ № 59 с площ от 4 412 кв.м., ведно с разположените в него постройки сграда с идентификатор ***.1 със застроена площ от 279 кв.м. на един етаж и сграда с идентификатор ***.2 със застроена площ от 72 кв.м.

Съгласно този договор ответникът имал право да ползва имота за осъществяване в него на търговска дейност чрез поставяне на 126 пазарни маси и да събира такси и наеми за ползването им за срок от 20 години., т.е. до 24.10.2023 г.

Последната година от действието на договора ответникът отправил предложение до Община Пловдив за удължаване срока на концесията, но с Решение № 21 от 09.02. 2023 г. на ОбС Пловдив то било отказано.

На 19.10.2023 г. било отправено второ предложение за подписване на 2 допълнително споразумение за продължаване ползването на имота след изтичане на срока на договора. Във връзка със същото с писмо от 15.11. 2023 г. той бил уведомен за липсата на законови основания за сключване на допълнително споразумение за това.

На база изложеното по- надолу в ИМ е направено заключение, че от 24.10. 2023 г. концесионният договор бил прекратен като за концесионерът възникнало задължението с оглед чл. 153 от ЗК да предаде обекта предмет на концесията в срок от 30 дни, без да има право на задържане. Въпреки това той продължил държането на имота и ползването му като търговски комплекс, за което събирал наеми и такси от наематели на отделни обекти, за което издавал и фактури-обстоятелство установено в съставени при извършени проверки от служители на Община Пловдив.

С оглед продължилото ползване след прекратяване на договора за концесия се сочи, че съгласно чл.5 ал.2 от Наредба на ОбС Пловдив за началния размер на наемни цени на имоти общинска собственост ползващия на отпаднало основание имота общинска собственост дължи обезщетение в размер на една и половина месечна наемна цена за същия. В случая отпадане на основанието за ползване според ищеца е станало факт от 01.12. 2023 г., а размерът на обезщетението е определен на 8 215, 62 лв. с ДДС месечно.

За това задължение ответникът бил уведомен с писмо изх. № 24Ф - 2440 от 26. 04. 2024 г. като в последствие били издадени и фактури № 0074071077 от 30. 08. 2024 г. за периода 01.12.2023 г. - 31. 08. 2024 г. за сумата от 73 940, 58 лв. и № 0074071324 от 30.09. 2024 г. за периода 01.09.2024 г. - 30.09.2024 г. за сумата от 8 215,62 лв.

Плащане по тях не последвало, поради което на 03.10.2024 г. Община Пловдив подала до Пловдивския районен съд Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист за дължимото обезщетение за периода 01.12.2023 г. - 30.09.2024 г. в общ размер от 82 156, 20 лв. ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, както и за сумата от 992, 26 лв. обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД за периода 30.08.2024 г. - 03.10.2024 г.

По заявлението бил образувано ч.гр. дело № 17020/2024 г. на ПРС, по което били издадени Заповед за изпълнение и ИЛ.

Възражение срещу вземането било подадено от ответника като с 3 разпореждане от 05.12.2024 г. съдът уведомил заявителя за същото и за възможността да предяви иск за установяване съществуване на вземанията.

На тази база е отправена и процесната установителна искова претенция.

По отношение на същата в ИМ за пълнота е посочено, че на 22.10. 2024 г. ответникът извършил плащане на сумата от 8 215, 62 лв. предмет на втората фактура от 30.09.2024 г. Съответно с писмо вх. № 24 Ф 2440/2 от 04.11.2024 г. било признато вземането на ищеца за ползване на имота след отпадане действието на договора за концесия, а на 12.11. 2024 г. било извършено второ плащане на сумата от 8 215, 62 лв. по фактура, която не е предмет на делото , т.е. за ползване на имота в последващ период.

С искова молба е посочено, че ако установителните искове се отхвърлят се предявя осъдителни искове за същите суми и на същото основани като за дължимостта им е направено позоваване на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, която била приложима на основание чл. 154 ат ЗК. Съответно е посочено, че пропуснатата полза с оглед продължилото ползване на имота след прекратяване на договора за концесия възлизала на 8 215, 62 лв. с ДДС месечно.

С отговора е изразено становище за неоснователност на исковете. В подкрепа на същото е подчертано, че описаният в исковата молба имот не е използван от ответника като е допълнено, че сграда с идентификатор ***.1. въобще не е държана от него, а на малка част от поземлен имот с идентификатор *** е била осигурявана охрана.

По този повод е заявено, че след прекратяване на договора за концесия ищецът по никакъв начин не е заявил желание за получаване на имота, не е изпратил представител, който да приеме имота и не е насрочил търг за отдаването му на концесия. В имота обаче имало преместваеми съоръжения, които трябвало да се охраняват. По тази причина след 24.10.2023 г. е осигурявана охрана на обектите, без да се осъществява търговска дейност.

По тази причина е направен извод, че той не се е обогатил от ползване на имота.

В ДИМ е изразено становище за неоснователност на направените защитни възражения като е посочено, че има достатъчни доказателства за ползване на имота и то за осъществяване на търговска дейност. Посочено е, че 4 това обстоятелство се потвърждава и от писмото на ответника от 04.11.2024 г. до Община Пловдив, а и от плащанията по две от фактурите издадени във връзка с ползването на имота на отпаднало основание.

Отговор на ДИМ не е подаван.

Съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.

С него на първо место е изразено становище за наличие на интерес от търсената с исковете по чл. 422 от ГПК защита, т.е. за допустимост на същите.

По същество на спора е посочено, че ответникът е ползвал имота на годно правно основание до 24.10.2023 г., когато е изтекъл срокът за който същият му е бил предоставен на концесия. Прието е съответно, че той е ползван и след това вкл. през исковия период въпреки отпадане на основанието и противопоставянето на общината.

Това и приложимата за отношения от процесния тип разпоредба на чл.

236, ал. 2 от ЗЗД е навела ПОС до извод, че ответникът дължи на ищеца за ползването след отпадане на основанието обезщетение. Относно размерът му е посочено, че той в случая следвало да се определи по правилата на чл. 5, ал.

2 от Наредбата на ОбС Пловдив за началния размер на наемни цени на имоти общинска собственост и е 8 125, 62 лв. месечно с ДДС.

Това съобразено с липсата на доказателства за извършени плащания за периода 01.12.2023 г.- 30.09.2024 г. е навело ПОС до извод, че вземането в размер на 82156, 20 лв.за времето от 01.10.2023 г. до 30.09.2024 г. съществува.

Прието е също, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на задължението си за плащане на това месечно обезщетение на 26.04.2024 г. и вземането за обезщетение по чл. 86 от ЗЗД в исковия размер за периода 30.08.2024 г.- 03.10.2024 г. също съществува.

Така исковете по чл. 422 от ГПК са били уважени изцяло.

Недоволен от решението е останал ответникът и е подал жалбата станала причина за започване на настоящето производство.

В нея се говори за неправилност и незаконосъобразност на решението досежно извода, че ответника е ползвал за периода целия имот. В тази връзка е споменато, че представените доказателства по делото касаели отделни разположени в него обекти. Споменато е и че отправените от ответника до 5 ищеца предложения за ползване касаят бъдещи периоди, а не исковия такъв и не могат да се третират като изходящо от него признание за ползване през същия.

Изразено и становище, че в решението нямало яснота защо за определяне размера на обезщетението за ползване била приложима Наредба на ОбС Пловдив за началния размер на наемни цени на имоти - общинска собственост.

По повод на тази жалба е нужно да се спомене, че преди даване отговор на въпроса за съществуване на процесните вземания съдът съобразно разпоредбата на чл. 269, изр.1 от ГПК дължи преценка за валидността и допустимостта на обжалваното решение.

По повод на тази преценка ПАС, намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища. За нищожност с оглед Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. по т. дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС освен в горните случаи може да се говори и когато решението е абсолютно неразбираемо.

В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал. 3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск, има произнасяне по един непредявен иск или нередовна искова молба, която въпреки дадените от въззивния съд възможности не е поправена. Налице е недопустимост и ако спорът е разгледан от некомпетентен съд. В обобщение може да се каже, че е налице недопустимост във всички случаи, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.