Определение № 402 от 12.02.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 402 гр. П., 12.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П., VII СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

И.ка П. Гоцева като разгледа докладваното от И.ка П. Гоцева Въззивно частно гражданско дело № 20255300500356 по описа за 2025 година

ГПК.

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.413, ал.2 от Делото е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, чрез пълномощника му юрк. И. Н., против разпореждане № 1429/15.01.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 30/2025г. на П.ски районен съд, XX гр.с., с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу И. А. Р. с ЕГН ********** от село П., общ. Б., обл. П., за вземания по договор за паричен заем № *** от 31.07.2019г., сключен между длъжника и „Сити Кеш ООД, цедирани от първоначалния кредитор на заявителя, съгласно Приложение №1 от 05.07.2021г. към договор за продажба на вземания /цесия/ от 05.07.2021г.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Оспорва се правомощието на заповедния съд на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права и да се позовава на клауза за неустойка за неосигуряване на обезпечение, на която искането за издаване на заявление по чл.410 от ГПК не е основано. Излагат се доводи, че в общите условия към договора ясно и изчерпателно са посочени компонентите, които са включени при определянето на ГПР, а в договора недвусмислено същите са посочени в процентно изражение и като глобална сума, поради което липсата на данни за взетите предвид допускания сама по себе си не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, както и да го съпостави с предложения на други кредитни институции. Твърди се и че заповедният съд неправилно не е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК след като е констатирал недействителност на процесния договор за кредит. Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалваното разпореждане и произнасяне по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал.2 ГПК, препис от жалбата не е 1 връчен на насрещната страна.

П.ският окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на страните, както и служебно всички правнорелевантни факти, приема от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Заповедното производство е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, срещу И. А. Р., ЕГН: **********, за следните вземания, произтичащи от сключен между длъжника и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:

202531869, договор за паричен заем № ***/31.07.2019г.: 275,26 лв. - главница ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда - 02.01.2025г. до окончателното погасяване и 200,43 лв. - обезщетение за забава за периода от 08.08.2019г. до датата на подаване на заявлението в съда.

Претендираните вземания са придобити от заявителя съгласно Приложение №1 от 05.07.2021г. към договор за продажба на вземания /цесия/ от същата дата, сключен със „Сити Кеш“ ООД.

Заповедният съд е приел, че ГПР по договора за паричен заем № ***/31.07.2019г. – 49,53 % и общата дължима по кредита сума – 318,89 лв. не са коректно посочени , тъй като предвидената в договора неустойка неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. В погасителния план било предвидено плащане на вноска с включена неустойка, като всяка от вноските възлизала на 30 лв., с включена неустойка. Следователно неустойката се явявала разход по кредита и е следвало да бъде посочена в договора за кредит и общата дължима по кредита сума, както и включена в ГПР. Доколкото това не било направено, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора и реалните разходи по кредита, които ще направи - нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това е направен извод за недействителност на сключения договор за кредит. При тези данни приложима била разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая обаче от страна на заявителя, след оставяне на заявлението без движение, не са изложени обстоятелства погасявани ли са от страна на кредитополучателя суми по договора за кредит и как са отнесени същите по пера, поради което заповедният съд е намерил, че заявлението следва да бъде отхвърлено в неговата цялост.

Настоящата инстанция намира разпореждането за правилно.

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение се основава на договор за потребителски кредит, по който длъжникът - физическо лице, има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо на осн. чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да провери дали искането на заявителя не противоречи на закона или на добрите нрави и дали същото не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. От приложения по делото договор за потребителски кредит №*** от 31.07.2019г., сключен между длъжника и „Сити Кеш“ ООД, се установява, 2 че със същия на длъжника е предоставен кредит в размер на 300 лв., който последният се е задължил да върне на 14 седмични вноски, при ГПР - 49,53 %, ГЛП - 40,05 % и обща дължима сума – 318,89 лв. В чл. 6 от договора за кредитополучателя е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение - поръчителство или банкова гаранция. При неизпълнение е уговорена и неустойка в размер на 101,11 лв., платима разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. В случая, с оглед предвидения в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението (в тридневен срок от сключването му) и многобройните изисквания към него и предвид размера на предвидената неустойка – около 33,7 % от заемната сума, настоящият състав намира, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне предоставената му сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/. Този извод се подкрепя и от начина на изплащане на задължението за неустойка, а именно разсрочено, заедно с останалите задължения по договора. Това допълнително възнаграждение съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК е следвало да бъде съобразено при определяне на ГПР по кредита. Така, според настоящия състав на съда при сключването на процесния договор е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита, а посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния такъв, доколкото в него не са били включени разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това несъответствие представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както правилно е приел и ПдРС, което от своя страна, на основание чл. 22 ЗПК, води до недействителност на договора за кредит.

Неоснователно е възражението на заявителя, че съдът неправилно не е приложил нормата на чл. 23 от ЗПК, след като е констатирал недействителност на процесния договор за потребителски кредит. Съгласно чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. В настоящия случай заявителят, въпреки предоставената му от съда възможност и оставянето на заявлението без движение, е отказал да посочи какви плащания са били извършени от длъжника по договора и как същите са били отнесени за погасяването на отделните задължения, поради което е поставил съда в невъзможност да изпълни в пълен обем задълженията си по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, като приложи императивната разпоредба на чл. 23 ЗПК. При това положение и предвид обоснованата вероятност за недействителност на договора, то за претендираните със заявлението вземания не следва да се издава заповед за изпълнение и същото следва да се отхвърли изцяло. На разположение на заявителя остава възможността да предяви иск за вземанията си съгласно чл.

415, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения подадената частна жалба се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане - правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

3

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1429/15.01.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 30/2025г. на П.ски районен съд, XX гр.с., с което е отхвърлено изцяло подаденото от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 160/02.01.2025г. срещу длъжника И. А. Р., ЕГН: **********.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4