Акт от 01.06.2020, Окръжен съд - Сливен

Р Е Ш Е

Н И Е гр.Сливен, 01.06.2020 г.

В И М

Е Т О Н А Н А Р О Д А

Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми май, през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с.:

ЮЛИАНА ТОЛЕВА

При секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 70 по описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв. Т. процесуален представител на „ АГЛИКА“ АД със седалище и адрес на управление гр.Твърдица, кв.

„Индустриален“ против решение № 1395/02.12.2019 г. по гр.д. № 3479/2019г. на Сливенския районен съд, в частта с която е бил отхвърлен за сумата над 3032.46 лв. до претендираните 6379.71 лв. предявения от жалбоподателя против „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ – СЕВЕР“ АД, със седалище и адрес на управление гр.

Варна, район „ Владислав Варненчик“, № 25 иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД за връщане на получено без правно основание плащане за пренос на електрическа енергия ниско напрежение и достъп до електроразпределителната мрежа в периода м. януари до м. май 2015 г. Решението е обжалвано и в частта на присъдените разноски.

Твърди се, че в обжалваната част решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. На първо място по делото било доказано, че въззивникът е собственик на ел.съоръжение ЕРМ, както и е потребител на ел енергия на обект, находящ се в гр. Велико Търново, ул.„Н.Г.“ № 73А. Освен това безспорно било установено, че между въззивното дружество и въззиваемото дружество са съществували договорни отношения по повод извършена доставка на ел енергия и мрежови услуги за обекта във Велико Търново. От изготвената съдебно-техническа експертиза се било установило, че „Електроразпределение – Север“ АД не е собственик на кабелната мрежа /средно напрежение 20 КВ/ която е разположена от желязорешетъчен стълб /собственост на „Аглика“ АД – / до МКТП – СР/Н /трафопост/, находящ се в имота на ищеца. Тази кабелна линия била свързана с ВЕЛ Абагар, която също не била собственост на ответното дружество. Било установено, че ВЕЛ Абагар се захранва от подстанция Велико Търново – ЗПС, която била собственост на ЕСО /Енергиен системен оператор/. По този начин следвало да се приеме, че ищцовото дружество не е свързано с мрежа, която да е собственост на „Електроразпределение – Север“ АД. Предвид на това следвало да се приеме, че ответното дружество „Електроразпределение – Север“ АД не е доставило нито електроенергия с ниско напрежение, нито със средно напрежение.

Затова ищецът не дължал освен компонентните, начислени на ниво ниско напрежение и компонентните, изчислени от вещото лице за ниво средно напрежение. Страната счита, че категорично е установено, че ищцовото дружество не е присъединено към електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение – Север“ АД. По този начин обективно липсвало електроенергия, която да се транспортира чрез електроразпределителната мрежа на доставчика „Електроразпределение – Север“ АД, за което да му се дължат съответните такси. Съдържат се аргументи за това, че по делото било доказано, че неправилно, въпреки границите на собственост, е определено мястото за измерване на доставената ел.енергия от страна на ответното дружество. Границата на собственост е следвало да се определи съгласно чл. 29 ал.1 вр. чл. 28 ал.1 т. 1 от Наредбата за присъединяване към преносната и разпределителната електрическа мрежа на производители и потребители, предвиждащ границата на собствеността да е мястото на присъединяване на кабелните накрайници към уредбата, т.е. мястото на разклонението. Това в случая било разклонението на ВЕЛ Абагард /Въздушен електропровод/, където границата на собственост е определена. От друга страна електромерът, който бил монтиран за измерване на потребената от ищеца ел.енергия отново бил монтиран в имот, собственост на ищеца /Трафопост/. В заключение страната посочва, че от страна на „Електроразпределение - Север“ АД не следва да се начисляват освен пренос/достъп ниско напрежение, не следва да се начислява и пренос/достъп средно напрежение, тъй като ответника не е собственик на ВЕЛ Абагард, която линия била свързана от своя страна към подстанция, собственост на ЕСО /Енергиен системен оператор/. На въззивника не била предоставена услугата, която е обект на договор между двете страни, поради което същият не следвало да заплаща и цена за нея. Моли се в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения иск за разликата над 3 302.46 лв. до пълния предявен размер от 6 379.71 лв. да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски за двете инстанции. Страната не е направила доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от юриск.Г., пълномощник на „Електроразпределение – Север“ АД, със седалище и адрес на управление гр.Варна, бул. „Владислав Варненчик“ № 258, „Варна Тауърс“-Е, с който жалбата е оспорена, като неоснователна.

Посочено е, че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно. Посочва се, че за първи път с въззивната жалба са изложени нови твърдения за това, че ищцовото дружество не е свързано с електроразпределителна мрежа, собственост на въззиваемата страна.

Тези възражения не можели да бъдат приети. Безспорно било установено наличието на облигационни отношения между страните по силата на договор № СвП13-249 от 05.07.2013 г. за пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа и за достъп до електроразпределителната мрежа. Валидността и действието на тези договори не била оспорена от нито една страна, напротив, ищецът черпел правата си именно от тези договорни отношения. Страната посочва, че електроразпределителната мрежа, съгласно легалното определение съдържащо се в § 1, т.22 от ДР на ЗЕ представлява съвкупност от електропороводни линии и електрически уредби с високо, ниско и средно напрежение, която служи за разпределение на електрическа енергия. Електропреносната мрежа представлявала съвкупност от електропроводи и електрически уредби, служещи за пренос, трансформиране на електроенергията от високо на средно напрежение и преразпределение на енергийните потоци. Доколкото присъединяването на дружеството не било на ниво ниско напрежение, а нивото на напрежение било единствения критерий за разграничаване на електропреносната от електроразпределителната мрежа, следвал категоричния извод, че обектът на въззивника е присъединен към електроразпределителната мрежа. Неправилно ищецът приемал, че собствеността върху конкретни електрически уредби, съоръжения енергийни обекти, която е различна от енергийното дружество, има отношение към принадлежността на тези уредби към електроразпределителната мрежа. Законът допускал енергийни обекти да прине3длежат на физически или юридически лица, а не на лицензираните енергийни предприятия. Но без значение кой е титуляр на правото на собственост върху тях, всички те представлявали елементи от преносната и/или разпределителна мрежа. От друга страна въззивникът не бил доказал и собствеността на присъединените съоръжения. Твърди се, че въззивното дружество е краен клиент по смисъла на § 1т. 27 от ДР на ЗЕ, те.е. клиент, който купува електроенергия за собствени нужди. Като краен клиент ищецът използвал електропреносната или електроразпределителната мрежа при публично известни общи условия.

Потребителите на енергийни услуги, какъвто в настоящия казус се явявал ищеца, следвало да заплащат цена за достъп до електропреносната мрежа, цена за пренос до електропреносната мрежа, цена за достъп до електроразпределителната мрежа и цена за пренос до електроразпределителната мрежа. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено.

Няма претенции за разноски.

Страните не са направели доказателствени и процесуални искания.

В с.з. въззивната страна се не представлява.

Процесуалният и представител адв. Т., в писмено становище заявява, че поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена.

Претендира разноски.

В с.з. въззиваемите редовно призовани не се представляват. Процесуалният и представител юриск.Г. в посмена молба до съда заявява, че оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа депозирания отговор на въззивната жалба. Моли да се потвърди обжалваното решение. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивната страна.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява основателна.

За уреждане на отношенията между страните през процесния период действа правната уредба на Закона за енергетиката, Наредба №6 от 09.06.2004г. за присъединяване на производители и потребители на ел. енергия към преносната електрическа мрежа, Правила за търговия с електрическа енергия,обн.ДВ бр.66 ,в сила от 26.07.2013 г.на ДКЕВР, Правила за измерване на количеството електрическа енергия / 2013г./. Съгласно ЗЕ, изменен и обнародван в ДВ бр.74 от 2006 г. от 31.12.2006т. дейностите по разпределение на електрическата енергия и оперативно управление на разпределителната мрежа се отделят от снабдяването с електрическа енергия, поради което е въведена цена за пренос на ел.енергия през електроразпределителната мрежа, впоследствие раздE.от 01.07.2008г. на цена за достъп до и за пренос през разпределителната мрежа. С промени в Закона за енергетиката от 2012г. се предвиди всички клиенти с обекти, присъединени на ниво средно напрежение, да избират доставчик на електрическа енергия и да договарят с него цени на енергия. През 2013г. КЕВР издаде лицензии за три електроснабдителни дружества в страната.

Ответното дружество е разпределително предприятие по смисъла на чл. 88 ал.1 от ЗЕ и оператор на разпределителната мрежа, като е обществен доставчик на ел.енергия на територията на Североизточна България. То е собственик на разпределителната мрежа и на средствата за техническо измерване – електромери/СТИ/. Ищецът е потребител на ел. енергия. Съгласно чл. 120 ЗЕ ел.енергията, използвана от потребителите, се измерва със средства за търговско измерване - собственост на преносното или на съответното разпределително предприятие, разположени до или на границата на имота на потребителя. Границата на собственост върху ел.съоръженията и мястото на средствата на СТИ съгласно чл. 120 ал.2 ЗЕ се определят съгласно изискванията на Наредба №6 и на правилата в чл. 83 ал.1 т.6 ЗЕ. Последната разпоредба от ЗЕ препраща към правилата за измерване на количеството ел.енергия.

Основният спорен въпрос е какъв е критерият за разграничаване между разпределителната мрежа и преносната мрежа; има ли значение чия е собствеността на присъединителните съоръжения с оглед дължимостта на цена за пренос през електроразпределителната мрежа и цена за достъп. Относно предпоставките, при които се дължи цена за пренос на ел.енергия на ниво средно или ниско напрежение е формирана задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК с решение №227 от 11.02.2013г. по т.д. №1054/2011г. на ВКС, съгласно което дължимостта на цената за достъп и цената за пренос, заплащани от потребителя съгласно измереното количество на консумираната енергия, е пряко обвързана от спазването на установени от Правилата за измерване на количеството ел.енергия и договорите за продажба на ел.енергия изисквания. Тези цени отразяват разходите, които се отнасят към дейността по цялостното управление на електроенергийната система, като целта е при формирането им да бъде съобразен конкретно приносът на всеки потребител за тяхното настъпване. С оглед специфичното предназначение на цената за достъп и цената за пренос като компоненти на цената на електрическа енергия, правомерното поставяне на средствата за търговско измерване, е от решаващо значение за дължимостта на същите –измерването в места , различни от уговорените между страните или нормативно определените, не е основание за начисляване на цена за достъп и цена за пренос.