Решение № 162 от 24.02.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 162 гр. Стара Загора, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо А. при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо А. Гражданско дело № 20245530100710 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът „ЕН ТЕ ЕМ ТРЕЙД“ ЕООД, гр. София твърди в исковата си молба, че между страните бил сключен Договор за консултантски услуги от 24.04.2023 г., по силата на който ищецът следвало да даде необходимата помощ, изразяваща се в осигуряване на информация, посредничество, помощ при събиране и оформяне на необходимата документация и помощ при преговорите с банките, посочени в договора, с цел сключване на договор за кредит, финансиране, рефинансиране или преструктуриране на кредит.

Ищецът добросъвестно изпълнил своите задължения по договора, като вследствие на това ответникът получил кредитиране в размер на 96 000 лв., както следва: потребителски кредит в размер на 92 500 лв., кредитна карта с лимит 3 500 лв. Доказателство за това бил и подписаният между страните Констативен протокол от 24.07.2023 г. за приемане на извършената от ищеца работа изцяло и без забележки. По силата на сключения договор ответникът следвало да плати на ищцовото дружество възнаграждение в размер на 15 % от полученото кредитиране или 14 400 лв. без ДДС, но и до настоящия момент не било получено плащане от него. Надлежно била изпратена и фактура № 00000435 от 27.10.2023 г., отразяваща задължението по сключения договор, но плащане така и не било направено. В знак на добра воля ищецът изпратил множество писма по електронната поща на ответника, с които го приканил да изпълни задължението си по договора и да плати дължимата сума. Последвали и опити страните да уредят взаимоотношенията си по доброволен начин според правилата на нормалната търговска практика, но всичките опити на ищеца останали неуспешни. Тези факти доказвали, че ищецът изпълнил точно и в срок договорните си задължения, същите 1 безспорно били приети от ответника, но той не изпълнил насрещното си задължение за заплащане на дължимото възнаграждение. Бездействието от страна на ответника, изразяващо се в неплащане на ликвидни и изискуеми, но непогасени парични задължения, представлявало абсолютното възпрепятстване и довеждане до невъзможност за ищеца да осъществи правата си и да удовлетвори претенцията си. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди Д. А. С. да му заплати сума в размер на 14 400 лв., представляваща главница по неизплатеното възнаграждение по договора, лихва за забава от дата на исковата молба до дата на окончателното изплащане на исковите суми, както и направените деловодни разноски и заплатен адвокатски хонорар. С допълнителна молба от 14.06.2024 г., ищецът уточнява че реално предоставените от него услуги били: изследване на банковия пазар с оглед намирането на най-добрата оферта за клиента; даване на консултации по телефона и лично на срещи относно събиране и оформяне на необходимата документация; оказване на помощ при преговорите с банките, посочени в договора, с цел сключване на договор за финансиране като се ходи на място в банките заедно с клиента и участие в преговорния процес. Консултантският бизнес бил специфичен, с оглед на това, че консултациите почти изцяло се извършвали на лични срещи и по телефона, с контакти и разговори, както с възложителите, така и с банките и доказването на подобни действия било почти невъзможно на практика. Фактът, че консултациите се доказвали трудно, бил известен на получаващите услугата и поради това често те се възползвали от това, като отказвали да заплатят дължащото се възнаграждение. При това положение доказателствената тежест, че имало неизпълнение по договора, не следвало да бъде възложена на ищеца, а ответната страна следвало да извърши пълно и главно доказване на факта, че неизпълнението било от страна на ищеца. Ако ищецът не извършил нищо и ответникът със собствени знания и средства можел да се справи с документацията и кандидатстването за финансиране, то тогава защо било необходимо сключването на процесния договор и защо работата му била приета без забележки. Финансирането било получено от „ПБ Лични Финанси by Postbank“ през септември 2023 г. Сумата, за която претендира е 14 400 лв. без ДДС /респ. 17 280 лв. с ДДС/. В уточняваща молба от 16.08.2024 г. заявява, че претендира заплащането на сумата 17280 лв. В с.з. на 29.01.2025 г. е допуснато изменение на сика, като същият се счита предявен за сумата 14400 лв.

Ответникът Д. А. С. заявява, че изцяло оспорва така предявените искове.

Действително между страните по делото бил налице сключен Договор за консултантски услуги от 24.04.2023 г. с посочения в исковата молба предмет.

Целта на сключването му било ищецът да съдейства на ответника да получи банково кредитиране било лично като физическо лице, било посредством търговското дружество „Д-В ЛУКС“ ЕООД, чийто управител и едноличен собственик на капитала бил ответникът. Действително в началото, след сключване на договора, ищецът демонстрирал готовност да изпълнява същия, като били организирани срещи в банкови институции с цел получаване на посоченото кредитиране. До отпускане на кредит за ответника или представляваното от него дружество не се стигнало. Страните по договора имали и предходни взаимоотношения по договор за консултантски услуги във 2 връзка с подготовка и подаване на документация относно получаване на обезщетения, изплащани на засегнати лица от мерките, въведени за ограничаване на разпространението на болестта COVID-19. В тези случаи ответникът получил реално съдействие от ищеца в изпълнение на договора и съответно веднага и без забавяне заплатил уговореното възнаграждение. В настоящия случай това не било така. До получаване на кредитиране от ответника от банка или друга финансова институция в резултат на действията на ищеца в изпълнение на договора за консултантски услуги от 24.04.2023 г. не се достигнало. Представеният към исковата молба констативен протокол, с който била приета без възражения и забележки извършената от ищеца работа по договора, бил подписан на 24.07.2023 г. В него не се съдържала изписана датата „24.07.2023 г.“ Всъщност в протокола не била вписана дата. На 19.04.2023г. по електронната поща на „Д-В ЛУКС“ ЕООД бил изпратен проект на договора, подписан между страните по делото на 24.04.2023 г. Като приложения към същия били изпратени и въпросният констативен протокол и декларация относно данните на фирмата, която представлявал ответникът, която също била страна по договора, така и относно данните на ответника като физическо лице. В придружителното писмо към тях било указано договорът да бъде подписан в два екземпляра, като следвало да има нотариална заверка на подписа на ответника. Указано било също, че относно протокола и декларацията не била необходима нотариална заверка, а същите „само се разписвали“. Ответникът изпратил подписания договор с нотариална заверка на подписа си, ведно с подписан протокол и декларация, като същите били без дата и без нотариална заверка. И протокола и декларацията били подписани от ответника едновременно с договора, тоест на 24.04.2023 г.

Впоследствие по телефона било съобщено на ответника, че следвало отново да подпише и изпрати протокола, тъй като същият липсвал. Ответникът изпълнил и това указание, като подписал протокола с електронния си подпис и го изпратил на ищеца, след което получил и потвърждение от него, че всичко било наред. Датата на повторното подписване на протокола била 17.05.2023 г., което било видно от датата на поставяне на електронния подпис. На друга дата протокол за приемане на работата на ищеца ответникът не бил подписвал.

Такъв протокол със сигурност не подписвал на дата 24.07.2023 г. Дори това да било така, то протоколът не би удостоверил свършена работа от страна на ищеца, тъй като към тази дата ответникът или представляваното от него дружество не получавали банково или каквото и да било друго кредитиране или финансиране. В периода от датата на подписване на договора 24.04.2023 г. до дата 24.07.2023 г. те нямали получени кредити или други финансови средства нито със съдействието на ищеца, нито по друг начин. Поради това протоколът не можел да послужи като основание ищецът да претендира заплащане на възнаграждение от страна на ответника. От друга страна в представения протокол било посочено, че възложителят дължал възнаграждение на изпълнителя само ако осъществял сделка с някоя от банките, посочени в чл. 1, т. 1.1 от договора и реално усвоял средства от нея.

Това изискване за заплащане на възнаграждение от ответника на ищеца било уговорено изрично между страните и в разпоредбата на чл. 1, т. 1.2 от договора от 24.04.2023 г. В исковата молба не били направени твърдения, а и към нея не били представени доказателства, от които да става ясно, че това условие било изпълнено. В чл. 4, т. 4.2 от договора било посочено, че 3 възложителят дължал възнаграждение на изпълнителя в тридневен срок от датата на първото усвояване на парични средства по която и да е от сделките, изброени в чл. 1, т. 1.1, където възложителят участвал и страна била някоя от банките, посочени в чл. 1, т. 1.1. В исковата молба липсвали твърдения, а не били представени и доказателства относно датата, на която ответникът евентуално усвоил парични средства в резултат на сключена сделка с посредничеството на ищеца, както и относно размерът на същите, а също и коя била банката, отпуснала тези средства. Това обстоятелство било от съществено значение за да можел съдът да прецени дали ответникът действително дължал заплащането на възнаграждение на ищеца и ако дължал такова - коя била датата на която евентуално изпаднал в забава. В чл. 4, т. 4.3 от договора било уговорено, че плащането на възнаграждението се извършвало след издаването на фактура от консултанта - ищеца. В случая такава не била издадена, тъй като липсвало основание за това - ищецът не изпълнил договорните си задължения към ответника. На 27.10.2023 г. била издадена само проформа фактура с № 0000000435/27.10.2023 г., като първоначално същата била издадена с получател „Д-В ЛУКС“ ЕООД и изпратена на имейл адрес за кореспонденция на фирмата. Впоследствие на същия имейл била изпратена проформа фактура със същия номер, от същата дата и на същата стойност, но с получател Д. А. С., без да били представени доказателства, че първата била анулирана. От една страна т.н. проформа фактура не представлявала първичен счетоводен документ - „фактура“ по смисъла на Закона за счетоводството. В нея не се съдържали минимално изискуемите от закона реквизити. В нея не били посочени изрично предмет, натурално и стойностно изражение на стопанската операция /арг. чл. 6, ал. 2, т.

4 от ЗС/. Във фактурата се съдържал само запис „по договор“, „к-во 1“.

Обстоятелството, че били издадени 2 бр. проформа фактури с един и същ номер, една и съща дата и еднаква стойност, но с различни получатели, правело същите невалидни. Ответникът оспорва представената към исковата молба фактура с № 0000000435/ 27.10.2023г., относно истинността й. Счита същата за невалидна и негодна да служи като доказателство по делото. Не била налице валидно издадена фактура от страна на ищеца, съобразно изискването на чл. 4, т. 4.3 от договора. Оспорва приложеното към исковата молба извлечение от Централен кредитен регистър за кредитната задлъжнялост на Д. А. С. относно неговата истинност. Не било ясно по какъв начин и в качеството си на какъв ищецът се снабдил с него, дали бил спазен редът, предвиден в Закона за централния регистър и Наредба № 22/ 2009 г. за Централния кредитен регистър относно издаването на същото, както и не било ясно дали същото е автентично. По силата на сключени договори с банки отпреди сключване на договора с ищеца ответникът имал кредитиране по кредитни карти в размер на 3 000 лева и отпуснатото кредитиране по договор за потребителски кредит в размер на 12 500 лева. Ищецът се домогвал да получи възнаграждение за дейност, която реално не бил извършил. Същият не сочел в исковата си молба нито какви действия предприел в изпълнение на предмета на договора, нито какъв резултат постигнал за ответника, тъй като такъв на практика липсвал. Ищецът твърдял, че в резултат на неговите действия на ответника бил отпуснат потребителски кредит и кредит по кредитна карта, но не сочел нито дата на сключване на договорите за това, нито с коя банка били сключени тези договори, защото не разполагал с 4 информация за същите, а просто видял техния размер в извлечението от ЦКР, с което се сдобил в нарушение на реда за това. Съдът не можел да приеме двата иска за доказани по безспорен начин и да уважи същите, поради което следвало да бъдат отхвърлени като недоказани и неоснователни. Претендира разноски.