Решение № 2365 от 15.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2365 гр. Пловдив, 15.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330108783 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Д. А. Д., ЕГН: **********, против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 22 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, прелд. първо от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ с № ** г. е недействителен, поради противоречието му със закона, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 620,30 евро (1213,20 лева), представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ с № ** г. в периода * г.– 12.05.2025, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.05.2025 г. до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че на * г., сключил с ответника процесния договор за потребителски кредит, по силата на който му била предоставена в заем сумата в размер на 3000 лева, за срок от 36 месеца, при ГЛП 41% и ГПР 48,55%. Твърди, че към договора било подписано споразумение за предоставяне на допълнителна услуга „Фаст“ на стойност 1650 лева, като поради невключване на задължението за допълнителната услуга „Фаст“ в размера на ГПР по кредита същият бил недействителен. Ето защо всички плащания извършени в периода * г. – 12.05.2025 г. над главница в размер на 3000 лева (тоест сумата от 620,30 евро, равняващи се на 1213,20 лева) са платени при начална липса на основание.

С Определение № * г., постановено по делото, на основание чл. 213 ГПК са съединени гр. д. № 8784/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив и гр. д. № 8783/2025 1 г. по описа на Районен съд Пловдив за разглеждането им в едно производство под № 8783/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХХІII гр. с-в.

С гр. д. № 8784/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, образувано въз основа на искова молба на Д. А. Д., ЕГН: **********, против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, прелд. първо от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2323,35 евро (4544,07 лева), представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителен Договор за потребителски кредит с № * в периода 08.07.2022 г.– 27.01.2025, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.05.2025 г. до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че сключил с ответника процесния договор за потребителски кредит, по силата на който му била предоставена в заем сумата в размер на 3500 лева, за срок от 30 месеца, при ГЛП 40,05% и ГПР 48,33%. Твърди, че към договора било подписано споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги на стойност 1925 лева, като поради невключване на задължението за допълнителните услуги в размера на ГПР по кредита същият бил недействителен. Ето защо всички плащания извършени в периода 08.07.2022 г. – 27.01.2025 г. над главница в размер на 3500 лева (тоест сумата от 2323,35 евро, равняващи се на 4544,07 лева) са платени при начална липса на основание.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявените искове. Сочи се, че сключеният договор за кредит отговаря на изискванията на ЗПК, като възнаграждението по закупената услуга не следва да бъде включвано в размера на ГПР по кредита. Твърди, че по кредит № ** г. ищецът не е заплатил сумата от 4213,20 лева, както се твърди в исковата молба, а сумата от 4160,46 лева, като разликата идва оттам, че в посочената от ищеца сума не е отразена таксата, която cash терминал са събирали за извършването на превода. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен договор за потребителски кредит № ** г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 3000 лева, която последният следвало да върне на 36 вноски, при фиксиран лихвен процент от 41,00 % и ГПР в размер на 48,55 %. По договора било уговорено предоставяне на допълнителна услуга Фаст, предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, като уговореното възнаграждение за предоставената услуга възлизало на 1650 лева. По делото е приложена справка за извършени плащания по процесния договор за кредит, като заплатената сума по него възлиза на 4160,46 лева.

Между страните е сключен и договор за потребителски кредит № *, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 3500 лева, която последният върнал на 30 вноски, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 48,33 %. По договора било уговорено предоставяне на пакет от допълнителни услуги, включващи в себе си една или всички от посочените услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж, улеснена 2 процедура за получаване на допълнителни парични средства. Уговореното възнаграждение за предоставената услуга възизало на 1925 лева. По делото е приложена справка за извършени плащания по процесния договор за кредит, като общата заплатена сума по договора възлиза на 7955,21 лева.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Профи Кредит България“ ЕООД като заемодател и Д. А. Д., като заемател, са възникнали два броя облигационни правоотношения по повод предоставянето на парични заеми. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключените договори за парични заеми по своята правна характеристика и съдържание представляват такива за потребителски кредит, поради което ищецът се ползва със законоустановената потребителска закрила, а за тяхната валидност и последици важат правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид горното следва да се отбележи, че съдът споделя изложеното в исковите молби относно противоречието на процесните договори с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото не са посочени реално приложимите годишни лихвени проценти и годишен процент на разходите по тях, а ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. За да достигне до този извод съдът съобрази, че възнаграждението по пакета от допълнителни услуги е следвало да бъде взето предвид от кредитодателя, при изчисляването, и впоследствие при посочването в договора, на процента на годишните разходи за потребителя.

Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

В случая възнаграждението по закупения „пакет от допълнителни услуги“, е разход по кредита, по смисъла на цитираната разпоредба, доколкото е пряко свързано с и произтича от договора за кредит. Целта на същото, съгласно посоченото в преддоговорната информация, е да обслужи сключването и изпълнението на договора.

Качеството на това възнаграждение като разход по кредита се извежда още от реда за неговото изплащане, а именно едновременно с погасителните вноски по кредита, съгласно уговореното в погасителния план. Следователно е налице нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото не е посочен в текста на договора действителния и реално приложим в отношенията между страните размер на ГПР по кредита.

С оглед характера на посочените в договора „допълнителни услуги“, за които е предвидено възнаграждение (приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за променя на погасителния план) се налага също така изводът, че те се отнасят за действия по усвояване и управление на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. Отделно от предходното, разглежданите услуги се характеризират с условност и зависят изцяло 3 от волята на потребителя да се ползва от тях, поради което същите не представляват реално предоставена услуга, получена от кредитополучателя, срещу което последният да дължи заплащане на договорена допълнителна цена за пакета от допълнителни услуги. При това положение съдът намира, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т. нар. скрита възнаградителна лихва.

Предвид гореизложеното се споделят съображенията на ищеца за нарушение на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото в процесните Договори за потребителски кредит № № **г. и * не са посочени действителните размери на лихвения процент и годишния процент на разходите. Следователно на основание чл.

22 ЗПК целият Договор за кредит № **г. и Договор за кредит № * са недействителни, а на основание чл. 23 ЗПК, на връщане от кредитополучателя ще подлежи единствено главницата, представляваща чистата стойност на кредита.

Останалите платени по кредита суми за лихви, такси и допълнителни възнаграждения се явяват неоснователно платени и подлежат на връщане. Доколкото от представените по делото доказателства, а именно: извлечения по сметка, издадени от кредитора, се установи, че: по Договор № ** общоплатената сума е в размер на 4160,46 лева, то следва предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде уважен до сумата в размер на 1160,46 лв., като за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 1213,20 лв., равняваща се на 52,74 лв., искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен; по Договор № * общоплатената сума е в размер на 7955,21 лева, то следва предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 от ЗЗД да бъде уважен до сумата в размер на 4455,21 лв., като за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 4544,07 лв., равняваща се на 88,86 лв., искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Като законна последица върху уважената част на иска следва да бъде присъдена и законната лихва върху всяка главница, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.05.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, каквото искане изрично е направено в исковата молба.

По разноските:

Предвид изхода на делото, на всяка от страните се дължат разноски, на основание чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК, но по съразмерност. Ищецът не е внесъл държавна такса по иска си, която с оглед цената на иска следва да възлиза на сумата от 259,80 евро (508,12 лева), защото е бил освободен с определение на съда от 17.08.2025 г., като тези разноски следва да се възложат на ответника. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че той се представлява безплатно от адв. Р. Р. от *, поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. В полза на адв. Р. Р. от * следва да се присъди възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство по предявените искове в общ размер на 204,52 евро (400 лева), която да се присъди директно в полза ва адвоката, доколкото страната не е направила такива разноски, за да се възстановяват те на нея. При определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът съобрази изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), съгласно което установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Определяйки размера 4 на дължимото възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдВ, съдът съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото, идентичността на осъществяваната от адвоката защита, огромния брой идентични дела пред РС – Пловдив, както и формираната богата съдебна практика по сходни казуси от съдилищата в Република България.