Протокол № 948 от 27.10.2025, Районен съд - Смолян

ПРОТОКОЛ

№ 948 гр. Смолян, 27.10.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Чакърова при участието на секретаря Величка Маркова

Сложи за разглеждане докладваното от Росица Чакърова Гражданско дело № 20255440100023 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 10:20 часа се явиха:

Ищецът Н. В., редовно призован, не се явява. Явява се процесуалният му представител адв. М. О., редовно упълномощена.

Ответниците „***“АД И „***“ЕООД, несвоевременно призовани, не изпращат представители в съдебно заседание.

По делото от „***“АД е постъпила молба на 10.10.2025 г.., в която сочат, че поради невъзможност да изпратят свой процесуален представител за явяване в открито съдебно заседание, молят делото да бъде гледано в тяхно отсъствие. Излагат становище по същество. Представят справка за погасени задължения по процесния договор за паричен заем. Представят списък с разноски.

От ответника „***“ЕООД е постъпила молба на 10.10.2025 г., с която молят делото да се гледа в тяхно отсъствие. Поддържат отговора на исковата молба и настоящата молба. Представят справка за получено възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция.

ПО ХОДА НА ДЕЛОТО.

Адв. О. – Да се даде ход на делото.

Съдът намира, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

Адв. О. – От името на доверителя ми поддържам предявения Оспорвам писмения отговор.

Съдът ДОКЛАДВА делото по чл. 146 от ГПК:

1 иск.

1.Обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения;

С исковата молба ищецът твърди, че на 10.02.2020 година между ищеца и „***" АД е сключен договор за паричен заем № ***, в изпълнение на който ответникът „***" АД в качеството му на кредитор е предоставил на ищеца заем в размер на 1250,00 (хиляда двеста и петдесет) лева.

Твърди, че в същия ден между „***" ЕООД и ищеца е сключен договор за предоставяне на гаранция, по който ищецът е поел задължение да заплати на „***" ЕООД възнаграждение за гаранция/поръчителство.

Ищецът твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При сключването му е нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя.

Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При сключването му е нарушена е разпоредбата на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до 2 неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя.

Ищецът твърди се, че потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.

Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл.

19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите.

Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Сочи се, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Действителният размер на ГПР надвишава 50%, което води и до недействителност на договора.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.

Твърди, че сключеният между него и „***" ЕООД договор за предоставяне на поръчителство е нищожен поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. Б разглежданата хипотеза ищецътпотребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него.

Договорът за предоставяне на гаранция е сключен, в деня на отпускане на кредита, с юридическо дице-търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. Сочи, че договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит.

Ищецът твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът 3 от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника.

Сочи, че следва да се обърне внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на кредитора по договора за заем и се изплаща на последния ведно с вноските по кредита. Отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-гарант съдът приема, че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗЗПотр, като формално бъде посочен ГПР от 47,36%. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което реалният ГПР по договора многократно надхвърля позволения от закона процент.

Ищецът твърди, че в изпълнение на договор за паричен заем № ***/10.02.2020г. е заплатил на „***" АД, ЕИК *** сумата от 1545,33 лева.

Поради недействителността на договора за кредит за него е възникнало задължение за връщане само на чистата стойност на кредита, а именно главницата от 1250,00 лева. Поради това разликата в размер на 295,33 лева се явява платена при липса на основание и подлежи на връщане от заемодателя на заем от получателя.

Твърди, че в изпълнение на договора за предоставяне на гаранция от 10.02.2020г. е заплатил на „***" ЕООД сумата от 800,00 лева. Доколкото възнаграждението от 800,00 лева е заплатено по нищожен договор, същото подлежи на връщане (ПП 1/1979г., т. 1). Всички суми са заплатени от ищеца чрез кредитен консултант, видно от приложените заверени копия на следните разписки от „***" АД: 1. На 10.03.2020г. с Разписка № 0100010602486621 150,00 лева 2. На 17.03.2020г. с Разписка № 0100010642278939 - 150,00 лева 3.

На 30.03.2020г. с Разписка № 0100010698792015 - 150,00 лева 4. На 14.07.2020г. с Разписка № 0100011254246776 - 75,00 лева 5. На 30.09.2020г. с Разписка № 0100011688705454 - 1745,33 лева Отделно от това на 30.05.2020г. в офис на първия ответник ищецът е внесъл в брой сумата от 75,00 лева. Част от преведените суми са платени без основание, тьй като сумите са преведени по договор за паричен заем, който е недействителен на основание чл.22 от Закона за потребителския кредит поради сключването му в нарушение на чл.10 и чл.И от същия закон. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (чд.23 ЗПК). С пресмятания чрез онлайн калкулатор се установява, че при предоставен заем в размер на 1250,00 лева, със срок за връщане 7 месеца, с обща сума за връщане 2345,33 лева, годишният лихвен процент (ГЛП) възлиза на 225,04%, а годишният процент на разходите (ГПР) - на 686,60 %.

4

Твърди, че при това положение договорката за заплащане на законна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тьй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като на основание чл.19 ал.5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „***“ АД е депозирал писмен отговор на исковата молба.

Ответникът твърди, че предявеният иск е допустим, но претенциите на ищеца към дружеството-кредитор и към договора за паричен заем са неоснователни, както като основание, така и като размер.

Твърди, че договорът за паричен заем е действителен и е в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Договорът не страда от визираните исковата молба пороци, респективно тези пороци не водят до недействителност на договора.

Преди всичко трябва да се обърне внимание, че съгласно разпоредбата на чл.

22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от закона. Следва също така да се обърне внимание, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит не въвежда забрана ГПР по договора да не надвишава 50 % или разходите по договора да не надвишават 50 % на годишна база от стойността на кредита, както е посочил ищецът