Решение № 29 от 03.02.2025, Окръжен съд - Кюстендил

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 29 гр. Кюстендил, 03.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Йоана Н. Такова при участието на секретаря Теодора С. Д. като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20241500500117 по описа за 2024 година

М. Д. К. и Е. Л. М., двете с адрес: гр. София, ***, чрез пълномощника адв. З. В. от АК – Кюстендил, със служебен адрес: гр. Дупница, ***, обжалват Решение № 260004 от 21.04.2023 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 2033/2013 г. по описа на същия съд.

С първоинстанционния съдебен акт Дупнишкият районен съд е отхвърлил като неоснователен иска на М. Д. К. и Л.В.К. по чл. 109 ЗС срещу Д. Х. З. и П. Х. И. за премахване на желязна врата в партерен етаж; направил е разпределение за реално ползване на избените помещения на партерен етаж в сграда с идент. № ***, гр. Дупница, ул. № 23 по вариант № 4 на техническата експертиза: общо ползване с сив цвят от 12 кв.м.; ползване от ответниците дял ІІ с оранжев цвят 85 кв.м. 4 избени помещения; за ищците дял І със син цвят едно избено помещение 17 кв.м; респ. осъдил е М. Д. К. и Л.В.К. да заплатят на Д. Х. З. и П. Х. И. 1500 лв. деловодни разноски.

С определение № 260023 от 29.12.2023г. по молба за поправка на очевидна фактическа грешка, районният съд, като е посочил, че е „записано име на починал съделител“ е постановил : „Да се впише в диспозитива на решението вместо Л.В.К. , неговия наследник Е. Л. М.“.

С въззивната жалба се навеждат съображения за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение.

Твърди се, че е налице абсолютно противоречие между мотивите и диспозитива на 1 постановеното решение, като се счита, че не може ясно да бъде разбрана волята на съда.

Сочи се, че в мотивите съдът е посочил, че ще избере вариант № 5 на експертното заключение, но в диспозитива е разпределил ползването съобразно вариант № 4, като словесното описание на съда в диспозитива обаче не съответства на вариант № 4 на заключението, а направеното описанието в диспозитива сочи на разпределение по вариант 1 на приложение 4, който обаче се поддържа, че е невъзможен за изпълнение, доколкото предвижда преустройство и извършване на СМР, и то без да е налице заявено искане от ответниците по отношение на разпределените им помещения.

По същество, не се споделят правните изводи на решаващия състав, че ответниците притежават по-голям дял от процесните прилежащи части, каквито са мазетата в сутеренния, полуподземен етаж и заради това не следва да се премахва и поставената през 2011 г. врата /оцветена в оранжев цвят/, ограничаваща ищците да ползват собствеността.

Поддържа се, че ищците са собственици на втори и трети жилищен етаж, както и на ¼ ид.ч. от първия жилищен етаж, респ. притежават 9/12 ид. ч. от общите части на сградата, съответно от прилежащите избени помещения в полуподземния етаж, а ответниците са собственици на ¾ ид.ч. от първи жилищен етаж, или ¼ ид.ч. от общите части. Подчертава се, че с придобиването на жилищните етажи се придобиват и прилежащите складови помещения към тях – мазета в полуподземния етаж, дори и те да не са изрично описани в нотариалния акт, но се уточнява, че в случая не се спори, че мазетата не са принадлежност към жилищните етажи или че същите са с променено предназначение.

Твърди се, че нот. акт № 63, том IV, д. № 619/2020 г., който е бил извдаден по време на висящо дело и преди произнасяне на ВКС с окончателно решение по гр.д. № 2054/2013 г., е непротивопоставим на въззивниците и не следва да бъде вземан предвид при постановяване на решението. Акцентира се, че в с.з. на 07.06.2022 г. същия акт е бил изрично оспорен.

Аргументира се, че единственият възможен вариант за реално разпределение е вариант 1 на приложение 3 от експертното заключение, доколкото той съответства на правата на ищците и не налага извършване на преустройства.

Поддържа се, че поставената метална врата ограничава правата на ищците върху прилежащите идеални части от сутеренния етаж, където са складовите им помещения, респ. налице е пречене по смисъла на закона.

Сочат се допуснати от съда процесуални нарушения, доколкото по делото не е изготвен доклад по смисъла на чл. 146 ГПК с разпределяне на доказателствената тежест, не е открито производство по оспорване на представения нотариален акт и представените писмени доказателства не били обсъдени.

Иска се прогласяване на обжалваното решение за нищожно и връщане на делото за разглеждане от друг състав на ДнРС; в условия на евентуалност, се иска отмяната му и постановяване на друго, с което предявения иск по чл. 109 ЗС бъде уважен и разпределението на ползването върху приземния етаж бъде извършено съобразно вариант 1 на приложение 3 от заключението на вещото лице. Претендират се разноските за двете съдебни инстанции.

2

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещните страни Д.

Х. З. и П. Х. И. чрез пълномощника им адв. Десислава З. от АК - Кюстендил, в който се изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се оспорват изложените в нея оплаквания по подробно изложени съображения. Подчертава се, че въззиваемите са собственици на помещението, което се ограничава от желязната врата, и поставянето на такава в прохода към същото е в обема на правомощията им, като с това си действие не ограничават и пречат на ищците като етажни собственици да ползват собствените им обекти, вкл. общите части на сградата. Подробно се аргументират, че приетият от съда вариант за разпределение на ползване е най-целесъобразен с оглед избягване на конфликти между страните в бъдеще и е съобразен изцяло с квотите на собственост между страните и в съсобствеността. Поддържа се твърдение, че в производство по чл. 32, ал. 2 ЗС не може да се определят идеални части по реда на чл. 40 ЗС, респ. твърди се, че идеалните части в приземния етаж съответстват на посочените в документите за собственост. Допълва се, че в случая процесните складови помещения не представляват обща част по смисъла на чл. 37 ЗС, тъй като при отстъпване на правото на строеж на ищците за изграждане на втори жилищен етаж са предвидени 3 тавански помещения, които да обслужват втори етаж, а избата била предвидена за обслужване на първия жилищен етаж.

Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на атакуваното решение. Претендират се съдебно-деловодните разноски за въззивното производство.

Кюстендилският окръжен съд счита, че въззивната жалба е допустима, доколкото същата е подадена в законоустановения срок и от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.

Въззивният съд съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК е длъжен служебно да се произнесе по валидността на обжалваното решение и в тази връзка констатира следното:

Липсва фактическо несъответствие между формираната и обективираната воля на районния съд в писмения текст на Решение № 260004 от 21.04.2023 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 2033/2013 г. по описа на същия съд, водеща до необходимост от отстраняване на пропуск в диспозитива на постановения съдебен акт. Мотивите представляват формираната воля на съда, а диспозитивът - нейното външно изразяване.

Очевидна фактическа грешка е всяко разминаване между така формираната воля и изрично изразената такава, което се дължи на техническа грешка или пропуск при изготвяне на решението и изразяването на волята.

В случая, в обстоятелствената част на съдебното решение въобще не се визира името на низходящата от първа степен на починалия в хода на производството ( на 20.12.2015г.) ищец Л.В.К. - Е. Л. М., която е била конституирана като страна ( ищец), за да може да става въпрос за разминаване между формирана и изразена воля и по отношение на всеки от двата съединени иска.Самият акт, с който е направен опит за допускане на такава поправка – определението от 29.12.2023г., е постановен и при нарушение на процесуална норма – чл.247,ал.2 ГПК, указваща, че съдът съобщава на страните за исканата поправка с 3 указание за представяне на отговор в едноседмичен срок.

Практиката на ВКС- както при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), така и при действието на ГПК от 2007 г., в сила от 1.03.2008 г., е константна, че когато страната е починала след приключване на устните състезания, не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като делото е разгледано с нейно участие, респ. същото е недопустимо в случай, че е постановено спрямо страна, починала преди края на устните състезания.

Когато решението е постановено срещу страна, починала преди края на устните състезания, същото е недопустимо, тъй като такава страна е загубила процесуалната си правоспособност. Процесуалната правоспособност е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Липсата й е процесуална пречка за постановяване на решение по съществото на спора ( изрично в тази насока -срвн.Решение № 22 от 1.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2288/2021 г., II г. о., ГК).

На следващо място се констатира, че в мотивите като най-целесъобразен вариант за разпределение се сочи от съда „вариант 5“ – какъвто липсва, а в диспозитива е постановено разпределението за ползване на избените помещения да стане „по вариант №4 от техническата експертиза“ – какъвто също липсва, защото в приложенията към заключението на в.л.Д.Самоковлийска са дадени по два варианта за разпределение спрямо различните позиции на страните относно техните права в избените помещения – базиращи се най-вече на това следва ли да се съобразят съдебни решения, касаещи наличните жилищни етажи и собствеността върху тях на етажните събственици.

Съобразявайки изложеното, атакуваното съдебно решение на ДнРС следва да бъде обезсилено, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд .

При новото разглеждане на делото, съдът е длъжен да установи правата в съсобствеността в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС и да извърши разпределението на ползването според констатацията си за лицата, между които следва да бъде извършено разпределението и притежавания от тях обем от права върху вещта, макар по отношение на тази констатация решението, постановено в производството за разпределяне на ползването на съсобствената вещ, да не се ползва със сила на пресъдено нещо. Изрично в т.2 на Тълкувателно решение № 13 от 10.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 13/2012 г., ОСГКВ е указано, че в производството за разпределение ползването на съсобствен имот по чл. 32, ал.

2 ЗС съдът е длъжен да разгледа всички направени възражения относно правата на страните в съсобствеността, освен тези, чрез които се упражняват потестативни права.Указано е , че: „ Това, че съдебното решение по чл. 32, ал. 2 ЗС не се ползва със сила на пресъдено нещо, също не съставлява пречка за разглеждането в рамките на това производство на възраженията, респ. на преюдициалните въпроси, свързани с установяването наличието на съсобственост и с установяването обема на правата на страните в нея. Въпрос на лична преценка на всяка от заинтересованите страни е по какъв процесуален ред да търси съдебна защита на правата си - чрез заявяване на такова възражение в рамките на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, чрез предявяване на инцидентен установителен иск за собственост в същото 4 производство (чл. 212 ГПК), чрез предявяване на установителен иск за собственост като първоначално обективно съединен (с една искова молба - чл. 210, ал. 1 ГПК) с иска по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение ползването, или чрез предявяване в отделно исково производство на установителен или осъдителен иск за собственост. В последния случай спорът за собственост между същите страни по вече образувано и висящо самостоятелно исково производство, във всички случаи ще е преюдициален за разпределянето на ползването между тях и ще обуслови спирането на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС. От това обаче не следва, че правният интерес от воденето на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС и допустимостта му биха отпаднали, ако в рамките на същото бъде направено възражение относно правата на някоя от страните в съсобствеността и същевременно не бъде образувано и не е налице висящо исково производство по същия преюдициален спор за собственост. В тези случаи възражението, повдигащо пред съда такъв преюдициален спор за собственост, следва да се разгледа в рамките на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, а не да се отказва на ищеца (а и на ответниците-съсобственици, които не са направили възражение) търсената съдебна защита именно по този процесуален ред“.

Разпечатката съдържа 36 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/07fc9b17-f53d-4720-ae54-5ebcaeddd4dd