Решение № 1432 от 28.04.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1432 гр. Пловдив, 28.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20215330118077 по описа за 2021 година

Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от М. М. П. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с която е предявен иск за прогласяване на недействителността на договор за паричен заем № ***, поради противоречи с чл.10, ал.1 ЗПК, тъй като договора, ОУ към договора и погасителния план не са в еднакъв по вид формат и са с шрифт по-малък от 12, както и поради противоречие с чл.11, ал.1, т.7, 9а, т.10, в условията на евентуалност да се прогласи недействителността на клаузите по чл.4, ал.2 в която е предвидена неустойка за непредставяне на обезпечение, като противоречаща на добрите нрави, като неравноправна по чл.146, ал.1, вр. с чл.143, т.5 ЗПК, и като противоречаща на закона – чл.71 ЗПК.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за паричен заем №***, по който ответникът е заемател, а ищецът заемодател. В договора била уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение. Твърди се, че договорът е недействителен на посочените по-горе основания, както е и недействителна клаузата за неустойка. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по същество с излагане на подробни съображения. Счита, че договорът у клаузите от него са валидни. Моли се за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е главен иск за недействителност на договор за кредит с правна квалификация чл.22, вр. с чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7, т. 9 а, т.10 ЗПК и евентуални искове за недействителност на клауза за неустойка по чл.4, ал.2 с правна квалификация, чл.146, ал.1, вр. с чл. 143, т.5 ЗЗП, чл. 26, ал. 1, пр.3, чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл. 19, ал.4 ЗПК и 71 ЗЗД..

1

За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи твърдението си за недействителност на договорите. В тежест на ответника е да докажат, че са обвързали ищеца с валидни правоотношения.

С определение от 24.01.2022 г. като безспорно между страните е отделено, че са че са сключили договор за паричен заем *** с посоченото от ищеца съдържание, в който е уговорена сочената неустойка, която не е включена в ГПР.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.

Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

По исковете за недействителност на договора за заем

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.

В настоящия случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва служебно да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от ищеца.

В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1,, т.7, т.9 и т.10 от ЗПК, както и поради противоречие с чл.10, ал.1 ЗПК, доколкото шрифта на договора е под законовия минимум.

След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните разпоредби.

Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК, доколкото в него не е посочена общия размер на кредита.

Видно от чл.2 от договора за кредит от *** /л.5/ е посочен общия размер на кредита и това е сумата в размер на 2000 лева. В чл.11, ал.1, т.7 ЗПК по общ размер на кредита се разбира заемната сума, а не всички плащания по договора, които са предвидени в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В чл.3 е посочено и по какъв начин се усвоява сумата – в брой при подписване на договора.

С оглед изложеното съдът неоткрива нарушение на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК.

На следващо място ищецът излага твърдения за нарушения на чл.11, ал.1, т.9а ЗПК, съгласно която разпоредба в договора следва да се посочи методиката за изчисляване на референтен лихвен процент.

Видно от договора за кредит в чл. 6 е предвиден фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, който е непроменяем и не следва да се посочва референтен лихвен процент, по смисъла на пар.1, т. 6 от ДР на ЗПК, поради което, в случая не е приложима разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9а ЗПК и договорът не страна от соченото нарушение.

По иска за недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:

2

В чл.2, т.7 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 2294.60 лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 41.70 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Неустойката е обезщетение за неизпълнение на договорно задължение и нейния размер е подочен самостоятелно в разпоредбата на чл. 4, ал.2 от договора. Същата не е част от ГПР, доколкото не е разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК и не формира същия, Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР или с нея се цели заобикаляне на чл.19, ал.4 ГПК, е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни.

Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.

В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива няма.

Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 48.70 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.

В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.

Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за неустойка.

Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.

Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.

По иска за недействителност на договора за кредит, доколкото не е спазен минималния размер на шрифта, съгласно чл.10, ал.1 ЗПК, съдът намира, че и този иск е 3 неоснователен.

Тълкувайки тази норма съдът приема, че смисълът вложен в нея е, че недействителността на договора се свързва с неспазване на изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК в тяхната цялост. Законът е предвидил като форма за действителност на договора за потребителски кредит писмената такава. Останалите изисквания, посочени в чл.10, ал.1 ЗПК, са подчинени на целта кредитополучателят да е разбрал смисъла на поеманите от него задължения, тоест те да са посочени по ясен и разбираем начин. Именно и в тази връзка е изискването договорът да е написан в еднакъв шрифт, като определеният минимум от 12, съдът приема, че няма императивен характер.

От изложеното следва, че формалното нарушаване на изискването договорът да е написан с шрифт 12, само по себе си, не води до недействителност на договора. Това е така, защото изискването за размер на шрифта не може да бъде съпоставено с изискването за писмена форма или разбираемост на употребения език, както и ясното изписване на договора. Шрифтът може да бъде и по-малък от предвидения, но интересите на кредитополучателя да не са увредени, когато неговият размер е позволявал потребителят да прочете съдържанието и да го разбере.

В тази връзка чл.10, пар.1 от ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски, задължителна за Република България и чиито разпоредби са основа на Закона за потребителския кредит, предвижда, че договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител, а пар. 2 предвижда кои елементи, част от съдържанието му, следва да бъдат посочени по ясен и кратък начин. Като целта, съгласно пар. 31 от преамбюла на Директивата, е да се даде възможност на потребителя да се запознае със своите права и задължения по договора за кредит.

В разпоредбата на чл. 22, т. 1 от Директивата, озаглавен "Хармонизация и императивен характер на настоящата директива", е предвидено, че доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки не могат да запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в нея, което кореспондира и с пар. 9 и пар. 10 от преамбюла на Директивата. В последните е предвидено, че на държавите – член на ЕС, не следва да се позволява да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива. Това ограничение се прилага само тогава, когато са налице разпоредби, хармонизирани чрез настоящата директива. Когато не съществуват такива хармонизирани разпоредби, държавите членки следва да са свободни да запазят или въвеждат национално законодателство.