Определение № 3578 от 29.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3578 гр. София, 29.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Владимир Йорданов Касационно гражданско дело № 20268002100387 по описа за 2026 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете страни по в.гр.д. № 2248 /2024 г. на Софийския апелативен съд срещу въззивно решение № 1071 /14.08.2025 г. по делото, постановено по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.

Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) обжалва въззивното решение в частта, с която с него искът на Д. Н. П. срещу ПРБ е уважен общо за сумата 50 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда, постановена по н.о.х.д. № 204/2016г. на Софийски военен съд, влязла в сила 08.09.2021г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 09.09.2021 г.

Насрещната страна по тази касационна жалба Д. Н. П. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване по подадената жалба на ПРБ и нейната основателност.

Д. Н. П. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения от САС размер 50 000 лева до пълния предявен размер 76 000 лева.

Касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от страните по делото в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и което страните имат право и интерес да обжалват и са редовни.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

1

Страните спорят за определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, като изтъкват противоположни аргументи за неправилното му определяне.

По касационната жалба на Прокуратурата на Република България:

Прокуратурата на Р. България твърди, че присъденият на Б. Д. Л. размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените вреди и на установената практика. При определяне на размера на обезщетението съдът е нарушил принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, а понятието „справедливост“ не е абстрактно.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят ПРБ извежда следния правен въпрос, за който твърди, че осъществява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

За начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички (установени по делото) конкретни обективно съществуващи обстоятелства (които имат значение за претърпените от ищеца неимуществени вреди) – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД.

ПРБ твърди, че въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с приетото с ППВС № 4 /23.12.1968 г. и с т.3 и т.11 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от претърпените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и в противоречие с т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди.

ПРБ поставя и въпрос свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 50062 /2.02.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 230 /7.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1630/2013 г. на III г.о. на ВКС, определение № 539 /15.04.2014 г. по гр.д. № 1382/2014 г. на ВКС на III г.о. на ВКС.

Въпросите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВС и ВКС по въпроса как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.

Въззивният съд е обсъдил конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които според закона и установената практика имат значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Изложил е мотиви за наличието на 2 причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.

Настоящият състав намира, че по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД въззивният съд е съобразил приетото в т. 11 (раздел ІІ от мотивите) на ППВС № 4 /23.12.1968 г. и последващата практика на ВС и ВКС за това, че понятието справедливост е свързано с редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да прецени, за да определи размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди.

Въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства, които са посочени от ищеца и имат значение за определяне на претърпените от него неимуществени вреди, обсъдил е кои от тях са установени по делото и е обсъдил значението им за определяне на необходимия размер на обезщетението (въззивният съд е отразил конкретното значение на установените обстоятелства за размера на конкретното обезщетение).

Въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.3 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК за отговорността на държавата, тъй като по делото не е установено поведението на пострадалия да е причина за увреждането (по делото не е установено наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия).

Въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.11 от същото ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК, тъй като по делото не е установено ищецът да е бил частично оправдан.

Въззивният съд не е допуснал противоречие и с разрешението в посочената т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като мотивите му отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност.

Настоящият съдебен състав намира и че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е допуснал противоречие с приетото в посочените от ПРБ две решения на ВКС.

Следва да се отбележи, че ПРБ не твърди и не сочи сходства между фактите, установените в двете решения, които са релевантни за определянето на размерите на обезщетенията, с тези факти, които са установени от въззивния съд в обжалваното решение, от които да следва определяне на еднакви или сходни по размер обезщетения.

Такова сходство не се установява, поради което и липсва основание за съпоставяне на размерите на определените обезщетения.

Следва да се отбележи, че присъденото с решение № 50062 /2.02.2024 г. по гр.д.

№ 1080 /2022 г. на IV г.о. на ВКС обезщетение е по иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ на пострадал от „възродителния процес“ за това, че наказателното дело срещу 3 виновниците за този процес не е приключил в разумен срок. Липсва каквото и да е сходство между установеното в това решение и в обжалваното въззивно решение.

Присъденото с решение № 230 /7.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1630 /2013 г. на III г.о. на ВКС обезщетение е по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ на оправдан по незаконно обвинение в престъпление със сходна правна квалификация, но установените релевантни за определяне на размера на обезщетението факти са съвсем различни.

С посоченото определение № 539 /15.04.2014 г. по гр.д. № 1382/2014 г. на III г.о. н а ВКС, постановено на основание чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, ПРБ не е обосновала наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съгласно приетото с т.2 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС определенията на ВКС по чл.288 ГПК не попадат между съдебните актове, противоречието с които да обосновава наличието на такова основание. Поради това това определение не следва да се обсъжда.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че по жалбата на ПРБ не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на Д. Н. П.:

Жалбоподателяят Д. Н. П. твърди, че въззивният съд му е определил обезщетение в занижен размер, тъй като не е съобразил, че той е претърпял вреди далеч над обичайните и специфични тежки увреждания на здравето. В обжалваното то него решение липсвал такъв извод.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят Д. Н. П. поставя следните правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: решение № 236 /18.04.2024 г. по гр.д.

№ 3897 /2023 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 480 /23.04.2013 г. по гр.д. № 85 /2012 г. на ІV г.о. на ВКС,, решение № 881 /27.06.2023г. по в.гр.д. № 1200 /2023г. на Апелативен съд – София, с което е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Следва ли съдът да отчита причинени болки и страдания като такива над обичайните, когато те са изрично посочени в исковата молба и във въззивната жалба?

2. Какво е съотношението между вреди, които изискват по-високо обезщетение и вреди над обичайните, кои от тях водят до по-високо обезщетение? 3. Когато са претендирани вреди над обичайните в исковата молба и във въззивната жалба, нужно ли е да бъде проведено пълно и главно доказване за тях? 4. Кои вреди се включват в понятието „над обичайните“? 5. Конкретното произнасяне на съда по претенцията за вреди над обичайните свързано ли е с правилното определяне на неимуществените вреди съгл. принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД? 6. Ако съдът не се е 4 произнесъл конкретно по претенцията за вреди над обичайните, следва ли да се приеме, че не се е произнесъл по целия иск?

Настоящият съдебен състав намира, че обуславящи са въпросите дали твърдените от ищеца в исковата му молба неимуществени вреди от незаконното обвинение са установени по делото, кои от тях се предполагат и кои подлежат на доказване, чия е тежестта на доказването им и какви са последиците ако не бъдат доказани.

Тези въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС.

Въззивният съд е обсъдил доводите на жалбоподателя, свързани с претърпените от него вреди след като е извършил съвкупен анализ на събраните по делото доказателства за твърдените от него неблагоприятни последици върху психоемоционалното му състояние, върху здравословното му състояние, върху честта и достойнството му, върху положението му в обществото (в социален план).

В съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че обичайните вреди, търпени от ищеца (жалбоподател във въззивното и в касационното производство), който е човек с чисто съдебно минало, които се изразяват в изпитвано силно притеснение, че ще бъде несправедливо осъден, че са уронени неговите чест и достойнство и доброто му име в обществото.

Приел е, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице.

Това води до увреждане и настъпване на вреди - неблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на наказателното производство, - които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД)

Въззивният съд е съобразил като обстоятелствата, които обуславят по-висок размер на обезщетението с оглед действителния размер на вредите, тежестта на обвинението на ищеца в качеството му на длъжностно лице, към който в това му качество има завишени изисквания за почтеност и съблюдаване на закона, поради което деянието, предмет на незаконното обвинение, е обществено укоримо в по-висока степен и в тази връзка е отчел, че с обвинението ищецът, след дълги години, отдадени на служба в армията, е злепоставен съществено в професионалната си сфера и поради изключително завишените изисквания за почтеност на военните е накърнен професионалният му авторитет.