Определение № 14562 от 31.07.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14562 гр. София, 31.07.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Д.

Мила Г. Димова като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно частно гражданско дело № 20251100507375 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по повод частна жалба на Й. Г. С., представляван от адв.

А.Д.- САК, срещу Определение №2155/14.05.2025 г., постановено по гр. д.

№36150/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 85-ти състав.

С обжалвания съдебен акт е оставена без уважение молбата на настоящия жалбоподател за изменение на Решение №4247/12.03.2025 г., постановено по гр. д. №36150/2024 г., като на адв. А.Д. му бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказана в полза на ищеца Й. С. безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 921,60 лв. с ДДС.

В частната жалба се застъпва становище за неправилност на постановения от първата инстанция съдебен акт, като се моли същият да бъде отменен, а вместо него да бъде постановен нов, с който №4247/12.03.2025 г. да бъде изменено в частта за разноските, така щото на адв. А.Д. му бъде присъдено адвокатско възнаграждение в претендирания пред районния съд размер. Поддържа се, че е неправилен изводът на съда за липса на основание за осъждане на ответника да заплати адвокатско възнаграждение, тъй като представляваното лице не материално затруднено. Излага, че това заключение противоречи на справедливостта, доколкото преценката дали потребителят е материално затруднено лице по смисъла на чл. 38 ЗАдв касае само отношенията между адвокат и клиент. От друга страна, сочи, че адвокатската професия е свързана с множество разходи, като неизчерпателно такива за наемна цена за осигуряване на помещение за работа и комунални услуги. В частната жалба са изброени множество казуални съдебни актове на ВКС, които жалбоподателят счита за относими към настоящия спор.

1

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор по частната жалба от „Сити Кеш“ ООД, с който частната жалба се оспорва като неоснователна и се моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено. Застъпва становище за доказаност на обстоятелството, че Й.

С. не е материално затруднено лице и е следвало да плати адвокатско възнаграждение на своя процесуален представител авансово. Сочи, че цитираната от жалбоподателят практика касае въпроса дали получилата безплатна правна помощ страна следва да докаже пред съда наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, което не било спорно между страните.

Излага, че своевременно е отправил възражение за липса на предпоставките по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, подкрепено с доказателства. При тези съображения моли съдът да остави без уважение подадената частна жалба.

Съдът, като взе предвид становищата на страните в производството, събраните по делото доказателства и по свое вътрешно убеждение намира следното.

При извършена служебна проверка настоящият съдебен състав констатира, че частната жалба е редовна, като отговаряща на изискванията по чл. 278, ал. 4 вр. чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, и допустима- подадена в законоустановения срок по чл. 248, ал. 3 ГПК, от лице, което има правен интерес и срещу акт, подлежащ на обжалване.

Разгледана по същество намира същата за основателна по следните съображения.

Първоинстанционното производство е образувано по повод искова молба на Й. Г. С., с която са предявени обективно съединени при условията на евентуалност, главен иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем „Кредирект“ №912188/15.08.2023 г. поради противоречие на закона, евентуален иск за прогласяване нищожността на неусточена клазуа, уговорена в чл. 6.6 от процесния договор за кредит.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. В същия срок е предявен и насрещен осъдителен иск от „Сити Кеш“ ООД срещу Й. Г. за сумата от 471 лв. – частична претенция от вземане в общ размер на 2 000 лв., представляващо главница по Договор за паричен заем № 912188/15.08.2023 г., ведно със законната лихва от 21.10.2024 г. до окончателното плащане.

В отговора си по исковата молба ответникът е релевирал изрично възражение относно дължимостта на разноски за адвокатско възнаграждение поради липса на законоустановените предпоставки по чл. 38 ЗАдв, като е изложил, че видно от попълненото искане за сключване на договор за кредит ищецът Й. С. е декларирал, че месечните му доходи възлизат на 2800 лв., живее в собствено жилище и разполагаемият му доход след изплащане на всички задължение е в размер на 2720 лв. Поддържа, че с оглед декларирания от лицето доход, то може да се направи извод, че то не е материално затруднено.

2

В хода на първоинстанционното производство е проведено едно открито съдебно заседание, участие в което не е взел нито представител на ищеца, нито представител на ответника.

С представения списък по чл. 80 от ГПК адв. Д. претендирал адвокатско възнаграждение в общ размер от 1546,08 лв. с ДДС, определено съобразно чл.

7, ал. 2, т. 2, вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и изчислен на база материалните интереси по главния и евентуалния иск.

С постановено по делото решение съдът е приел, че с оглед данните по делото относно дохода на ищеца, то последният не се явява материално затруднено лице, поради което към момента на сключване на договора за правна помощ и съдействие не са били налице предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, респ. възнаграждение по този ред не следва да бъде присъждано в тежест на ответника.

При така установеното развитие на производството пред първата инстанция, се налагат следните изводи.

На първо място, следва да бъде посочен служебно известния за съда факт, че с Определение №616/10.02.2025 г., постановено по ч. гр. д.

№203/2025 г., I г.о. на ВКС е предложено на основание чл. 292 ГПК на ОСГТК на ВКС да постанови тълкувателно решение по въпроса: „Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда“. Към момента на постановяване на настоящия съдебен акт няма дадено задължително тълкуване на закона по този въпрос.

Настоящият състав се солидаризира със становището на тази част от съдебната практика на ВКС, която приема, че съдът има право на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ само при наличие на оспорване от другата страна, както е в настоящия случай, но тежестта пада на оспорващата страна, която следва да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице.

Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗАдв са налице три хипотези, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1) на лица, които имат право на издръжка, 2) материално затруднени лица и 3) роднини, близки или на друг юрист. В разпоредбата липсва изискване предварително клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания, в процесния случай- че е материално затруднено лице, поради което оказването на безплатна помощ се извършва единствено по преценка на самия адвокат на база заявеното от доверителя му. В подкрепа на изложеното е и предвиденото в ал. 2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски.

Респективно на адвоката се следва присъждане на възнаграждение единствено в благоприятен за неговия доверител изход на спора. В този смисъл 3 преценката дали да предостави „pro bono“ правна помощ при съществуващ риск да не получи никакво възнаграждение е само негова. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не може да бъде обсъдено от съда при произнасяне по отговорността за разноските, като предпоставките за присъждането им са: 1) да има доказателства за извършване на безплатна правна помощ; 2) в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. При кумулативното наличие на двете условия съдът е длъжен да присъди адвокатското възнаграждение, платимо на процесуалния представител, като при определяне конкретния размер се изхожда от действителната фактическа и правна сложност на спора. В случай, че страната, която следва да заплати направените по делото разноски, оспори наличието на предпоставки по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв за предоставяне на правна помощ не са налице, тя следва при условията на пълно и главно доказване да установи, че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставянето на адвокатска помощ по различни от посочените в разпоредбата причини, както и че не е налице сочената в договора предпоставка по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв.

В настоящия случай по делото не са събрани никакви доказателства, опровергаващи наличието на предпоставката по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, като декларираните в искането за предоставяне на кредит данни за осигурителни доход на лицето не могат да приети, че представляват доказателства, изрично и категорично опровергаващи посоченото в договора основание. В случая, неправилно е приел СРС, че са налице достатъчно доказателства, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице, тъй като този извод не би могъл да почиват единствено на предположения във връзка с данните за осигурителния доход.

С оглед гореизложеното се налага извод за дължимост на претендираното адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал.

2 ЗАдв.

По отношение на дължимия размер на адвокатския хонорар, настоящият състав намира следното. С оглед даденото с Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 разрешение, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл. 38 о т ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения. В актуалната практика на ВКС се приема, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Ето защо, възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъде определено от съда в справедлив размер, обоснован не само от материалния интерес, който единствен критерий е залегнал в подзаконовия 4 нормативен акт, но с комплекс от фактори- фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия, като тази съвкупност от обстоятелства се съпоставя с оглед цената на предоставените услуги /така Определение №1016/06.03.2024 г. по ч.гр.д. №4123/2023 г., IV г.о. на ВКС; Определение № 1059/07.03.2024 г. по ч.гр.д. № 982/2023 г., IV г.о. на ВКС, Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г., I т.о. на ВКС, Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д.

№1990/2023 г., II т.о. на ВКС, Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. І т.о. на ВКС, Определение №381/06.02.2025 г. по ч. гр. д.

№2834/2024 г., I т.о. на ВКС/.

Съобразявайки посочената практика, въззивният съд намира, съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото и на извършените от адвоката процесуални действия и материалния интерес.

Производството пред районния съд е приключило след едно съдебно заседание, а материалният интерес по делото е 4680 лв. Минималният размер на адвокатското възнаграждение по НМРАВ, която съдът използва като ориентир при определяне на параметрите на справедливо възмездяване на адвокатския труд възлиза на 768 лв. Следва да бъде съобразено обстоятелството, че адвокат Д. е изготвил исковата молба, инциирала производството, отговор на искова молба по предявения от ответника насрещен иск, така и писмено становище поради невъзможността му да участва в откритото съдебно заседание по разглеждане на делото. Изброените документи, обективиращи процесуалните действия, не са бланкетни, а съдържат анализ както на действащата национална и международна уредба на правоотношенията, предмет на спора, така и актуалната съдебна практика. По отношение на действителната фактическа и правна сложност съдът намира, че макар делото да не се отличава с особена фактическа сложност, то за изграждане на позицията за основателност на претенцията от правна страна, е изследван и анализирана актуалната практика на български съдилища, така и на СЕС, което изисква познаване на националната, така и на международната правна рамка.