Решение № 281 от 27.05.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 281 гр. София, 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20238002103537 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците „Хотел-Максим“ ООД, М. С.

Д. и Д. Д. срещу въззивно решение № 466 от 13.04.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2028/2022 год. по описа на САС, ГО, 14 с-в, с което, след отмяна на решение №261355 от 20.04.2022 год., постановено по гр. дело № 2065/2021 год. по описа на СГС, ГО, І-28 с-в, „Хотел- Максим“ ООД, М. С. Д. и Д. Д. са осъдени да заплатят солидарно на Х. И. Х. по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 101 ЗЗД сумата от 113 000 евро, представляваща частично неизпълнено задължение, произтичащо от сключен договор за встъпване в дълг от 16.05.2012 год. и подписани към него споразумение от 03.02.2015 год. и погасителен план от 23.06.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство в размер на 14 751 лв. и направените разноски във въззивното производство в размер на 10 372 лв.

С определение № 4420 от 04.10.2024 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1

1/ За правилата, по които се тълкува волята на страните по договора?

2/ При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг за определено вземане, длъжен ли е съдът да изследва уговорката с оглед характера на задължението?

3/ Възможно ли е давностният срок на задължението на първоначалния длъжник да е различен от давностния срок на задължението на встъпилия в дълга нов длъжник?

В касационната жалба на ответниците се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че във въззивното производство са били събрани доказателства в нарушение на забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК, а именно договор за съвместна дейност от 03.05.2005 год. и анекс към него от 24.02.2006 год., както и гласни доказателства. Не била извършена и надлежна проверка на достоверността на събраните гласни доказателства. Неправилен бил изводът, че встъпването в дълг и обективната и субективната новация могат да бъдат осъществени само по каузални правоотношения. Въззивният съд не бил изпълнил задължението си по чл. 20 ЗЗД да тълкува договора за встъпване в дълг, а от последния и споразумението от 03.02.2015 год. било видно, че те били сключени за да бъдат предотвратени започнали изпълнителни действия, като липсвала воля за поемане на ново задължение.

Неправилни били и изводите на въззивната инстанция относно приложимите давностни срокове. Ако кредиторът се бил снабдил с изпълнителен лист по реда на чл.

242 вр. с чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./, вземането срещу издателя на запис на заповед се погасявало с изтичането на тригодишна давност. Встъпилият в чужд дълг бил винаги отговорен на същото правно основание, на което дължал първоначалният длъжник и солидарно с него. Според погасителния план задължението трябвало да бъде изпълнено към 20.02.2017 год., от който момент започвала да тече погасителната давност и към датата на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год. процесното вземане било погасено по давност. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответната страна Х. И. Х. счита, че въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявените искове по чл.

79, ал. 1 вр. с чл. 101 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че на 03.05.2005 год. между ищеца и „Булсион“ ООД бил сключен договор за съвместна дейност по експлоатация на сграда /хотел/, находящ се в гр.С., бул.“М. Л.“ № , като с анекс от 24.02.2006 год. страните прекратили действието на договора, а „Булсион“ ООД /представлявано от Д. Д./ се задължило да плати на ищеца сумата от 200 000 евро в срок до 31.03.2006 год. За целта на 05.04.2007 год. бил издаден запис на заповед с 2 падеж 30.06.2007 год., предявен за плащане на 04.02.2008 год., а М. С. авалирала задължението, при условията, при които то било поето. С определение от 29.02.2008 год., постановено по гр.дело № 5119/2008 год. по описа на СРС, ГО, 70 с-в, в полза на ищеца бил издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./ изпълнителен лист от 27.03.2008 год. срещу „Булсион“ ООД за сумата от 200 000 евро, дължима по запис на заповед, издаден на 05.04.3007 год. Ищецът образувал изпълнително дело № 20087870400066 по описа на частен съдебен изпълнител М. Д., с рег.№ на КЧСИ, което било препратено на частен съдебен изпълнител С. Б., с рег.№ , с район на действие ОС-П., което все още било висящо.

На 16.05.2012 год. между страните по делото бил сключен договор за встъпване в дълг на основание чл. 101 ЗЗД, по силата на ответниците се задължили пред ищеца да отговарят солидарно като съдлъжници за задължението на „Булсион“ ЕООД по вече издадения изпълнителен лист в размер на 200 000 евро. Ответниците Д. Д. и М. Д. били съдружници в „Булсион“ ЕООД /първоначалния длъжник/, като впоследствие прехвърлили дружествените си дялове на трето лице, считано от 05.01.2010 год., като понастоящем посочените ответници били съдружници в „Хотел-Максим“ ООД /солидарен длъжник/, т.е. всички солидарно отговорни длъжници били свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ. На 03.02.2015 год. било сключено споразумение, с което страните признали размера на дълга и разсрочили задължението, поето по договора за встъпване в дълг, остатъкът по който възлизал на 180 000 евро, като същият следвало да бъде заплатен в срок до 30.03.2016 год. Въз основа на частични плащания от 11.04.2016 год. и 09.06.2016 год. от по 10 000 евро страните по делото подписали погасителен план на 23.06.2016 год., по силата на който се споразумели остатъчният дълг в размер на 150 000 евро да бъде изплатен на части с дата на последната вноска 20.02.2017 год. Впоследствие били направени две частични плащания от ответниците, както следва: на 18.08.2016 год. – в размер на 10 000 евро и на 13.11.2016 год. – в размер на 7 000 евро, след което нямало други плащания.

Въззивният съд е счел, че понастоящем е настъпила изискуемостта на цялото задължение, което според последното признание на длъжниците, обективирано в погасителния план от 23.06.2016 год., възлизало на 113 000 евро, като падежът, договорен по последния план-анекс, бил 20.02.2017 год. Констатирайки, че спорният между страните въпрос е свързан със срока на погасителната давност за това вземане – три или пет години, респ. изтекла ли е тя към момента на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год., въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, в т.ч. събраните във въззивното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетелите А. К. и М. С.-Д. и като е кредитирал изцяло показанията на първия свидетел, а на втория свидетел – само отчасти /чл. 172 ГПК/ е формирал извода, че страните са възнамерявали да имат съвместна дейност по повод менажирането на хотел Максим, поради което и с оглед необходимостта от реновиране на същия ищецът 3 предал на ответниците Д. Д. и М. Д. сумата от 200 000 евро, за което бил издаден запис на заповед от 05.04.2007 год. /имащ значението на разписка и извънсъдебно признание на получаване на парите/ и били сключени договор за встъпване в дълг от 16.05.2012 год., споразумение от 03.02.2015 год. и погасителен план от 23.06.2016 год., както и че посочените двама ответници са встъпили в дълг за задължение, поето от самите тях преди прекратяване на членственото им правоотношение с „Булсион“ ЕООД по смисъла на чл. 125 ТЗ, а доколкото те понастоящем били съдружници в „Хотел-Максим“ ООД то встъпилите в дълг съдлъжници били свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ и не отговаряли за чужд дълг.

Въззивният съд е изложил съображения, че посочването на записа на заповед е само способ за индивидуализиране на размера на вземането, още повече, че в споразумението от 03.02.2015 год. ответниците направили изрично признание, че имат непогасени задължения към ищеца в размер на 180 000 евро, като целта на страните била да се предотврати предприемането на действия по принудително събиране на посочената сума /факт, потвърден и от двамата свидетели/ – чл. 3 от споразумението, като тази цел се постигала чрез разсрочване на задължението – ред 7 от споразумението. На основание чл. 117 ЗЗД с признанието на дълга започвала да тече нова давност и тази нова давност била общата 5-годишна такава по чл. 110 ЗЗД, тъй като чрез споразумението от 03.02.2015 год. ответниците заявявали, че на собстевно основание дължат на ищеца поосчената сума пари, без да обвързват тази сума с издадения запис на заповед.

Приел е също така, че вземането не се претендира на основание абстрактна сделка, а по силата на спогодба – с каузален характер; че договорът за встъпване в дълг не може да се третира като менителнично поръчителство, доколкото последното може да се осъществи единствено чрез авал – арг. чл. 484 ТЗ, върху менителницата или върху алонжа, чрез думите „като поръчител“ или с друг равнозначен израз; че евентуалната давност по чл. 531 ТЗ в частност касае издателя на записа на заповед – „Булсион“ ЕООД, който не е ответник в процеса; че спрямо длъжниците, които отговарят солидарно с издателя, но не на основание менителнично поръчителство, се прилагат общите правила по отношение на солидарните задължения, съобразно които погасяването по давност на вземането спрямо един от тях, не влияе върху задълженията на останалите солидарни длъжници; встъпването в дълг, заместването в дълг, обективната и субективната новация могат да бъдат осъществени само по каузални правоотношения.

Въззивният съд е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че вземането е погасено с изтичането на тригодишния срок по чл. 536 ТЗ, доколкото правните последици на акта по чл. 242 ГПК /отм./ не се приравняват на съдебно решение, постановено в исков процес, като срокът на новата давност по чл. 117 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, 4 като нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В тази връзка е счел за необходимо да бъде извършена преценка дали встъпването в дълг от 16.05.2012 год., анекса от 03.02.2015 год. и сключената спогодба от 23.06.2016 год., с което е направено признание на дълга /възникнал от договор за съвместна дейност, запис на заповед и договор за встъпване в дълг/, прекъсват давността по смисъла на чл. 116, б.

„а“ ГПК. Позовавайки се на Тълкувателно решение на ВКС по тълк. дело № 4/2019 год., ОСГТК, въззивният съд е формирал извода, че било налице изрично обективирано от ответниците, насочено към кредитора и получено от последния, волеизявление от 16.05.2012 год., 03.02.2015 год. и 23.06.2016 год., с което категорично и недвусмислено било заявено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към кредитора, т.е. признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и доколкото при встъпването в дълг не се променяло първоначалното правоотношение в неговите обективни признаци, а те се запазвали в обема и вида, в който са съществували към момента на поемането на дълга, като встъпващият в дълга поемал задължението такова, каквото то било и за стария длъжник /в случая с прекъсната погасителна давност/, то към момента на предявяване на иска – 16.02.2021 год., започналата да тече /след прекъсването/ нова петгодишна погасителна давност не била изтекла.

По първите два въпроса – които са свързани и се отнасят до тълкуването на договорите, по които е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: