Решение № 3300 от 30.06.2025, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 5773/2025
- Вид
- Решение № 3300
- Подписан
- 30.06.2025
- В сила
- 29.07.2025
- Състав
- Николай Диянов Голчев
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
- чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- §1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3300 гр. Пловдив, 30.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20255330105773 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Е. Т. В. против „Микро Кредит“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде обявена нищожността на клаузата чл. 3 от Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № ********** от 16.08.2023г. сключен между страните, възлагаща задължение на потребителя да заплати на кредитора възнаграждение за пакет от допълнителни услуги „Комфорт“ в размер от 85, 80 лв., тъй като същата представлява такса, свързана с усвояване и управление на кредита и тъй като с включването на посочената сума годишният процент на разходите е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.
Ищцата твърди, че с ответника е сключила Договор за заем Microcredit № ********** от 16.08.2023г., по силата на който й е предоставена сума в размер от 200 лв., която е следвало да върне на 4 месечни вноски до 17.12.2023г., ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни вземания. Сочи, че неизменна част от посочения договор за кредит е и сключеният между страните Договор за предоставяне на допълнителни услуги от 16.08.2023г. По силата на договора за кредит и допълнителното споразумение към него потребителят е задължен да заплати в полза на кредитора възнаграждение за предоставени „допълнителни услуги“. Поддържа се, че „допълнителните услуги“ по договора по своето същество включват действия по отпускане и управление на кредита, за което на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не следва да изисква възнаграждение. Изтъква се и че възнаграждението за допълнителните услуги следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер. Поддържа се, че това представлява 1 нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Твърди се, че клаузата на чл. 3 от допълнителното споразумение към договора за кредит е недействителна. Ищцата сочи, че е усвоила главницата по кредита, но не дължи заплащане на възнаграждението за предоставени „допълнителни услуги“. Предвид това за нея съществува интерес клаузата на чл. 3 от договора за допълнителни услуги да бъде обявена за нищожна.
Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Микро Кредит“ АД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приетите по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „Микро Кредит” АД (като заемодател) и ищцата Е. Т. В. (като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за заем Microcredit № ************* от 16.08.2023г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 200 лв. /л. ***/. Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 40, 47%, а ГПР възлиза на 48, 80%.
Във връзка с възникналото кредитно правоотношение, между страните е сключен и процесният Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № ********* от 16.08.2023г. Съобразно чл. 3 от Договора за допълнителни услуги, на ищцата- заемател се предоставят следните услуги: Пакет „Комфорт“, за който се заплаща ежемесечно сума в размер от 21, 45 лв. за срок от 4 месеца (видно е, че сумата се дължи ежемесечно и от приложения към допълнителното споразумение „график на плащанията към договори за заем и услуги“- л. 9 от делото).
Не съществува спор между страните, поради което с доклада по делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР, не се включва възнаграждението дължимо на кредитора- ответник за предоставените „допълнителни услуги“ по договора за допълнителни услуги.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ответника "Микро Кредит" АД като заемодател и ищцата Е. Т. В. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 200 лв. Неразделна част от договора за кредит е и процесният Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № ************** от 16.08.2023г. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.
9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем, по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- Закон за потребителския кредит. Посоченият нормативен акт е приложим и към свързаният с кредитното правоотношение Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 2
**************** от 16.08.2023г..
По отношение на отразеното в чл. 3 от договора за допълнителни услуги вземане в размер от 21, 45 лв. месечно за пакет „Комфорт“, съдът счита, че същото е договорено в нарушение на норматата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Прочитът на клаузата на чл. 3 от договора за допълнителни услуги налага разбирането, че кредиторът задължава ищцата (длъжник по договора) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност ( доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите по услугата по чл. 3 от договора за допълнителни услуги, касаещи „безплатно предоговаряне и разсрочване на заема“ , „разглеждане до минути“, „преференциално обслужване“ и „безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на Клиента по банковата сметка на Микро Кредит АД“са такива, свързани с усвояването и управлението на кредита и са присъщи за ответното дружество. Несъстоятелно от правна гледна точка е кредиторът да изисква заплащане на месечна база за услуга по „внасяне на вноските от името и за сметка на Клиента по банковата сметка на Микро Кредит АД“ и да обозначава същата като „безплатна“. Дейностите по предоговаряне, разсрочване на заема и разглеждането на кредитната заявка са директно свързани с усвояването на главницата и последващото управление на кредита (доколкото преди да се отпусне съответният финансов ресурс, то по необходимост длъжникът следа да подаде заявка за кредитиране). Що се касае до предоставената с пакета „Комфорт“ допълнителна услуга по „право за участие в специални промоции“, то същата е напълно неясно формулирана и не съдържа каквато и да било конкретика – нито е посочено какво е естеството на промоциите, в които участва потребителят, нито периодът, в който се провеждат. Абстрактният начин, по който е формулирана тази услуга на практика води до заключение, че на потребителя не се предоставя каквато и да било услуга.
Съобразно императивната норма на чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна. Единствената цел, с която е сключен процесният Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № ************ от 16.08.2023г. е да натовари потребителя с допълнителни финансови задължения и то за „услуги“, които са пряко свързани с дейността на кредитора – ответник (а по отношение на услугата даваща „право за участие в специални промоции“ и лишена от основание). Предвид това, Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № *********** от 16.08.2023г. се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК („Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ) и на основание чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК е цялостно недействителен. Ищцата обаче, е поискала обявяване недействителността единствено на клаузата на чл. 3 от договора за допълнителни услуги, поради което и с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, то съдът следва да уважи претенцията и да се обяви единствено нищожността на посочената клауза от договора за допълнителни услуги.
За яснота и пълнота на изложението, съдът счита за нужно да акцентира и върху следното: от прочита на договора за кредит и свързаният с него договор за допълнителни услуги се извежда заключение, че кредиторът не включва вземането за допълнителни услуги при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР (обстоятелството е отделено като безспорно между страните), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за 3 сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Впрочем, невключването на вземането за “пакет Комфорт” по договора за допълнителни услуги към разходите по договора за кредит, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Лисата на ясно посочен краен размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.