Решение № 8 от 09.03.2026, Районен съд - Гълъбово

РЕШЕНИЕ

№8 гр. Гълъбово, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радка Г. Стоянова при участието на секретаря Белослава П. Колева като разгледа докладваното от Радка Г. Стоянова Гражданско дело № 20255550100560 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на М. Д. М., действаща чрез пълномощника адв. Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се предявява осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 24.11.2022 г. между него и ответното дружество бил сключен договор за потребителски кредит „Стандарт“ № ********, със следните параметри – 4000 лв. главница, със срок за връщане на кредита 36 месеца, при годишен лихвен процент 41 % и ГПР 49,15 %, като общата сума за връщане била 6988,91 лв. Твърди, че съгласно т.6 от договора за заем „поискал и закупил“ допънителни услуги – „Фаст“ предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, за което била начислена допълнителна сума в размер на 1600 лв. и „Флекси“ предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, за което била начислена сума в размер на 2800 лв. Твърди, че в договора за заем било посочено, че процесните суми ще бъдат разсрочени в погасителния план, заедно с вноските за главница и лихва, като по този начин вместо обявената обща сума в размер на 6988,91 лв., сумата за връщане била в значителен по-висок размер, а именно 11388,91 лв. Счита, че клаузите „Фаст“ и „Флекси“ от процесния договор са нищожни, а договорът недействителен поради неточно посочено ГПР. Твърди, че е заплатила 8028,29 лв. по кредита, като сумата от 4028,29 лв. от така общо платените била платена при изначална липса на основание. Излага подробни съображения за нищожност на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, като и подробни съображения относно твърдяната недействителност на договора за потребителски кредит. Поради това иска от съда да осъди ответникът да заплати на ищцата сумата в размер на 4028,29 лв., платена при изначална липса на основание предвид твърдяната недействителност на договор за потребителски кредит „Стандарт“ № ******** от 24.11.2022 г. ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 1 до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, който оспорва предявеният иск за неоснователен и недоказан по размер.

Оспорват заплащането на твърдените суми от ищцата и представят извлечение, от което било видно, че следва да се отхвърли предявения иск за разликата над 2645,76 лв. Заявяват, че в процесния договор се съдържа приложим лихвен процент по кредита, който не противоречи на добрите нрави. Твърди, че както ГЛП, така и ГПР са фиксирани и неизменими. Счита, че с уговарянето на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ не се цели заобикаляне на разпоредбите на чл.19, ал.4 от ЗПК. Излага подробни съображения в тази насока. Моли да се отхвърли иска, алтернативно да се отхвърли за разликата над 2645,76 лв. предвид оспорване на твърдяната от ищеца заплатена сума. Претендира разноски.

В съдебно заседание, проведено на 05.02.2026 г., е прието с надлежно определение направеното изменение на предявеният от ищеца иск с правно основание чл.55 ЗЗД досежно неговия размер по реда на чл.214, ал.1 от ГПК.С направеното изменение исковата претенция следва да се счита за предявена в размер на 2654,76 лв.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 24.11.2022 г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ********, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 4000 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 36 месечни вноски от по 194,14 лв. всяка, в срок до 25.11.2025 г., или общо 6988,91 лв. Посочен е годишен лихвен % в размер на 41 % и годишен процент на разходите в размер на 49,15 %. Уговорено е още ищецът да предостави на ответника следните допълнителни услуги: допълнителна услуга „Фаст”, съгласно която клиентът получава право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и допълнителна услуга „Флекси”, съгласно която клиентът получава право да променя погасителния си план при изпълнение на определени изисквания. Възнаграждението за закупената допълнителна услуга „Фаст” е в размер на 1600 лв., а възнаграждението за допълнителната услуга „Флекси” е в размер на 2800 лв. Общото задължение по кредита и по закупена допълнителна услуга е посочено в размер на 11388,91 лв., а общия размер на вноската – 316,36 лв.

От представената от ответното дружество справка /неоспорена от ишцата/ е видно, че същата е заплатила по процесния договор сума в размер на 6645,76 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Ищецът не е предявил на самостоятелно основание иск за обявяване недействителността на процесния договор, но е изложил подробни съображения за това, като съдът следва в мотивите на съдебния акт да разгледа въпроса за недействителността на договора, доколкото същият е обуславящ относно основателността на предявения осъдителен иск по чл.55 ЗЗД.

2

Тъй като ищцата и ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 11388,91 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тези възнаграждения за допълнителни услуги представляват допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. С уговарянето на тези допълнителни възнаграждения в общ размер на 4400 лв. се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а фактически представлява прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлят ограниченията на закона за максимален 3 размер на ГПР. Поради това се налага изводът, че задължението е уговорено с цел получаване на възнаграждение за отпуснатия кредит над допустимото по закон, скрито възнаграждение, поради което то следва да се отчете при общия разход по кредита и да се включи при изчисляването на ГПР съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По тези съображения и дори без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 4000 лв., при лихва в размер на 2989 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума заедно с възнагражденията за допълнителни услуги в размер на 11388,91 лв. не съответства на годишния процент на разходите от 49,15 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен. По тези съображения процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи. Посочи се, че договорът за потребителски кредит е нищожен, то кредитополучателят дължи единствено чистата стойност на кредита в размер на 4000 лв.

Заплатената от ищцата сума, надхвърляща чистата стойност е 2645,76 лв., то същата се явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя, ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба -13.10.2025 г. до окончателното изплащане.

По разноските: Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че 4 национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба. В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и при възлагане на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид материалния интерес по иска, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило в две съдебни заседания, на които адв. Г. не е присъствал и в хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца възлиза на сумата от 366 евро с ДДС. По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Г. сумата от 366 евро с ДДС лв. за адвокатско възнаграждение. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата и сторените разноски по делото за дт в размер на 82,38 евро.