Решение № 20238 от 09.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20238 гр. София, 09.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело № 20241110142832 по описа за 2024 година

Ищецът Б. П. П. твърди, че на 22.01.2022 г. е сключил с ответника „К“ ЕАД Договор за паричен заем № 250***** с предмет предоставянето на сумата от 750 лв. под формата на кредит, която следвало да бъде върната в срок от четири месеца. В чл. 4 от цитирания договор било предвидено, че при възникване на задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение, то същото следвало да бъде под формата на банкова гаранция съгласно общите условия на дружеството или да бъде сключен договор за поръчителство с посочено от кредитодателя лице-гранат в срок от 48 часа от подаване на заявлението за отпускане на кредита. В чл. 3 било посочено, че при поискване на кредит без поръчител, то срокът за разглеждане бил 14 дни. На 22.01.2022 г. кредитополучателят сключил с „АТт“ ЕООД договор за поръчителство с платимо от ищеца на „К“ ЕАД възнаграждение за поръчителството в размер на 310 лв., но дължими към дружеството-гарант. Дължимото към гаранта възнаграждение се включвало в месечната погасителна вноска по кредита. Така общата дължима сума била в размер на 1 089 лв. Кредиторът посочил, че дължимата сума по кредита била в размер на 779 лв., без в нея да било включено възнаграждението към дружеството-гарант. Счита, че договорът за кредит от 22.02.2022 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира, че договорът за поръчителство, сключен с „АТт“ ЕООД бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. Сочи, че договорът за кредит е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК, тъй като липсвали каквито и да е условия за прилагането на годишен лихвен процент. Липсвало посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив. Не бил посочен какъв е общият размер на възнаградителна лихва за целия период на договора и какво е съотношението му с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя. На следващо място, погасителният план не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поддържа, че в договора за кредит липсва методика на формиране на ГПР по кредита, като не било ясно какво точно е включено в процента на ГПР освен лихвата, доколкото била предвидена дължимостта на такса гарант. Сочи, че след като кредиторът, при формиране на цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го 1 оскъпяват, следва по разбираем начин да посочи какво е включено в тях. Поради което договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала по договора за поръчителство, не била включена в ГПР и ГЛП. Счита, че с предвиждането за заплащане на сумата по договора за поръчителство, се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че едноличен собственик на капитала на „АТт“ ЕООД е „К“ АД, като основна дейност на ответника е гаранционни сделки. Печалбата на „АТт“ ЕООД се разпределяла в полза на „К“ АД. Поради което със сключването на договора за поръчителство се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което в последствие щяло да бъде разпределено като печалба на„К“ АД. Твърди, че се цели единствено допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което водело до недействителност на договора за кредит и договора за поръчителство.

Счита, че посочването в договора на размера на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Намира, че договорът за поръчителство от 22.01.2022 г. също е нищожен поради накърняване на добрите нрави, тъй като се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Отделно от това сумата за поръчител се заплащала без кредитополучателя да получава нищо насреща, напротив, бил принуден да сключи договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество, за да му бъде отпуснат кредит. На следващо място, твърди, че договорът за поръчителство е нищожен поради това, че се стига до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че договорът за поръчителство е недействителен и на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП и ал. 2, т. 19 ЗЗП. Сочи, че договорът не е разбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора.

Въз основа на изложеното ищецът иска признаване за установено между страните, че Договор за кредит № 250*****/22.01.2022 г. е нищожен, в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 4, ал. 1 че Договор за кредит № 250*****/22.01.2022 г. е нищожна. Иска признаване за установено, че между него и ответника „АТт“ ЕООД, че сключеният между тях Договор за предоставяне на поръчителство към Договор за кредит № 250*****/22.01.2022 г. е нищожен. Претендира разноски.

Ответникът „К“ ЕАД оспорва предявените искове. Твърди, че ищецът не е изпълнил задълженията си по договора за кредит. Поддържа, че при определянето на ГПР ясно са били посочени дължимите суми. Възнаграждението за поръчител не било включено като разход по кредита, тъй като същото не отговаряло на легалната дефиниция за разход по кредита. Сключването на договор за поръчителство не било задължително условие за отпускане на кредит. „К“ ЕАД не знаело какъв е размерът на дължимото възнаграждение за дружеството-гарант към момента на сключване на Договора за кредит от 22.01.2022 г. Тъй като договорът за поръчителство е незадължителен, то той не попада в хипотезата на пар. 1, т. 1 ДР на ЗПК, респ. разходът за него не се включва в ГЛП и ГПР и липсвало нарушение на чл. 19 ЗПК. Поддържа, че Договорът за поръчителство между ищеца и „АТт“ ЕООД е договор за поръчка по смисъла на ЗЗД и уговореното в него възнаграждение не попадало в обхвата на ЗПК. Дори и да се приемело наличието на скрито обогатяване, то последица от тази правна констатация би било прогласяне като недействителна само на клаузата за поръчителство. Иска отхвърляне на исковете. Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Възразява срещу разноските на ищеца, счита, че същият не е материално-затруднено лице. Оспорва приложимостта на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Ответникът „АТт“ ЕООД оспорва основателността на предявения срещу него иск.

Оспорва, че за предоставената услуга е получил 1 089 лева, като твърди, че полученото 2 възнаграждение било значително по-малко с оглед на това че договорът бил прекратен предсрочно. Оспорва договорът за кредит да нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК, както и сключването на договор за предоставяне на поръчителство да е задължително условие за получаване на кредита. Оспорва, че вземанията на „АТт“ е следвало да се включат в ГЛП и ГПР съгласно чл. 19 ЗПК. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство бил договор за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД, като вземанията за възнаграждение по договора възникват в полза на АТт, а не в полза на кредитодателя К, който не бил страна по договора за поръчителство. Оспорва като неоснователни твърденията за нарушение на изискванията за добросъвестност, справедливост, неравновесие в правата на страните и на добрите нрави при договора за предоставяне на поръчителство. Сочи, че наличието на свързаност между „К“ и „АТт“ само по себе си не води до „скрито оскъпяване на кредита“. Оспорва, че ищецът е материално затруднено лице. Иска отхвърляне на иска.

Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Възразява срещу разноските на ищеца, счита, че същият не е материално-затруднено лице.

Оспорва приложимостта на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Предявен е иск правно основание чл. 79, ал. 1 Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/ и чл. 23 Закон за потребителския кредит /ЗПК/. Ищецът „К“ ЕАД твърди, че на 22.01.2022 г. между него и ответника бил сключен Договор за потребителски кредит № 250*****, с който в заем на ответника била предоставена сума в размер на 750 лв. – главница, която следвало да бъде върната на четири месечни вноски. Годишният лихвен процент бил в размер на 20, 06 %, а Годишният процент на разходите /ГПР/ бил в размер на 18, 43 лв. При това положение дължимата договорна възнаградителна лихва била в размер на 29 лв. Към 06.12.2024 г. всички вноски по кредита били с настъпил падеж. Длъжникът извършил едно плащане в размер на 352 лв, което било разпределено от кредитора по следния начин: 183, 24 лв. – за погасяване на месечни вноски, като първата вноска била изцяло погасена и била с падеж 10.03.2022 г.; 11, 51 лв. – за договорна възнаградителна лихва, като е погасена изцяло тази за първото плащане с падеж 10.03.2025 г.; 2, 83 лв – за обезщетение за забава и 154, 42 лв. са разпределени към „АТт“ ЕООД за погасяване на задълженията по договора за поръчителство от 22.01.2022 г. ищецът поддържа, че към 06.12.2024 г. са дължими от ответника следните парични суми: 566, 76 лв. – падежирали месечни вноски за главница за периода 10.04.2022 г. – 10.06.2022 г. и 17, 49 лв. – договорна възнаградителна лихва. Въз основа на изложеното ищецът иска осъждането на ответника да му заплати сума в размер на 566, 76 лв., представляваща падежирали и неплатени месечни вноски за главница по Договор за потребителски кредит № 250*****/22.01.2022 г., дължими за периода 10.04.2022 г. – 10.06.2022 г, заедно със законна лихва от 06.12.2024 г. /датата на подаване исковата молба/ до окончателното плащане. В условията на евентуалност, ако бъде уважен искът за прогласяне на целия договор за недействителен, се претендира заплащане от ответника н асума в размер на 398 лв., представляваща чистата стойност на кредита, заедно със законна лихва от 06.12.2024 г. /датата на подаване исковата молба/ до окончателното плащане.

Претендира разноски за държавна такса в размер на 50 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Ответникът по насрещния иск Б. П. П. счита искът за частично основателен. Прави възражение за нищожност на договора за кредит и договора за поръчителство. Сумата, дължима по договора за поръчителство не била включена в ГПР, поради което и целият договор следвало да се обяви за нищожен. Счита, че дължи връщане на чистата главница в размер на 750 лв. Платените вече суми като възнаграждение на поръчителя следвало да бъдат отнесени към погасяване на главницата. Прави изрично признание на предявения в условията на евентуалност иск. Прави възражение за прекомерност на адвокатското/юрисконсултско възнаграждение на насрещната страна.

От фактическа и правна страна съдът намира следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявените искове за прогласяване на Договор за паричен заем № 250*****/22.01.2022 г. и Договор за предоставяне на поръчителство по процесния договор за кредит, респ. клаузата на договора за кредит предвиждаща задължение 3 за потребителя да представи обезпечение по сделката, за недействителни, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит и поръчителство с описано в исковата молба съдържание, както и че договорите, респ. клаузата, са недействителни като противоречащи на закона, заобикалящи императивни правни норми и противоречащи на добрите нрави.

При съобразяване на поддържаните от страните твърдения на основание чл. 146, ал. 1, т.