Решение № 5188 от 29.07.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5188 гр. София, 29.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Н. И.а

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Стоян Ст. Петров при участието на секретаря Димитринка Б. Димитрова-Георгиева като разгледа докладваното от Полина Люб. Амбарева Въззивно гражданско дело № 20251100514410 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по постъпила в срок въззивна жалба с вх. № 334832/14.10.2025год. от ищеца „Минолби“ ЕООД ,чрез адв.К. И. Т. срещу Решение № 17510/30.09.2025год. постановено по гр.дело № 58861/2024год. по описа на СРС,148 състав ,с което е отхвърлен предявеният от „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159 срещу „А1 България” ЕАД, ЕИК 131468980 осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер на 0,78 лв. с вкл. ДДС, представляваща сума платена без основание, начислена с Фактура № 0442395676, за периода 28.11.2021 27.12.2021 г. за мобилна услуга с номер № 0886451452, издадена на основание Договор № 503554975.

С решението съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските като е осъдил ищеца ,на основание чл.78,ал.3 от ГПК да заплати на ответника разноски в размер на 100лв.,юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата са развити съображения за неправилност на решението.

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд не бил задължил ответника „А1 България“ ЕАД да представи кредитно известие към процесната фактура.

Кредитното известие представлявало извънсъдебно признание на ответника, че процесната сума е платена от ищеца по фактурата, по която е издадено кредитното известие. Сочи, че дори да се допусне, че плащането е било извършено от трето лице, то било използвано за погасяване на задължение на въззивника към „А1 България“ ЕАД, като евентуалните отношения между жалбоподателя и третото лице биха били без значение за производството.

Счита, че процесната сума била начислена от ответника без основание, както и че с кредитното известие към фактурата била обявена за „върната“ на „Минолби“ ЕООД на основание чл. 115, ал. 2 ЗДДС, което до момента не било сторено. Сочи, че издаденият от ответника фискален бон бил негоден да послужи като доказателство, но дори същият да бил в добро състояние, той не съдържал данни кой е физическият платец, поради което 1 представянето му нямало да доведе до различен извод. Сочи, че съгласно Наредба № Н18/2006г. фискалният бон не съдържал лични данни на съответното задължено лице или на физическия платец. С оглед на това, счита, че тъй като в кредитното известие било посочено наименованието на въззивника, то установявало извършеното от него плащане и при твърдения за плащане от трето лице, те следвало да бъдат доказани от ответника. Развива съображения, че като микропредприятие подлежал на потребителска защита съгласно Директива (ЕС) 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета за установяване на европейски кодекс за електронни съобщения. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата - „А1 България“ ЕАД, счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски пред въззивната инстанция.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Относно неговата правилност съобразно развитите във въззивната жалба оплаквания следва да бъде изложено следното.

За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ищецът следва да установи по реда на пълното и главно доказване, че е платил процесната сума на ответника, с оглед на което на което неговото собствено имущество е намаляло с нейния размер, а имуществото на ответника се е увеличило. В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на основание за имущественото разместване – съществуването на валидно правно задължение, за чието погасяване е извършено плащането.

В първоинстанционното и настоящото въззивно производство страните не спорят, че между „А1 България“ ЕАД в качеството му на оператор и „Минолби“ ЕООД в качеството му на абонат е сключен договор за доставка на електронно съобщителни услуги № 503554975, към което е сключено Приложение № 1 от 03.12.2021г. В приложението са уговорени тарифните планове за мобилни услуги, предоставяни за мобилен номер ***. Същото се установява и от приетите от СРС писмени доказателства.

Не е спорно по делото и предоставянето на услугите от ответното дружество през процесния периода от 28.11.2021г. до 27.12.2021г.,както и че е издадена фактура № 0442395676/10.01.2022год. ,видно от която за мобилна услуга с номер *** е начислено общо задължение от 20.,07 лв. без ДДС.Същата включва месечна такса А1 М клас XS в размер на 2,80лв. ,такса за мобилен интернет 20GB на максимална скорост -5,33лв. за периода 20.12.2021год. – 27.12.2021год. ; такса за мобилен интернет 20GB на максимална скорост – 11,25лв. за периода 28.12.2021год. – 27.01.2022год.;плюс 250 GB на максимална скорост – общо 0,51лв. или такси на стойност 17,13лв.; потребление извън плана- 2,94лв.

Или общо такса за мобилен интернет 20GB на максимална скорост за периода 20.12.2021год. - 27.01.2022год. възлиза на 16,58лв. без ДДС ,вместо уговорената в Приложение № 1 от 03.12.2021 год. 12,50лв. с включена отстъпка.

Безспорно по делото е обстоятелството, че сумата по фактурата е платена в полза 2 на „А1 България“ ЕАД .

Във въззивното производство е безспорно също, а и от приетото от СРС извлечение от счетоводната система на ответника се установява, че поради промяна в тарифния план, „А1 България“ ЕАД е издал на „Минолби“ ЕООД кредитното известие № 104252478 към фактура № 4442395676/10.01.2022г. за 0,65лв. без ДДС, респективно 0,78 лева с включен ДДС. Въззиваемата страна по делото не твърди, нито ангажира доказателства сумата по кредитното известие от 0,78 лева да е била възстановена на „Минолби“ ЕООД, нито да е била възстановена чрез прихващане или по друг начин.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху възражението на ответника, че плащането е извършено от трето за спора лице, поради което жалбоподателят не е материалноправно легитимиран по предявената претенция, тъй като обедняването не е настъпило за него.

В тази насока съдът намира следното :

Нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква имущественото разместване, предмет на спора, да е осъществено между страните по делото – имуществото на ищеца да е намаляло за сметка на увеличаването на имуществото на ответника. Такова вземане се поражда, както при пълна липса на основание за плащането /липса на каквото и да било правоотношение между страните/, така и при невалидно основание /нищожно правоотношение/, а също така и при грешка на кредитора относно размера на дължимото плащане по дадено правоотношение, каквато е налице в случая. Във всички тези хипотези правото на връщане възниква за лицето, което е извършило недължимото плащане, а не за лицето, което е било задължено да го извърши по силата на правоотношението между страните. Действително, нормата на чл. 73 ЗЗД предвижда, че задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника, а паричните задължения по своя характер не представляват престация с оглед личността, затова могат да бъдат изпълнени от всеки. Тази норма, обаче, урежда отношенията между длъжника и кредитора по повод изпълнението на парично задължение по съществуващо между тях облигационно правоотношение, а не материалната им легитимация при неоснователно обогатяване. Когато кредиторът по едно правоотношение поради грешка е претендирал от длъжника недължимо плащане, длъжникът може да претендира връщане на недължимо платеното, само ако го е платил той.

Когато плащането е извършено от трето лице, имуществото, с което то е престирало вместо длъжника, е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало непроменено /в този смисъл Решение № 1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т.д. 717/2006 г., II т.о., ТК/, затова длъжникът не може да претендира връщане на сума, която друг е платил вместо него.

Фактът на плащане от трето лице, обаче, не може да се предполага. Той подлежи на доказване от страните по делото, като доказателствената тежест в тази насока зависи от конкретните техни възражения и ангажираните от тях доказателства. Поначало, съобразно правилото за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск, ищецът, който твърди неоснователното разместване на блага, носи процесуалното задължение да докаже пълно и главно, че именно той е извършил плащането.

Ангажираните от ищеца доказателства, че плащането е извършено от него, опровергават възражението на ответника за плащане от трето лице и ако ответникът продължава да го поддържа, той следва да проведе свое собствено доказване в тази насока.

В случая от събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че процесната фактура е издадена от „А1 България“ ЕАД на „Минолби“ ЕООД по съществуващото между страните правоотношение като липсва спор между страните по въпроса, че сумата по нея е погасена чрез плащане. Установява, че кредитното известие , с което е намалена на основание чл. 115, ал. 1 ЗДДС данъчната основа по платената фактура, също е издадено от „А1 България“ ЕАД в полза на „Минолби“ ЕООД. Издаването на кредитно известие към платена фактура е свързано по силата на закона със задължение за възстановяване на сумата по кредитното известие в полза на лицето, на което е издадено /чл.

115, ал. 2 ЗДДС/. Съвкупността от тези изходящи от ответника частни свидетелстващи 3 документи относно неизгодни за него факти сочи недвусмислено, че процесното плащане е извършено именно от жалбоподателя „Минолби“ ЕООД.

Ето защо въззивният съд намира, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване – издаването на фактура за недължима сума, плащането й от жалбоподателя-ищец и липсата на възстановяване на недължимо платената сума по какъвто и да било начин.

Поради несъвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено, а предявеният иск за сумата от 0,40 евро /превалутирани 0,78 лева с ДДС/ следва да бъде уважен изцяло.

По разноските.

При този изход от спора, право на разноски има единствено въззивникът „Минолби“ ЕООД.

В първоинстанционното производство той е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лева, както и за адвокатско възнаграждение в размер на 150 лева, платени изцяло в брой.

Релевираното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно. С оглед материалния интерес на спора от 0,78 лева, с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и с оглед безспорното наличие на множество съдебни производства с идентичен предмет по договора между същите страни, възнаграждението следва да бъде намалено до размера от 25,56 евро /превалутирани 50 лева/.

Във въззивното производство жалбоподателят е сторил разноски за държавна такса в размер на 25 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 50 лева, платено изцяло в брой, което не се явява прекомерно.Ето защо на въззивника следва да бъдат присъдени разноски пред въззивната инстанция в общ размер от 38,35 евро.

Водим от горното, съдът