Решение № 300 от 09.02.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 300 гр. Бургас, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НЕВЕНА ИВ. КОВАЧЕВА при участието на секретаря М.а Хр. Енчева като разгледа докладваното от НЕВЕНА ИВ. КОВАЧЕВА Гражданско дело № 20252120106741 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на П. Г. М., ЕГН **********, адрес: гр. Б***** срещу „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С****, представлявано от Н.П.. Иска се от съда да прогласи договор за паричен заем Кредирект № ***** от 13.07.2020 г., сключен между страните, за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 33Д във вр. с чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПІК, а в условията на евентуалност, да обяви за нищожна клаузата на чл. 6.2 от договора за заем, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1068,57 лева, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 3ЗД като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 3ЗП. Моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца сума в размер на 1038,55 лева, недължимо платена по недействителен договор за паричен заем кредирект № ***** от 13.07.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 17.10.2025 г. до окончателното изплащане на сумата. В условията на евентуалност иска съдът да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 900 лева, недължимо платена неустойка по договора за паричен заем, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 17.10.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

Посочено е, че на 13.07.2020 г. М. и „Сити кеш“ ООД са 1 сключили договор за кредит, по който е изплатила сумата 1838,55 лева. Счита, че договорът е нищожен поради нарушение на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като липсват каквито и да е било условия за прилагането на посочения годишен лихвен процент. Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или променлив.

Нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Процесният договор не отговаря и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е ясно по какъв начин е формиран годишният процент на разходите, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Договорът е нищожен и тъй като сумата, която се претендира като неустойка, не е включена в ГПР и ГЛП. Ето защо счита, че договорът е изцяло недействителен.

В условията на евентуалност сочи, че клаузата на чл. 6.2 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 3ЗД като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Моли съда да уважи исковете и му присъди сторените съдебноделоводни разноски.

Ответникът чрез процесуален представител е оспорил иска, като е изложил аргументи за неоснователност на иска. Посочено е, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, напротив - тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР, са неоснователни.

Сочи, че валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние 2

(ЗПФУР), по реда на който е сключен процесният договор. По отношение на формирането на годишния процент на разходите са спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката е дължима след сключване на договора при неизпълнение на задължение на заемателя по него.

Изложени са доводи, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че ищецът е сключил общо пет договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното.

Моли съда да отхвърли исковете и му присъди сторените съдебно-деловодни разноски.

Правната квалификация на предявените искове е чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Прието за безспорно с доклада на съда по чл. 146 ГПК е обстоятелството, че „Сити кеш“ ООД и П. М. са били в облигационно отношение по повод сключен на 13.07.2020 г. договор за кредит. Това обстоятелство се установява и от приложения по делото договор за кредит № ***** от 13.07.2020 г. Съгласно чл. 3 длъжникът се е задължил да върне 3 заетата му сума в размер на 800 лева на 18 месечни вноски съгласно погасителен план, неразделна част от договора, с краен падеж 13.01.2022 г.

Уговорен е лихвен процент от 40.05 % и годишен процент на разходите 47.93 %. Общата сума за плащане е 1121,24 лева, включваща главница от 800 лева и лихва в размер на 321,24 лева. Предвидена е и неустойка с месечни вноски в общ размер от 1614,76 лева, с които общото задължение по договора възлиза на сумата от общо 2736 лева. В чл. 6.1 от договора е уговорено, че страните се споразумяват договорът за кредит да бъде обезпечен с поне едно от посочени в клаузата обезпечения – поръчител или банкова гаранция, а в чл. 6.2 е посочено, че в случай на непредоставяне на договореното в чл. 6.1 обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1614,76 лева. Именно тази клауза от договора се иска от съда да бъде прогласена за нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави, като вследствие на това отпадне основанието, на което е заплатена сумата от ищеца на ответника.

Не се спори между страните относно това, че кредитът е усвоен изцяло от ищцата, както и че въз основа на договора М. е направила плащания по договора на сума в размер на общо 1838,55 лева.

Процесуалният представител на ищеца е направил възражение за недействителност на договора за кредит поради неспазване разпоредбите на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът намира доводите му за основателни.

За процесното правоотношение приложим е Законът за потребителския кредит, като ищецът е физическо лице, което има качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, а ответникът е кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, а съгласно чл.

22 ЗПК, действащ към датата на сключване на процесния договор, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Според разпоредбата на т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, 4 изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение № 1 начин. В §1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за „обща сума, дължима от потребителя“, което е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В договора като обща сума, която следва да бъде върната, е посочена сумата 1121,24 лева, която включва отпуснатия кредит 800 лева и 321,24 лева лихва, при лихвен процент 40.05 %. Посочено е също така, че ГПР е 47.93 %, но не е ясно същият от какво се формира, а е препратено към Общите условия. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а също - както в договора, така и в представената преддоговорна информация, липсва ясна конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин по смисъла на чл. 10 ал. 1 ЗПК и самостоятелно се явява основание за неговата нищожност по смисъла на чл. 22 ЗПК.

На следващо място съгласно чл. 6 от договора заемът се обезпечава с поръчителство, или банкова гаранция, които заемополучателят следва да предостави в тридневен срок от усвояване на заемната сума. При неизпълнение на това задължение дължи неустойка на заемодателя в размер на 1614,76 лева, която се начислява автоматично и се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. Съгласно посоченото в него месечната вноска за неустойка е в размер на 79,54 лева. Съдът счита, че сумата от 1614,76 лева – дължима неустойка при непредоставяне на поръчителство, следва да бъде включена в ГПР, тъй като представлява разход, свързан с предоставяне на кредита - чл. 19, ал. 1 ЗПК, която норма предвижда, че ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, с което ГПР нараства многократно над допустимата стойност. При това се налага изводът, че в случая е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. При преценка на действителния размер на разходите по кредита след включване на т. нар. неустойка за непредоставяне на обезпечение се надвишава предвиденият в закона ГПР, което също води до недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК. Всяко неспазване на императивните изисквания относно съдържанието на потребителския договор, посочени в чл. 22 ЗПК, води до неговата нищожност, като този извод е в съответствие с практиката на СЕС по 5

Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714-22 и другите решения, цитирани в него. От друга страна, непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.