Решение № 560 от 03.08.2026, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 560 гр. Казанлък, 03.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря ЕЛИНА М. МАРИНОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20255510102532 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са при условията на евентуалност искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.22 и чл.21 от ЗПК.

Ищецът твърди, че имала нужда от парични средства и попаднала на ответното дружество, предоставящо потребителски кредити. Бил й представен за подпис директно процесния договор за кредит “********“ от ******** г. Нямала възможност да договоря условия, да предлага клаузи и каквито и да било промени по съдържанието на същия. Процесният договор бил сключен в противоречие с чл.5, ал.1 от ЗПК. В Стандартния европейски формуляр по образец от Приложение №2 от (ЗПК) били представени подвеждащи, непълни и неясни параметри на договора. Неясно било съдържанието на термина „револвиращ кредит“ като никъде във формуляра не било обяснено значението му, тъй като този термин не бил легален. В частта, касаеща параметъра „общ размер на кредита“ било посочено - „индивидуален кредитен лимит от 100.00 лева“, но неясно бил този лимит на ден, на седмица, на месец или на година и потребителят нямало как да разбере един от основните параметри по договора. Посочени били компонентите, които формирали всяка погасителна вноска, но не били индивидуализирани по размер. Нямало посочена информация за това какъв бил размера на договорената лихва, липсвала и каквато и да е информация за размера на неустойките при неизпълнение. Грубо нарушена бил чл.6, т.1, б. „и“ от Директива 2008/48 на Съвета и ЕП, тъй като липсвали данни за размера на „разходите за събиране“. Неизпълнението на горните задължения обуславяли проява на нелоялна търговска практика от финансовата институция относно 1 задълженията преди потребителят да бъде обвързан от договор за потребителски кредит да му бъде представена точна и ясна информация относно кредитния продукт, без да го въвежда в заблуждение. Последното го поставяло в неизгодно пазарно положение относно взимането на решение с кой търговец да сключи договор и при какви условия. Само на това основание процесният договор за кредит следвало да се прогласи за нищожен поради противоречието му с добрите нрави и Практиката на съда на ЕС (C-186/16).

Липсвала яснота относно един от задължителните реквизити на договора за потребителски кредит съгласно чл.11, ал.1, т.7 от ЗПК, а именно – „общия размер на кредита“ или „максималния размер (лимит по кредита)“. В процесния случай очевидно общия размер на кредита не бил ясен към момента на сключването. В чл.2, ал.1 на договора, не бил посочен този максимален кредитен лимит за какъв период се отнасял. Веднъж в договора било посочено “общо задължение“ в чл.3, ал.4. В същото време, в чл.4, ал.1, т.3 бил предвиден термина „обща сума, дължима от кредитополучателя“. В случая се използвали различни термини за едно и също нещо, за да може потребителят да бъде объркан относно това каква е крайната сума, която следвало да заплати по кредита. Гореизложеното водило до извода, че е нарушен чл.11, ал.1 от ЗПК, въвеждащ изискването за използването на ясна, разбираема и недвусмислена легална терминология в договора, което било самостоятелно основание за недействителност на целия договор в съответствие с чл.22 от ЗПК. ГПР бил задължителен елемент на всички договори за потребителски кредит, чието значение многократно било подчертавано в практиката на СЕС. В случая договорът за потребителски кредит предвиждал, че годишният процент на разходите е 45.9 %, но не било отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включвал Бланкетното посочване на крайния размер на годишния процент на разходите, обуславял невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които бил образуван, извън този на договорната лихва, и дали те са в съответствие с нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК. В структурата на ГПР трябвало да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на финансови услуги, не само ГПР като обща величина, но и изрично да се посочат всички разходи, които длъжникът ще стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение като в смисъл била и практиката на СЕС, обективирана в решение по дело C-448/17, EOS KSI Slovensko. Тези съставни елементи в случая били неизвестни към момента на сключване на договора и създавали предпоставки кредиторът да кумулира произволно такива, завишавайки неопределено оскъпяването по кредита, предоставен й за ползване. Съдът на ЕС се произнесъл в Решение от 20.09.2018 г. по дело С448/17, че хипотезата, в която договор съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следвало да се приравни на непосочване на ГПР. В случая не се съдържала дори и подобна математическа формула. ГПР в конкретния случай бил и неправилно (невярно) определен. От прегледа на договора, и в частност - чл.21 и чл.22, ал.1 от същия, ставало ясно, че в него били предвидени неустойки. От анализа на чл.21 ставало ясно, че се предвиждала неустойка за непредставяне на обезпечение (поръчител) при забавено плащане. Неустоечната клауза на чл.22, ал.1 също предвиждала неустойка за забавено плащане. Въпросните неустойки за забавено плащане противоречали на чл.33, ал.1 от ЗП, който 2 предвиждал, че при забавено плащане на кредитора се дължи само лихва.

Следователно с уговорените неустойки се целяло друго. Ето защо в случая била налице конструкция за прикриване на действителните разходи по кредита, с цел формално спазване на изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Последната разпоредба предвиждала, че ГПР не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва. Анализът на клаузата на чл.16 от договора сочел на извод, че пред потребителя били поставени практически неизпълними условия за предоставяне на обезпечение, ако се забави с плащане.

Финансовата институция изисквала всеки път, в който била налице забава да бъде осигуряван поръчител – различно лице, при това в рамките на 3 дни, което да отговоря на куп условия. Посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая било предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяването на преки вреди за кредитора, който следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия. След като няма право да предвижда неустойки за забавени плащания, то финансовата институция целяла чрез въпросните неустойки да прикрие оскъпяването по кредита, като не го включи в ГПР. Ако ответното дружество включи неустойките към годишния процент на разходите, в съответствие с практиката на СЕС, това означавало че ГПР би възлязъл на около 1440.38%, което очевидно нахвърляло допустимия размер от петкратния размер на законната лихва в съответствие с чл.19, ал.3 от ЗПК. Съответно приложимо било правилото на чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК. Ето защо процесният договор за потребителски кредит бил недействителен в цялост. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността/нищожността на Договор за кредит „********“ от ******** г., сключен между „Аксес Файнанс“ АД с ЕИК:207140327, със седалище и адрес на управление гр.София, ******************** и С. Г. М., с ЕГН-**********, с адрес г******************** на основание чл.22 от ЗПК. При условията на евентуалност моли съда, да прогласи нищожността на клаузите за неустойка в чл.21 и чл.22, ал.1 от Договор за кредит “********“ от ******** г. поради противоречието им с добрите нрави. Претендира съдебни разноски.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът предявените искове като неоснователни. Финансовият продукт „********“ бил револвиращ кредит, който се предоставял под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоявал чрез платежен инструмент - кредитна карта. Веднъж сключили договор за кредит по продукта „********“ кредитополучателите сами взимали решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем “********“ като финансов продукт не била вносков продукт, по който задължението от Кредитополучателя се изплащал на равни месечни/ седмични вноски, както били масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги.

Кредитополучателите на „********“ сами решавали как да усвоят сумата - в 3 брой на ATM-устройство и/ или онлайн, както и сами решавали кога да усвоят сумата. В случай, че Кредитополучателя реши през даден месец да не усвоява суми, то той не дължал нищо за това, но ако усвои суми от кредитния лимит дължи уговорената договорна лихва, която се начислявала на ден върху усвоената сума. На ******** г. С. Г. М., с ЕГН-********** сключила с „Аксес Файнанс“ АД Договор за кредит „********“ №********, по силата на който „Аксес Файнанс“ АД бил кредитодател, а ищецът- кредитополучател. По силата на Договора дружеството предоставило на ответника револвиращ кредит в максимален размер от 100 лева, увеличен до размер на 400лв. /204.52 EUR/ под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез платежен инструмент - платежна карта, а кредитополучателят се задължил да го ползва и върне съгласно условията на договора. Клаузите на договора били в съответствие с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 от ЗПК. Според разпоредбата на чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен само и единствено в случаите, когато не били спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 от закона. В решение по дело С-453/10, СЕС се приемало, че констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразявали непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за кредит.“ СЕС също така посочва, че „Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябвало да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, можело да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не можела да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост.“, а в решението по дело С-42/15 Съдът на Европейския съюз приемал, че прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл.10, § 2 от Директивата били от такова естество, че не можели да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение или чл.23 от Директива 2008/48 трябвало да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържали всички изисквани данни по чл.10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се считал за сключен без лихви и без разноски само ако ставало въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение Възразява срещу искането на ищеца целият договор да бъде обявен за нищожен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни. Счита претенциите на ищеца за напълно неоснователни и следвало да бъдат изцяло отхвърлени. Съгласно чл.4, ал.1, т.4 от договора, Годишният процент на разходите бил изчислен при вземане предвид на допусканията, посочени в него, а именно: „ 4.ГПР на заема: 45.9 %; ГПР по всеки договор за кредит „********“ бил изчислен при вземане предвид следните допускания: кредитополучателят ще изпълнява своите задължения в съответствие с условията и сроковете по настоящия договор; Пълният размер на кредита бил усвоен от кредитополучателя незабавно след активация на предоставения платежен инструмент; Лихвата и другите разходи се 4 начислявали в съответствие с тези усвоявания и погасявания на главницата и съгласно клаузите, предвидени в договора за кредит.“ Твърдението, че ГПР не съдържал всички данни, формиращи размера му в договора и ГПР не бил действителен, не отговарял на истината. В чл.4 от договора ясно били посочени допусканията, при които бил изчислен ГПР, точно както изисква ЗПК. Годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит били изчислени към момента на сключване на договора, каквото било изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Релевантен за изчислението на ГПР бил моментът на сключване на договора за кредит. При изчисление на ГПР се вземали предвид съществуващите към момента на сключване на договора допускания. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали предвидените в т.3 от Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК допускания. ГПР бил изчислен по определения в Приложение 1 към ЗПК начин, като били използвани договорените условия - размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. Договорът не само формално покривал минимално изискуемите реквизити на чл.1 от ЗПК, но посочените параметри били и коректни. При договорения размер на заемна сума и лихвен процент, посоченият в договора ГПР било коректно изчислен. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 не вменявала задължение за описване на кои компоненти точно били включени в годишния процент на разходите, каква била неговата структура и как се формирал същият.