Решение № 14 от 13.01.2022, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. Кюстендил, 13.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Андрей Н. Радев при участието на секретаря Янка Ян. Ангелова като разгледа докладваното от Андрей Н. Радев Гражданско дело № 20211520101016 по описа за 2021 година

„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД,

ЕИК: 202527341, със седалище и адрес на управление на дейността – гр.

София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3, чрез юрк. Й.М., е предявило против КР. П. Ф., с адрес: *******, искове да бъде признато за установено по отношение на ответника наличието на вземане на ищеца към него за сумите, както следва: 2323,01 лв. – незаплатена главница по Договор за паричен заем № 3548038/10.06.2019г.; 426,00 лв. – договорна лихва за периода от 10.07.2019г. – 04.06.2020 г.; 175,40 лв. – лихва за забава върху непогасената главница за периода от 05.06.2020г. до 22.01.2021г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от депозиране на заявлението (29.01.2021 г.) до изплащане на вземането.Претендират се и сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор чрез назначения му особен представител адв. Й. Т.. Излага доводи за допустимост, но неоснователност на заявената претенция.

КРС, след като обсъди събраните по делото доказателства приема за 1 установено следното:

На 10.06.2019 г. между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434 бил сключен Договор за паричен заем № 3548038 за сума в размер на 2500,00 лв., която Ф. следвало да върне съобразно условията на договора – на дванадесет броя месечни вноски при фиксиран лихвен процент по заема – 35%, ГПР 41,88 % и общо дължима сума от 2998,92 лв. Последната вноска била дължима на 04.06.2020г. Съгласно чл. 3 от Договора същият има значението на разписка досежно удостоверяване на обстоятелството за реалното получаване и усвояване на предоставената в заем на ответницата сума.

На 30.01.2017г. между кредитора и ищцовото дружество бил сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия), по силата на който, ведно с Приложение № 1 към него, представляващо неразделна част от същия, процесните вземания срещу длъжника били цедирани на ищеца в производството (спр. л. 13 до 19 от делото). Видно от представеното на л. 20 от делото писмено доказателство е, че на осн. чл. 99, ал. 3 от ЗЗД цедентът потвърдил писмено станалото прехвърляне на вземания. Установи се още, че цедентът е упълномощил цесионера последният да уведомява длъжниците от името на кредитора за станалото прехвърляне (спр. л. 22 от делото).

Представено е и Уведомление по чл. 99 от ЗЗД, адресирано до ответницата, без данни за получаване на същото от последната (л. 21).

От приетата съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от в. л. Р.Й., се установи, че непогасеният остатък по процесния кредит възлиза на сума от 2898,73 лв. Общият размер на постъпленията по кредита са 567,02 лв., от които са погасяване на неустойка са отишли 272.11; за лихва – 72,92 лв., за главница – 176.99 лв., и за разходи за събиране на вземането – 45,00 лв. експертът в заключението си сочи, че неплатената от ответната страна сума в съответствие с клаузите на Договора и поредността на погасяване е както следва: 2323,01 лв. – главница; 426,00 лв. – лихва за периода 10.07.2019г. – 04.06.2020г. и 149,72 лв. лихва за забава за периода 05.06.2020г. – 22.01.2021г.

Така, общият размер на задължението е определен на 2898,73 лв.

Горната фактическа обстановка се установява и доказва от посочените доказателства.

2

Съобразявайки установеното съдът счете, че исковете са допустими, а по същество частично основателни. Мотивите на съда са следните:

По допустимостта на исковите претенции:

Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност произтича от обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника длъжник, така както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното производство дълг. Тази идентичност е процесуална предпоставка за допустимост, за наличието на която съдът следи служебно. При разминаване в произнасянето на съда по заповедното и исковото производство, би се стигнало до недопустимо разминаване в претенциите /СПН би следвало да се създаде относно всички съществени елементи на правоотношенията./ В конкретния случай сочената по-горе идентичност между страните и предмет е налице, искът е предявен съобразно указанията на заповедния съд по ч.гр.д.

№ 189/2021 г. на КРС и в срока за това действие, поради което съдът приема, че искът е допустим.

По основателността на претенцията:

Видно от приетите по делото писмени доказателства, е това, че между длъжника и кредитора е възникнало облигационно правоотношение, чийто правопораждащ юридически факт е сключеният на 10.06.2019г. между тях Договор за паричен заем № 3548038.

Досежно недействителността на последния, ответната страна, чрез особения си представител, е навела съвкупност от доводи, които настоящият състав не споделя.

Така, на първо място се оспорва съществуването на облигационна 3 обвързаност между страните поради това, че процесният договор бил едностранен такъв, т. е. пораждал задължения само за кредитополучателя.

Така наведеното възражение по никакъв начин не е относимо към действителността на процесния източник на облигационни отношения.

Действащото право познава както двустранните, така и едностранните договори, в зависимост от това дали се пораждат задължения за едната или и за двете страни по правоотношението. Принципът на свободата на договарянето, намерил израз в разпоредбата на чл. 9 от Закона за задълженията и договорите, позволява на страните да се съгласят да навлязат в обвързаност помежду си дори и при пораждане задължения само за едната страна по правоотношениято. В случая настоящият договор, представлява такъв за потребителски кредит, чиято легална дефиниция, чл. 9, ал.1 от ЗПК определя, на положение, при което „…кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане…“. Посочената дефиниция идва да покаже, че договорът за потребителски кредит може да се сключи като реален такъв (когато предоставянето на заемната сума е част от сключването на договора, а не от изпълнението на същия и реално, след сключването му, доколкото сумата е предоставена, за кредиторa не се пораждат задължения). В този смисъл договорът е сключен като едностранен. Няма пречка обаче договорът да бъде сключен и като консенсуален – тогава когато „кредиторът се задължава да предостави на потребителя кредит“. В този именно случай, предаването на заемната сума няма да е ел. от фактическия състав по сключване на сделката, а ще бъде такъв от изпълнението й. Тоест, ще се породи задължение за кредитора, след сключване на договора, да предаде заемната сума в държане на ответника. В този смисъл, поради пораждане на задължения и за двете страни, характеристиката на договора ще бъде като на двустранен такъв.

На следващо място, противно на изложеното от ответната страна, в процесния договор е посочен общият размер на дължимата сума – 2998.92 лв., както и условията за усвояването му – „ведната след сключване на настоящия договор“. Това обуславя съответствието му с изискването на чл. чл. 11, ал. 1, т.7 от ЗПК.

Досежно възражението, че договорът не отговарял на изизкванията на чл.

11, ал.1, т.9 и 9а: Според тази разпоредба, договорът за потребителски кредит 4 се изготвя на разбираем език и съдържа, освен друго, и – според т. 9 лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти, а според т. 9 а - методика за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. В договора обаче ясно е посочен фиксиран лихвен процент от 35.00 процентни пункта. Така, при положение, че лихвеният процент е фиксиран, не се е следвало посочване в договора на условия, процедури и други обстоятелства, визирани в тази законова разпоредба. В този смисъл и изложените от ищеца предвид релевираното възражение контрааргументи, настоящият състав споделя изцяло.

Неоснователно се явява и възражението за липса на погасителен план, както повелява нормата на чл. 11, ал.1, т.11 от ЗПК. Натоящият състав намира, че същият е инкорпориран в съдържанието на самия договор, като са спазени всички законови изисквания на сочената разпоредба – посочен е размерът на погасителната вноска (249,91 лв.), броят на погасителните вноски (12), както и периодичността на плащането им (всеки месец), като отделно са отбелязани и падежните дати на всяка една от тях.

На следващо място, разпоредбата на чл. 7 от процесния договор установява съответствие на последния и с изискването на чл. 11, ал.1 т.12 от ЗПК, противно на изложеното от ответната страна. Освен това последната бланкетно, без каквито и да е аргументи, е посочила и несъответстиве на договора с изискванията на чл. 11, ал.1, т. 13, 14 и 15. От една страна, както вече съдът посочи липсват изложени каквито и да е доводи за несъответствие на договора с посочените законодателни изисквания, а от друга несъответствието на договора с изискванията в посочените точки (13,14,15) от ЗПК не обосновават недействителност на източника на облигационни отношения – арг. от разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

Досежно възражението за липса на Общи условия, всяка страница от които да е подписана от потребителя, съдът счита и него за неоснователно. В настоящия случай общите условия по сключването на договори с кредитор „Изи Асет Мениджмън“ АД са инкорпорирани в самия договор, всяка 5 страница от който е подписана от потребителя, което води до изпълнение на изискването на чл. 11, ал.2 от ЗПК. Няма изрично законово изискване Общите условия да са материализирани в отделен от договора документ. Поради това и възражението в тази насока съдът счита за такова без законова опора.

Предвид изложеното и от съдържанието на така представения договор, настоящият съд формира извод за неговата валидност и действителност – същият е сключен в писмена форма, на хартиен носител със шрифт не помалък от 12, по ясен и разбираем начин, посочени са чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредита, условията за усвояването на кредита, условията за издължаване на кредита от потребителя, лихвения процент по кредита, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, условията за упражняване правото на отказ на потребителя от сключения договор за кредит, информация за разходите, възникващи от момента на сключване на договора за кредит, и условията, при които те могат да бъдат променяни.

Досежно възраженията на ответника по повод извършената цесия:

Кредиторът е прехвърлил процесното вземане с рамков договор за цесия, ведно с приложение № 1 към него, представляващо неразделна част от договора, като за извършването й било изпратено уведомление до ответника, за което обаче липсват доказателства да е получено.

Не е спорно по делото, че процесното вземане е предмет на сключения договор за цесия, индивидуализирано посредством посоченото приложение, представляващо неразделна част от него и по този начин включено в обхвата на рамковия такъв за извършеното прехвърляне на вземания.

Спорно е на първо място надлежното съобщаване на цесията на ответника по делото.