Решение № 2123 от 30.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2123 гр. София, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20251100501972 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Е. С. К. срещу решение № 19669 от 31.10.2024г. на СРС, 170 с-в по гр.д. № 20231110133861, с което е признато за установено по отношение на Е. С. К., с ЕГН ********** съществуването на вземането на Г. Д. Д., с ЕГН ****, за сумата 2633,46 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА, съгласно решение от 08.03.2023г. на САС, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение30.03.2023г., до окончателното плащане на сумата, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.04.2023г. по ч.гр. дело № 16567 по описа за 2023г. на Софийски районен съд, 170 състав. Със същото Е. К. е осъдена да заплати на Г. Д. сумата 352,67 лева, представляваща разноски в производството по по ч.гр. дело № 16567 по описа за 2023г. на Софийски районен съд, 170 състав и сумата 652,67 лева, представляваща разноски в първоинстанционното исково производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В жалбата се поддържа, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правиала и необоснованост.

Предвид изложеното, жалбоподателката моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи исковата претенция, ведно със законните последици.

Въззиваемата страна Г. Д. Д. - адвокат от САК в срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК е взела становище по жалбата като счита, че същото е правнлно, обосновано и постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Моли да бъде оставена без уважение въззивната жалба и да бъде потвърдено първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

1

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Установява се от събраните писмени доказателствени средства пред Софийски районен съд, че чрез заявление от 11.01.2023г., ищцата е инициирала производство по реда на чл. 36 ЗА пред Софийска адвокатска колегия, за определяне на адвокатско възнаграждение за осъществена правна защита на ответницата, без между страните да е сключен договор.

С решение № 1882/ 08.03.2023г. на Софийски адвокатско съвет на ищцата е определено възнаграждение за извършените фактически и правни действия за подготовка и сключване на договор за продажба на недвижим имот в размер на сумата 2633,46 лева.

Ищцата пред СРС е представила договор за правна зашита и съдействие от 15.11.2022г., от който се установява, че между страните е сключен договор за правна защита и съдействие, с предмет издаване на заверен препис от нотариален акт, като в графа “договорено възнаграждение” е вписано, че защитата се осъществява безплатно.

За осъществените от ищцата действия по правна защита и съдействие на ответницата първоинстанционната инстанция са събрани гласни доказателствени средства- свидетелски показания.

От показанията на св. А. се установило, че същата е свидетел на разговори между страните във връзка с договора за продажба на недвижимия имот- ателие. Свидетелката сочила, че ищцата предприела действия за снабдяване на ответницата с документи от Агенция по вписванията, осъществила срещи с ответницата и потенциалните купувачи, и с нотариус.

Св. М.Г. е заявила в показанията си, че през 2022г. имала среща с ищцата във връзка с договор за продажба на процесния недвижим имот. Свидетелката сочи, че имала още една среща с ищцата, на която свидетелката прегледала документите за сделката. Същата разяснява, че съгласно установената практика молба за насрочване на сделка се подписва в деня на изповядване на сделката.

Въззивният съд изцяло споделя изложените от СРС мотиви относно правната природа и особеностите на договора за правна защита и съдействие като разновидност на договора за поръчка, чиито специфики и обществена значимост са наложили и специалнатата му уредба в Закона за адвокатурата /ЗА/. С този договор адвокатът се задължава да извърши възложените му от клиента правни действия по защита на неговите права и интереси срещу възнаграждение, което принципно следва да се определи в договора. По силата на специалното правило на чл. 36, ал. 3 от ЗА при липса на договор, по искане на адвоката, адвоката от Европейския съюз или клиента, адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет.

Така обсъдените писмени доказателства не могат да наложат извод различен от направения по-горе, защото се доказват договорни отошения между страните, а при тълкуване волята на страните по договора, съдът следва да изхожда от уговорките на тълкувания договор, съгласно Наредбата. От изложеното и след анализ на приобщения по делото доказателствен материал, СРС правилно е преценил, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за процесуална защита и съдействие с предмет правна защита във връзка със сключване на договор за продажба на недвижим имот.

Първоинстанционният съд правилно е изяснил, че договорът за правна защита и съдействие между адвокат и клиент по същината си представлява договор за поръчка по 2 смисъла на чл. 280 ЗЗД, но със спецификите, произтичащи от неговия предмет и специалната уредба в Закона за адвокатурата. При този договор едно лице- адвокат- се задължава да извърши определени действия (правни консултации, изготвяне на договори и други документи и/или процесуално представителство) срещу възнаграждение. Към уредбата на тези правоотношения е приложима общата уредба на договора за поръчка по чл.

280 и сл. ЗЗД, но и специалните правила на Закона за адвокатурата. В отклонение от общото правило, установено в чл. 286 ЗЗД, възнаграждението по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА. Същото становище е застъпено в практиката на ВКС, съгласно която възнаграждение за процесуално представителство на адвокат се дължи винаги, тъй като дори да не е уговорено, то се определя съобразно действащата нормативна уредба, в съответствие с принципа на възмездност на адвокатския труд (в този смисъл са решение № 127/ 27.04.2016г. по гр. дело № 5964/ 2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 224/ 11.07.2011г. по гр. дело № 371/ 2010г. на ВКС, IV г.о.). Същевременно няма изисквания за форма за валидност относно сключването на договор за правна защита и съдействие. За разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в писмена форма (а устно - само по изключение, съгласно чл. 25, ал. 1 ЗА.), за договора между адвокат и клиент не е предвидена писмена форма. Съгласието е валидно и ако не е оформено писмено, тъй като отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат по специалната регламентация на ЗА. (в този смисъл са решение № 233/ 17.05.2011г. по гр. дело № 1588/ 2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 102/ 16.07.2018г. по гр. дело № 3762/ 2017г. на ВКС, III г.о.

Воден от гореизложеното, въззивният съд не намира основание за ревизия на извода на СРС, че адвокатското възнаграждение не е дължимо предвид извършената дейност и фактическата и правна сложност на извършените действия, поради което предявеният иск се явява неоснователен.

Поради изложеното и при съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 300 евро по списък на разноските по договор за правна защита и съдействие от 28.01.2026 г. Насрещната страна е релевирала възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, което преценено по реда и при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно. За да стигне до този извод съдът съобрази следното:

Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025 г. /, защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и количеството на 3 извършената работа, като се определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т. е. адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.

Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 300 евро е прекомерно. В случая делото не се отличава с фактическа или правна сложност – спорът, пренесен пред въззивната инстанция е правен; не са събирани нови доказателства; във въззивното производство е проведено едно съдебно заседание. Извършените от процесуалния представител на въззиваемата страна действия по осъществяване на правна защита и процесуално представителство се изразяват в подаването на мотивиран отговор на въззивната жалба и явяване в проведеното съдебно заседание. При съобразяване на изложеното се налага извод, че справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се намали до размер на сумата от 303,15 лева /с равностойност от 155 евро/.

По аргумент от противното на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение 19669 от 31.10.2024г. на СРС, 170 с-в по гр.д. № 20231110133861.

ОСЪЖДА Е. С. К., с ЕГН **********, да плати на Г. Д. Д., с ЕГН ****, сумата 303,15 лева /с равностойност от 155 евро/, представляваща разноски за въззивното производство.