Решение № 601 от 16.10.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 601 гр. София, 16.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен В. при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Милен В. Въззивно търговско дело № 20241001000544 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 26.02.2024 г. на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу решението от 17.01.2024 г. по т. д. № 2861/2021 г. на Софийския градски съд, VІ2 състав, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца „Ферма Д.“ ЕООД: на осн. чл. 405, ал. 1 КЗ сумата 1 520 725,03 лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за имуществена застраховка „Индустриален пожар“, сключен със застрахователна полица № 110119229000040/2.04.2019 г. за настъпило на 16.12.2019 г. застрахователно събитие – пожар в свинеферма, находяща се в с. Къпиново, община Генерал Тошево, ведно със законната лихва, като следва: от 10.05.2021 г. до окончателното изплащане върху главница в размер на 1 230 700 лв., и от 3.02.2023 г. до окончателното изплащане върху главница в размер на 290 025,03 лв.; на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 73 924,14 лв., представляваща законната лихва за забава върху главницата за периода 16.11.2020 г. – 11.05.2021 г.; на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 108 875,66 лв. – съдебни разноски.

В жалбата се твърди, че исковете били недопустими поради липса на процесуална легитимация за ищеца, тъй като правоимащ по застрахователния договор бил „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД. Твърди се, че противно на приетото от съда вземането не било придобито от ищеца по силата на споразумението от 29.04.2021 г., което било сключено без кауза, а освен това ответникът не бил уведомен за същото по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД преди предявяване на иска. Поддържа се, че неправилно съдът е приел, че не са налице основания за пълен или частичен отказ от плащане на застрахователно обезщетение по чл. 408 КЗ и съобразно общите условия на застраховката. Сочи се, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, като не били установени по безспорен начин мястото и механизмът на възникване на пожара, неговото разпространение, както и редица други 1 въпроси. Тези въпроси не били изяснени от приетите съдебни експертизи. Твърди се и, че неправилно и необосновано СГС е приел за доказано, че служителите на ищеца са установили навреме пожара и са предприели адекватни мерки. Твърди се, че служителят по охраната не е бил инструктиран за пожарна безопасност. Необосновано било прието и, че при проектирането и строителството на сградата са били спазени нормативните изисквания, като не било съобразено, че изграденият водогреен котел е бил с мощност, изискваща обособяване в самостоятелно противопожарно помещение, както и не бил изпълнен механизъм за групово освобождаване на животни, въпреки изискванията на Наредба № Із1971. Неправилно бил определен и размерът на действително претърпените вреди.

Поддържа се и, че неправилно не е уважено възражението за погасяване по давност на увеличения размер на иска, като неправилно е прието, че давността е прекъсната на осн. чл.

116, буква „а“ ЗЗД поради извършеното частично плащане на обезщетението от ответника.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове в обжалваната част, както и да му присъди направените разноски.

Въззиваемият „Ферма Д.“ ЕООД – ищец по иска – чрез процесуалния му представител, оспорва жалбата. Претендира разноски.

Въззиваемите М. Х. Г., Г. Г. К. и „ЕСМ“ ЕООД – трети лица помагачи на ответника – в писмения отговор на процесуалния им представител, оспорват жалбата.

Въззиваемите „Обединена българска банка“ АД и „Торус – 1“ ЕООД – трети лица помагачи на ответника – редовно уведомени не са заявили становище по жалбата.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите, наМ. за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Болшинството от наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор.

Други пък от наведените в първата инстанция възражения не са изтъкнати във въззивната жалба и не следва да се разглеждат от въззивния съд. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:

1. По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че: 1) между ЕТ „Д. Х.“ и ответника е бил сключен договор за имуществена застраховка, обективиран в представената застрахователна полица „Индустриален пожар“ № 110119229000040/2.04.2019 г., по силата на който ответникът е застраховал движимо и недвижимо имущество, находящо се в с.

Къпинова, община Генерал Тошево, представляващо свинеферма /стопански сгради и инвентар/, покриваща увреждане на имуществото от различни рискове за периода от 6.04.2019 г. до 5.04.2020 г., при обща застрахователна сума – 1 469 288,74 евро; 2) с добавък № 1/.4.04.2019 г. договорът е бил изменен, като първоначалният застрахован е бил заменен с ищеца „Ферма Д.“ ЕООД, в което по-рано е било апортирано търговското предприятие на ЕТ „Д. Х.“; 3) договорът е сключен в полза на трето лице – „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, която е предоставила на свързаното с ищеца дружество и негов едноличен собственик на капитала „Агро Сип“ ООД кредити по три договора за банков кредит, като застраховката 2 обхваща имущество, което е ипотекирано от ищеца в полза на банката; 4) в периода на застрахователно покритие е настъпило застрахователно събитие по основния риск, а именно – пожар в едноетажната стопанска сграда, случил се на 16.12.2019 г.; 5) в резултат на пожара е била унищожена цялата стопанска постройка, състояща се от три свързани сгради, и инвентара в нея; 6) ищецът уведомил ответника за събитието с уведомление с вх. № 184/18.12.2019 г., по повод на което е била образувана преписка по щета № 110112131900830; 7) застрахователят въз основа на окончателен доклад от 13.11.2020 г. с писмо с изх. № 0-92-14656/16.11.2020 г. е определил обезщетение в размер на 210 384,80 лв., покриващо само щетите в междинния корпус /санитарен филтър/, като е отказал обезщетяване на щетите в останалите два корпуса, мотивирайки се с неизпълнени от застрахования задължения по ОУ, сочещи на нарушения при проектирането и изграждането на сградата, както и нарушения при нейната експлоатация; 8) определеното от застрахователя обезщетение в размер на 210 384,80 лв. е било преведено на 20.01.2021 г. на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, като ползващо се от застраховката лице, но на 21.01.2021 г. същата сума е била преведена от банката на ищеца като застрахован.

2. Възраженията на ответника срещу иска, своевременно изтъкнати в първата инстанция и поддържани и пред въззивната инстанция са, че: 1) ищецът не бил легитиМ.н да предяви правата по процесния договор, тъй като същият е сключен в полза на трето лице – „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; 2) били налице основания за частичен отказ за заплащане на обезщетение /намаляване/, поради неизпълнени от ищеца задължения, предвидени в договора – нарушения на нормите за пожарна безопасност при проектирането, изграждането и експлоатацията на сградата; 3) евентуално – по същите причини било налице съзнателно или несъзнателно неточно обявяване на обстоятелства при сключване на застрахователния договор; 4) претендираните от ищеца вреди били завишени, а действителните били в помалък размер; 5) ответникът бил заплатил цялото дължимо обезщетение на третото ползващо се лице и не дължи повече; и 6) спрямо увеличената по реда на чл. 214 ГПК част от исковите претенции била изтекла погасителната давност. По тези спорни въпроси въззивният съд наМ. следното:

3. Противно на поддържаното в жалбата обстоятелството дали ищецът е правоимащ по процесния застрахователен договор или такъв е ползващото се лице „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, е въпрос по основателност, а не по допустимост на исковете. За допустимостта на осъдителен иск е достатъчно ищецът да твърди, че притежава спорното право и че то е нарушено от ответника, каквото твърдение в случая е налице.

Действително, процесният договор за имуществено застраховане от 2.04.2019 г. е сключен по реда на чл. 383 КЗ в полза на третото лице „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД /чийто универсален правоприемник от 10.04.2023 г. поради вливане е „Обединена българска банка“ АД/, което е било сторено в изпълнение на сключени три кредитни договора: 1) договор за овърдрафт от 8.06.2018 г., сключен с кредитополучателя „Агро Сип“ ООД, в който /т. 7.1.4/ като обезпечение е уговорено и учредяването на ипотека върху процесния земеделски имот № 009067 с площ от 11,441 дка, ведно с построената в него стопанска сграда /свинарник/ с площ от 3 241 кв. м., както и задължение за застраховане на същото ипотекирано имущество в полза на банката /т. 5.4/; 2) договор за банков кредит от 8.06.2018 г., сключен с кредитополучателя „Агро Сип“ ООД, в който се съдържат същите клаузи /т. 5.4 и т. 7.1.1/; 3) договор за инвестиционен банков кредит от 11.12.2019 г., сключен с кредитополучателя „Агро Сип“ ООД и солидарните длъжници „Ферма Г.“ ЕООД, „Ферма И.“ ЕООД, „Ферма Д.“ ЕООД, „Ферма Г.“ ЕООД и „Ферма С.“ ЕООД, в който се съдържат същите клаузи /т. 5.4 и т. 7.1.1.2/. Не е спорно, а е видно и от вписванията в ТР, че кредитополучателят „Агро Сип“ ООД от 14.12.2018 г. е вписан за едноличен собственик на ищеца „Ферма Д.“ ЕООД, който пък е придобил процесния имот чрез учредителен апорт на 15.10.2018 г. от първоначалния едноличен собственик – Д. Р. Х., действащ като ЕТ „Д. Х.“, който е апортирал търговското си предприятие при учредяване на дружеството, в което е включен и 3 процесният имот, придобит по силата на представения нотариален акт за покупко-продажба № 182/12.05.2009 г., том VІ, рег. № 2188, нот. д. № 394/2009 г. на нотариус С. Ж., с рег. № ***.

След настъпване на застрахователното събитие на 16.12.2019 г. правото на застрахователно обезщетение е било породено в полза на ползващото се лице „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, на което дружество е било преведено на 20.01.2021 г. определеното от застрахователя обезщетение от 210 384,80 лв., която сума на 21.01.2021 г. банката е превела на ищеца. Впоследствие, на 29.04.2021 г. е било сключено споразумение, с което банката е прехвърлила на ищеца всички свои права по процесния застрахователен договор. Това споразумение по естеството си е договор за цесия, а от друг аспект може да се разглежда и като отказ от права. Фактът, че същото е представено и от самия ответник в представената преписка по щетата /л. 239 от делото на СГС/ е индиция, че цесията е била съобщена по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Дори и това да не е било сторено преди процеса, то със сигурност е сторено в хода на процеса, в което споразумението е връчено на ответника, заедно с исковата молба, а и следва от позицията на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД в становището от 31.01.2022 г., към което е приложено и потвърждение от 26.01.2022 г. на законните представители на банката относно сключеното споразумение от 29.04.2021 г.

Несподелими са възраженията на ответника за нищожност на споразумението от 29.04.2021 г. поради липсата на основание /кауза/. Според чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД каузата се предполага до доказване на противното, каквото доказване ответникът не е провел. В становището от 31.01.2022 г. банката е заявила, че каузата била donandi, но дори и да не е така то със сигурност отказът от правата по застраховката е свързан с развитието на отношенията по кредитните договори, по повод на което е била сключена застраховката. Ето защо прехвърлянето на правата по застрахователния договор в полза на ищеца е породило валидно действие, поради което той притежава материалноправна легитимация да претендира правата по този договор.