Решение № 57 от 24.03.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 57 гр. Пловдив, 24.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело № 20265000500008 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №1190 от 30.10.2025г., постановено по гр.дело №2709/2024г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, е прогласен за нищожен договор за паричен заем „Финстарт Дискаунт“, сключен на 10.05.2024г. между Р. В. Л. с ЕГН:**********, от ***, и „Финстарт“ЕООД, ЕИК 205011337, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“№115Е, ет.5, на основание чл.38 от ЗКНИП във връзка с чл.24,ал.1,т.9 и т.11 от ЗКНИП, и „Финстарт“ЕООД, ЕИК 205011337, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“№115Е, ет.5, е осъдено да заплати по сметка на Окръжен съд-Пловдив държавна такса в размер на 1161,86лв. и разноски за вещо лице в размер на 200лв., а на адвокат Д. В. М. от Адвокатска колегия-Пловдив с адрес на кантората: ***, адвокатско възнаграждение в размер на 3568лв.

1

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят „Финстарт“ЕООД, който чрез пълномощника юрисконсулт М. Б. го обжалва с доводи за неправилност, касаещи уговорките и начина на формиране на годишния процент на разходите по кредита, и претендира за отмяната му, както и за присъждане на разноски.

Въззиваемата страна Р. В. Л. е депозирал чрез пълномощника адв.Д. М. писмен отговор на въззивната жалба с подробно развити в него съображения за неоснователност на същата и искане за потвърждаване на решението и за присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.

Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

Ищецът твърди да е сключил с ответното дружество договор за паричен заем „Финстарт Дискаунт“ на 10.05.2024г. за сумата от 10000лв. със срок на издължаване от 60 месеца, при фиксиран лихвен процент по заема 50% и годишен процент на разходите 63,08%, като, съгласно чл.5 от договора, ищецът дължи такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 2,5% от заемната сума или 250лв., която се удържа от заемната сума, според чл.6.3 от договора, а по силата на чл.11 дължи неустойка в размер на 6473,40лв., която се престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка, в случай, че не изпълни поетото задължение в срок от 20 дни от усвояване на заемната сума да предостави обезпечение – физическо лице, което да отговаря на посочени условия. За обезпечение на задълженията по договора за кредит ищецът учредил ипотека върху недвижим имот по нотариален акт №*, том I, рег.№**, дело №*/*г. на нотариус И.М..

Ищецът счита договора за нищожен поради нарушение на разпоредбите на чл.24,ал.1,т.8 и т.9 и чл.29,ал.9 във връзка с чл.38 от Закона за кредитите на недвижими имоти на потребители /ЗКНИП/, тъй като в него е посочен годишен лихвен процент, но не и условия за прилагането му, като липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив. Освен това, в договора е посочена само абсолютна стойност на годишния процент на разходите, но не е посочено кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия, при положение, че освен лихвата е предвидена дължимост и на неустойка и на такса. Сумите за 2 неустойка и такса не са включени в ГПР и ГЛП, като при включването им действителните разходи биха нараснали двойно и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита, и се заобикаля разпоредбата на чл.29,ал.9 от ЗКНИП. При условията на евентуалност ищецът счита, че клаузите на чл.5.1 вр. с чл.6.3 и чл.11 от договора, предвиждащи заплащането на такса и неустойка, са нищожни като накърняващи добрите нрави, тъй като сумата за неустойка е в размер на над 60% от сумата по отпуснатия кредит.

При тези обстоятелства ищецът претендира за прогласяване нищожността на договора, евентуално на клаузите за заплащане на такса и неустойка.

Предявените в условия на евентуалност искове са по чл.38 във връзка с чл.24,ал.1,т.8 и т.9 и чл.29,ал.9 от ЗКНИП и по чл.26,ал.1,предл.3 от ЗЗД.

С отговора на исковата молба ответникът е признал фактите по сключване на процесния договор между страните с посочените уговорки.

Твърди ищецът да не е предоставил договореното в чл.11 обезпечение – физическо лице като солидарен длъжник. Поддържа уговорената неустойка да не е прекомерна и да не излиза извън присъщите й функции. Поддържа изрично в чл.4.8 от договора да е предвидено, че лихвеният процент в размер на 50% е фиксиран за целия срок на договора, както и договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита, който не включва неустойката.

Изложил е съображения и относно дължимостта и размера на възнаградителната лихва.

С първоинстанционното решение е прието, че, според представения погасителен план, представляващ неразделна част от процесния договор за кредит, ищецът като заемател заплаща погасителните вноски в размера, посочен в колонка №3, но в случай, че не предостави обезпечението по чл.11 от договора, дължи сумите по колона №5, включващи месечна вноска, увеличена със сума, представляваща разсрочена неустойка за целия срок на договора, като, според приетата счетоводна експертиза, ако към определения в договора ГПР в размер на 63,09% се добавят сумата за неустойка от 6473,40лв. и таксата за разглеждане от 250лв., той ще бъде равен на 98,37%, при което неустойката и таксата не са били включени в изчислението на ГПР, но след като неустойката е включена в погасителния план при сключване на договора като част от дължимата месечна вноска, тя се явява ежемесечно 3 плащане в полза на заемодателя /допълнителен доход/, което надхвърля уговорената възнаградителна лихва, а за заемателя плащането на неустойка представлява разход, който по силата на чл.24,ал.1,т.9 от ЗКНИП задължително следва да е включен в ГПР по кредита и невключването му е нарушение както на посочената норма, така и на императивното изискване на чл.24,ал.1,т.11 от ЗКНИП за посочване на общата сума, дължима от потребителя по договора, което се отнася и до уговорената в полза на заемодателя такса от 250лв., явяваща се общ разход по кредита по смисъла на пар.1,т.17 от ДР на ЗКНИП, който е предвидено да се направи чрез удържане от заемната сума, и невключването му в ГПР също е в противоречие с императивното изискване на закона. По тези решаващи съображения предявеният главен иск за нищожност на договора е уважен.

Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от ГПК, намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо.

Противно на поддържаното от ищеца в процесния договор да не е посочен приложимия лихвен процент на възнаградителната лихва и условията за прилагането му като основание за нищожност на договора поради неспазване на изискването на чл.24,ал.1,т.8 от ЗКНИП, видно от клаузата по чл.4.8 от договора е, че годишният лихвен процент е определен на 50% и е фиксиран за целия срок на договора, при което релевираното нарушение не е налице.

В чл.5.1 от договора е уговорено, че заемателят заплаща на заемодателя такса за разглеждане на искането за сключване на договора за заем в размер на 2,5% от заемната сума или 250лв. еднократно преди отпускане на заема, като заемателят изрично в чл.6.3 от договора се е съгласил тази такса да бъде удържана от заемодателя от заемната сума.

Безспорно е, че ищецът като заемател по договора не е изпълнил задължението си по чл.11.1 в срок от 20 дни от датата на получаване на заемната сума да предостави на ответника като заемодател обезпечение – трето физическо лице поръчител, което да отговоря на изрично посочени изисквания, при неизпълнение на което задължение е уговорено в чл.11.3 заемателя да дължи на заемодателя неустойка в размер на 6473,40лв., като страните са се съгласили в случай на начисляване на посочената неустойка тя 4 да бъде разсрочена и заплащана заедно с всяка от погасителните вноски по кредита, като към тези от №1 до №20 се прибавя сума в размер на 175,33лв., а от №21 до №60 се прибавя сума в размер на 74,17лв., съобразно която договореност в погасителния план се съдържат данни както за редовните вноски, включващи главница и лихва, така и за вноските при неизпълнение на задължението за предоставяне на цитираното обезпечение, включващи и неустойката, съобразно уговорения начин на разсроченото й плащане.

В чл.4.9 от договора е посочено, че годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 63,09% и е изчислен към датата на сключване на договора, като той представлява общите разходи по заема за потребителя, изразени като годишен процент и се изчислява на база отпуснатата главница, годишния лихвен процент и срока на заема, без да включва разходите за ипотеката, учредяването на каквато върху конкретно посочен недвижим имот е уговорено в чл.12.1 и безспорно е учредена.

Според приетото заключение от 19.08.2025г. на ССчЕ, ако в посочения в договора процент на ГПР се включат и неустойката от 6473,40лв. и таксата за разглеждане на искането за заем от 250лв., той ще бъде равен на 98,37%.

Настоящата инстанция намира, че в чл.4.9 от процесния договор ясно е посочен годишният процент на разходите в размер на 63,09%, както и разходите, включени в общите разходи по кредита за потребителя, изчислени на база отпусната главница, годишния лихвен процент и срока на заема.

Спорен по делото е въпроса дали годишният процент на разходите е правилно посочен от гледна точка на това дали при изчисляването му следва да се включат не само възнаградителната лихва, но и разходите за такса за разглеждане на искането за отпускане на заем и неустойката, при включването на които той би бил 98,37%. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент, изчислен на годишна база от общия размер на предоставения кредит, съгласно чл.29,ал.1 от ЗКНИП. Според легалната дефиниция по пар.1,т.17 от ДР на ЗКНИП, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за кредит на недвижим имот, които са известни на кредитора и които потребителя трябва да заплати. Касае се за 5 всички настоящи и бъдещи разходи, свързани с обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора при нормално развитие на облигационната връзка и добросъвестност на страните по нея, както резонно поддържа жалбоподателя. В тази връзка изрично е посочено в цитираната разпоредба на пар.1,т.17 от ДР на ЗКНИП, че общият разход по кредита за потребителя не включва разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията, произтичащи от договора за кредит. Такъв именно разход е неустойката по чл.11.3 от процесния договор, дължима при неизпълнение на задължението по чл.11.1, поради което същата не се включва и не е включена в ГПР. Таксата от 250лв. за разглеждане на искането за отпускане на заем се дължи за самото разглеждане, независимо дали в резултат на него ще се стигне до сключване на договор за заем или не. С оглед на това, тя не е разход, пряко свързан с договора за кредит, за да се включва в общите разходи по кредита. Тя се дължи за самото разглеждане на искането за кредитиране и се дължи преди отпускане на заема, като възникналото преди отпускането му отделно и самостоятелно задължение за заплащането на такава в случая е погасено чрез прихващане от заемната сума, според изричното волеизявление в чл.6.3 от договора. По тези съображения таксата не се включва и не е включена в ГПР. Не е нарушено при това положение императивното изискване на чл.24,ал.1,т.9 от ЗКНИП относно коректното посочване на ГПР с информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Не е налице и твърдяното нарушение на чл.29,ал.9 от ЗКНИП, според поддържаното от ищеца при включването на неустойката и таксата към ГПР да се надвишава максимално допустимият, според посочената разпоредба, размер на ГПР. Следва да се има предвид и, че подобно нарушение би довело, съгласно чл.29,ал.10 от ЗКНИП, до нищожност на договорната клауза, с която е допуснато, а не и до такава на целия договор, за каквато неоснователно претендира ищеца, доколкото е налице повелително правило относно максималния размер на ГПР по смисъла на чл.26,ал.3 от ЗЗД.