Решение № 1105 от 08.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1105 гр. София, 06.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

П. Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100506221 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение от 04.01.2021г., постановено по гр. д. № 32056/2009 г., по описа на СРС, ГО, 170 състав, частично е уважен предявеният от Л. Д. Л. срещу „С.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 14 840, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, следствие на настъпила на 13.06.2008 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.06.2009 г. до окончателното й заплащане, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 14 840, 00 лв. до пълния претендиран размер от 100 000,00 лв., като частично е уважен и акцесорният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 2226, 90 лева, представляваща лихва за забава върху главницата от 14 840, 00 лева за периода от 13.06.2008г. до 19.06.2009г., като е искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 15 006, 06 лева като неоснователен.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 185, 54 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на Софийски районен съд и сумата от 615, 86 лева, представляваща държавна такса и депозит за вещо лице, съразмерно на уважената част на иска по чл. 200 КТ и сумата от 89, 08 лева, представляваща държавна такса съразмерно на уважената част на иска по чл. 86 ЗЗД.

1

Пак със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл.

78, ал. 3 ГПК сумата от 437, 30 лева, представляваща разноски съразмерно на отхвърлената част от иска.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез процесуалния му представител – адв. К. Н., с надлежно учредена представителна власт, в частта, с която е отхвърлена претенцията му за сумата над 14 840, 00 лв. до размера от 100 000,00 лв., в която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа се, че СРС е нарушил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, тъй като е присъдил несправедливо обезщетение в занижен размер. Сочи, че в резултат на трудовата злополука е получил тежки травматични увреждания, които не възстановени и към момента, което се доказвало и от представените по делото медицинска документация, изслушана СМЕ и показанията на разпитания свидетел. Твърди, че съдът неправилно е достигнал до извод за проявена груба небрежност по време на злополуката, в резултат на което е признат принос на ищеца в размер на 20% за настъпването й. Посочва, че управлявания от ищеца мотопед Пиаджо е приравнен на велосипед и не подлежи на регистрация в КАТ,като освен това заявява, че дори и да бъде прието, че същият подлежи на регистрация и е бил управляван от ищеца без да притежава свидетелство за управление, то тези обстоятелства сами по себе си не са във връзка с настъпилата трудова злополука, поради което и не е налице проявена от него груба небрежност. Сочи още и че съдът неправилно е намалил определения размер на обезщетението със сумата от 1160, 00 лева, тъй като заплатената от ответника сума в размер на 5 800, 00 лева е във връзка с лечението на ищеца и не е относима към вземането на последния за неимуществени вреди. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявения иск. Претендира и направените по делото разноски.

Въззиваемият ответник не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба и не взема становище по иска.

Решението в частта, с която иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на неимуществени вреди е уважен за сумата от 14 840, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, следствие на настъпила на 13.06.2008 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на злополуката – 19.06.2009 г. до окончателното й заплащане, както и в частта, с която искът с правно основание чл. 86 ЗЗД е уважен за сумата от 2226, 90 лева, представяща лихва за забава върху дължимото се обезщетение за периода 13.06.2008г. до 19.06.2009г. не е обжалвано от ответника и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като въззивникът ищец не дължи държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

2

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищеца/ доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда и възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде намалена.

Тъй като решението в частта, с която е уважен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 14 840, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, следствие на настъпила на 13.06.2008 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата подаване на исковата молба – 19.06.2009г. до окончателното й заплащане, е влязло в законна сила, то в конкретния случай със сила на присъдено нещо между страните в настоящото съдебно производство са установени всички материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право и отговорността на ответното дружество.

По отношение на оплакванията във въззивната жалба, касаещи размера на ищцовата 3 претенция следва да се има предвид, че чл. 212 КТ препраща пряко към разпоредбите на гражданското законодателство – за неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на работодателя. Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а именно – обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т.н. В този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява, че понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по делото.

В конкретния случай от неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната СМЕ, което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че в резултат на настъпилата трудова злополука на 13.06.2008 г. на Л. Л. е била поставена диагноза: Множествена травма;

Контузия на гръдния кош в ляво; Счупване на 6-то и 7-мо ребра в ляво; Наличие на кръв и въздух в лявата половина на гръдния кош; Многофрагментно счупване на лявата лопатка;

Счупване на седалищната и срамната кости на таза в дясно; Огромна разкъсно контузна рана на лявата подбедрица; Счупване на страничните израстъци от двете страни на 1-ви и 2ри поясни прешлени; Многофрагментно счупване на тялото на 1-ви поясен прешлен.

Съгласно заключението към момента на представянето му Л. Л. не е бил възстановен от получените травматични увреждания, като и към този момент е изпитвал болки в поясната област на гърба, лявото рамо и десния крак, за които е посочено, че е вероятно да се запазят за цял живот особено при физически натоварвания. Посочено е, че ищецът е търпял много силни болки и страдания, които са продължили около месец, след което са започнали да намаляват и биват определени като средни по сила в рамките на следващите 2-3- месеца.

Вещото лице е констатирало още и, че съгласно Експертно решение на ТЕЛК № 0426 от 15.02.2010г. Л. Л. е с 56% трайно намалена работоспособност заради състояние след компресионно счупване на тялото на първи поясен прешлени след метална стабилизация; състояние след многофрагментно счупване на лявата лопатка, довело до контрактура на лявата раменна става и ограничаване на движенията в нея с вдигане до 90 градуса; състояние след счупване на IV-ти пръст на лявата ръка и контрактура на сухожилието; състояние след счупване на таза.

От показанията на свидетеля П. И., в качеството му на неврохирург, който извършва прегледи на ищеца , които показания настоящият състав на съда намира за обективни, последователни и непосредствено възприети, кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства, и които показания кредитира с доверие, се установява, че предстои да бъде преценено дали следва да бъдат свалени укрепващите елементи по костите на ищеца.

Свидетелят, е посочил, че не е налице опасност от пареза, но въпреки това ищецът ще продължи да изпитва болка и занапред.

4

При така безспорно установените увреждания на ищеца, изразяващи се в травми, породили необходимостта от поставяне на укрепващи елементи по костите му, както и последващо състояние на болки и схващане на долните крайници, за които съществува обосновано предположение, че ищецът ще продължи да изпитва и за в бъдеще и за които травми не са налице очаквания да бъдат напълно излекувани настоящата съдебна инстанция приема, че първоинстанционният съд не е преценил точно и коректно обстоятелствата, свързани с определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, приложим в случая поради изричното препращане на чл. 212 КТ. Не е отчетен в достатъчна степен характера на получените изключително тежки травматични увреждания, които са създали значителни болки и неудобства, както че се касае за мъж в млада възраст, което без съмнение е оказало и оказва и понастоящем негативен ефект, както върху физическото му състояние, така и върху психическото му състояние и самочувствието му, включително и върху трудовата активност и професионалната му реализация. Не е отчетено и обстоятелството, че възстановителният период на ищеца е изключително дълъг и не е бил приключил към момента на представянето на заключението на вещото лице, като съгласно същото то може и да не настъпи напълно и е възможно ищецът да продължи да изпитва затруднения, болки и дискомфорт за неопределен период от време без да са налице сигурни изгледи за пълно възстановяване.