Решение № 4604 от 01.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4604 гр. София, 31.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100503522 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20596/12.12.2023 г. по гр. д. № 56621/2022 г. по описа на СРС, 145 с- в са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******, офис сграда ******* срещу С. И.

А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „******* ******* ап. 17 обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.

1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че С. И. А., ЕГН: ********** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: ******* сумата от 1 000 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит № 9944701003/27.07.2017 г., сключен с „4финанс“ ЕООД, сумата от 33,69 лв., представляваща договорна лихва за периода от 27.07.2017 г. до 02.10.2017 г., сумата от 1 292,80 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 03.10.2017 г. до 06.06.2022 г., които вземания са прехвърлени с договор за цесия от 18.11.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч. гр. д. № 29926/2022 г. по описа на СРС, 145 състав.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу решението с излагане на съображения за неправилност и незаконосъобразност на същото като постановено в противоречие на материалния и 1 процесуалния закон. Поддържа се, че неправилно СРС е приел, че договорът не е изготвен съобразно със законовите норми, че е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, както и че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Моли се съда да отмени решението на първата инстанция, като постанови друго, с което уважи предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна С. И. А. не подава писмен отговор на въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

По правилността на решението, въззивният съд установява следното:

За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. За да достигне до тези изводи, първоинстанционният съд е приел, че в договора за кредит са налице различни по размер шрифтове, като несъмнено общите условия към договора са представени в шрифт, различен по вид и размер от този на договора, и размерът му е по- малък от 12, налице е и разстояние между символите при изписване на думите, което е по- малко от стандартното и е в противоречие с изискването за ясно и разбираемо посочване на съдържанието на договора; в процесния договор е посочен единствено размерът на ГПР в проценти, без да може да се направи извод какви компоненти включва последният; в ГПР не е включена „такса за експресно разглеждане“, при което ГПР би станал 292 %, като посочената клауза е нищожна, тъй като установява заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а начинът на заплащането й /на падежната дата на останалите плащания по договора/ води до обоснована вероятност същата да съставлява прикрита уговорка за допълнително възнаграждение, което се дължи наред с основните плащания по договора, и в случай че се приеме, че същото е компонент на ГПР, последният би надхвърлил петкратния размер на законната лихва; размерът на уговорената възнаградителна лихва от 40,99 % дори без прибавяне на прикритото възнаграждение под формата на „такса“ се явява несъответен на принципите на добросъвестност и справедливост и поради това накърняващ добрите нрави, тъй като нарушава принципа на еквивалентност на престациите на страните и не отговаря на изискванията за добросъвестност в облигационните отношения.

2

Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че между въззиваемия и „4финанс“ ЕООД е налице облигационно правоотношение във връзка с предоставянето на потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, сумата по който е усвоена от въззиваемия. Ето защо, длъжникът по договора има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и по отношение на договора са приложими разпоредбите на ЗПК и на ЗЗП.

Не е спорно и настъпилото впоследствие прехвърляне на вземането по договора за потребителски кредит от „4финанс“ ЕООД на въззивника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като правна последица от сключен между двете дружества договор за цесия от 19.11.2019 г. Не се спори и досежно обстоятелството, че длъжникът въззиваем е уведомен за извършеното прехвърляне на спорното вземане с подаване на исковата молба.

Спорът пред въззивната инстанция, определен от наведените с въззивната жалба оплаквания, е концентриран върху това дали процесният договор за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК и съответно какви са правните последици от отговора на този въпрос.

Във връзка с така поставения спор въззивната инстанция намира следното:

В процесния договор, в графа „Условия по кредита“ е посочен размерът на предоставения кредит – 1 000 лв., лихвен процент – 40,99 %, годишен процент на разходите /ГПР/ - 49,65 %, такса за експресно разглеждане – 206,31 лв. и обща дължима сума при сключване на договора – 1 240,00 лв. Съгласно условията на кредита заетата сума е следвало да бъде погасена на 26.08.2017 г., като срокът на договора е 30 дни.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, ,,Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за 3 кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия /т. 1/;

"Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя /т. 2/. Следователно в ГПР е необходимо да бъдат включени всички разходи, тъй като той изразява общите други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, които трябва да заплати длъжника, както и по какъв начин е формиран.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В процесния договор годишният процент разходи /ГПР/ на заема е посочен единствено като абсолютна стойност. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 49,65 %. В конкретния случай в договора за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е лихвен процент по заема, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както беше посочено и по-горе, остават неизвестни и на практика така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Действително двете величини са с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Ето защо, възражението на въззивника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд досежно липсата на посочване в договора на компонентите, които влияят на образуването на ГПР и съответно наличието на нарушение на правилото за обективиране на договорките по ясен и разбираем начин, предвидено също в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се явява неоснователно.

На следващо място, според общите условия на договора за кредит „такса за експресно разглеждане“ представлява допълнителна, незадължителна услуга по искане на кредитополучателя за експресно разглеждане от кредитора на искането за отпускане на кредит, която гарантира експресна обработка на кандидатурата на кредитополучателя за отпускане на кредит и/или допълнителен кредит/и/ при срокове и условия, посочени в общите условия. Според чл. 9 от ОУ „Погасяване на кредита и плащане на лихвата за 4 предоставяне на кредита“ кредитополучателят се задължава надлежно и своеременно да изплати на кредитора общата дължима сума, включително главница, лихва и всички други комисиони, разходи и такси, договорени между страните в договора за кредит като например таксите за предоставяните от кредитора незадължителни, допълнителни услуги, ако има такива.

Доколкото договорът за кредит препраща към общите условия, а същите са подписани от длъжника въззиваем, то същите са елементи от договора за кредит.