Решение № 478 от 09.11.2022, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 478 гр. Плевен, 09.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВАПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА като разгледа докладваното от ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА Въззивно гражданско дело № 20224400500662 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. От ГПК .

С решение № 1024 от 7.07.2022г по гр. дело № 993/2022 г по описа на РС – Плевен състав на същия съд е ОТХВЪРЛИЛ предявения от „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в град С., С.О. - Район „И.”, ул.“В.К.“, ***, *** против Н. Б. Ф. с ЕГН **********, от гр. П., ж.к. „С.“ ***, ***, ***, ***, ИСК с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 9 612,29 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по Договор за кредит от 29.10.2019г. с нотариална заверка на подписите на страните, за която сума е издадена Заповед за изпълнение №3664 от 08.10.2021г. по ч.гр.д.

№6272/2021г. по описа на ПлРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН .

Съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските.

Въззивна жалба срещу решението е постъпила от София комерс кредит груп АД, в която се възразява, че решението е незаконосъобразно.

Възразява се, че изводите на РС за противоречие на договорката за 1 възнаградителна лихва на добрите нрави са неправилни доколкото, според жалбоподателя, санкция за нищожност на клаузи е предвидена по чл. 29 ал.10 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и тя касае само случаи при ГПР над установения в чл. 29 ал.9 от същия закон. Според въззивника това изключва възможността за позоваване на нарушение на добрите нрави като основание за нищожност. Въззивникът твърди, че е била налична практика на ВКС на РБ, на която се е позовал първоинстанционният съд, но същата е неактуална с оглед приемането на ЗПК и ЗКНИП. Възразява се също така, че неправилно РС е приел липса на настъпила предсрочна изискуемост.Възразява се, че действителността на клаузата за възнаградителна лихва не влияе върху настъпването на предсрочната изискуемост.

Претендира се отмяна на постановеното решение и постановяване на друго, с което да се уважат изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна ,редовно призована, оспорва жалбата като неоснователна. Претендира се потвърждаване на атакуваното решение.

Въззивният съд, като обсъди оплакванията в жалбата,взе предвид направените доводи, прецени събраните доказателства и се съобрази със законовите изисквания, намира за установено следното:

ЖАЛБАТА е ДОПУСТИМА И ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА

СПОРНИТЕ въпроси касаят обстоятелствата относно наличието на облигационни отношения между страните, действителността на клауза за възнаградителна лихва, настъпвавнето на предсрочна изискуемост на задължението, заплащането на вноски и наличието на задължения РС е приел, че се установява от обсъдените доказателства, че между страните е бил сключен договор за кредит с предмет предоставяне от ищеца в качеството на кредитор в полза на ответника в качеството на потребител на ипотечен кредит в общ размер на 9 612,29 евро. Претенцията на ищеца се отнася до вземането му за главница, но с оглед установеното от експертното заключение, че са били извършени плащания от длъжника и позоваването на кредитора на настъпила предсрочна изискуемост на вземането му, съдът е бил задължен да изследва и клаузите на съглашението, от които произтичат осчетоводените от кредитора за погасени вземания. Това е свързано и с преценката налице ли е забава, обусловила упражняване 2 правото на кредитора да обяви вземанията си за предсрочно изискуеми. При това, съдът е задължен да следи и служебно за наличието на неравноправни клаузи и нищожност на договорите за кредит с потребители физически лица.

Установи се , според РС, от обективираните в процесния договор клаузи, че по правоотношението е било уговорено в чл.1.1 заплащане на възнаградителна лихва в размер на 3% на месец или годишна лихва от 36%.

При това, със същия текст е било предвидено 35 от месечните вноски да включват като елемент само част от договорната лихва, платима на посочени в погасителния план дати на падеж, а главницата е уговорена като дължима за плащане изцяло с последната 36 погасителна вноска на дата на падеж 15.10.2022г. Съдът е извършил преценка н а валидността на клаузата за договорна лихва, вземането по която е било отнесено като погасено в определен размер с извършените плащания от длъжника и в тази насока е съобразил, че по правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, с което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/ и времето на ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, според РС, че именно те налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В съдебната практика е прието, според РС, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр.

3 ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва, надвишаваща двукратния размер на законната - в този смисъл решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д. №1106/2003г., ІІ г.о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д.

№5093/2007г., ІІ г.о. и др. В случая съдът е съобразил, че към момента на сключване на процесния договор законната лихва, като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта, възлиза на 10.01% или трикратния размер се изчислява на 30.03%. В процесното съглашение е уговорена договорна лихва от 36% и изчислена по уговорения начин като краен резултат надхвърля по размер главницата. В същото време , според РС, процесния кредит е обезпечен и по друг начин – с ипотека. Ето защо съдът е приел, че уговорката в процесното съглашение, регламентира ща възнаградителна лихва в посочения размер се явява нищожна, като противоречаща на добрите нрави, с оглед сочената по - горе съдебна практика, възприемана и от РС. С оглед така приетото, съдът е приел, че длъжникът не е дължал изпълнение на задължението за плащане на договорна лихва, основано на нищожна клауза. Ето защо, при определения в съглашението погасителен план и падеж на задълженията за възнаградителна лихва и главница, съдът е приел, за периода от сключване на договора 15.11.2019г. до датата на обявяване на предсрочна изискуемост – 20.08.2021г., а и към момента на иницииране на заповедното производство – 05.10.2021г., в тежест на длъжника не е съществувало задължение за плащане на вземане на кредитора по валидна клауза. Падежът на задължението за главница не е настъпил и към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство. Поради това, съдът е приел, че в полза на кредитора не е възникнало предвиденото в 6.3 от договора основание да обяви вземането за главница за предсрочно изискуемо. За да се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост, според РС, не е достатъчно да се установи отправяне на волеизявление на кредитора в тази насока и достигането му до длъжника. Необходимо е да са доказани и останалите предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането. Или в случая - забава в плащането на погасителна вноска за вземане, основано на действителна клауза от съглашението. Доколкото , според РС, падежът на вземането за главница не е настъпил към момента на обявяване на предсрочната изискуемост и иницииране на заповедното производство, не може да се 4 приеме за установена забава на длъжника. Ето защо и за кредитора не е възникнало основанието по чл.6.3 да обяви вземането си за главница за предсрочно изискуемо. Предвид изложеното, съдът е приел, че не се установява в това производство, че към момента на подаване на заявлението на кредитора по чл.417 от ГПК в негова полза е съществувало претендираното вземане за главница от 9 612,29 евро по процесния договор за кредит. Поради това не може да се съобрази тук и извършеното от длъжника погашение на суми, които следва да се отчетат от кредитора за погасяване на главницата. С оглед горното, съдът е приел, че предявеният установителен иск се явява изцяло неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли като такъв.

РЕШЕНИЕТО на ПлРС е частично незаконосъобразно

РС е изложил мотиви за изводите си, които се възприемат от въззивния съд и не следва да се преповтарят във вида, в който са изложени.

Крайният извод на съда към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция е бил правилен, вкл. и относно липсата на настъпила предсрочна изискуемост и наличието на нарушение на добрите нрави при сключването на договора и определянето на лихвения процент.

Към момента на приключване на делото пред въззивната инстанция обаче е настъпил падежа на задължението за главница, което се е случило на 15.10.2022г и това следва да се вземе предвид съгл. Чл. 235 ал.3 от ГПК. При недействителност на клаузата за лихва и недължимост на вноските за лихви, които са частично платени, всички постъпили суми за погасяване на задълженията следва да се отнесат към главницата. По делото пред първата инстанция е прието заключение на ВЛ Т.И., видно от което, тези суми са в общ размер на 3180 лв, което означава размер от 1 625,91 евро по курса на БНБ. Въззивният съд възприема заключението на ВЛ като обективно, непротиворечиво и неоспорено от страните. Дължимата главница, която се претендира е в размер на 9 612,29 евро, от която следва да се извадят платените суми и да се приеме, че се дължи такава в размер на 7986,38 евро при дължима лихва не считано от датата на заявлението за издаване на заповед, а от 16.10.2022 г при падеж на главницата на 15.10.2022г. Към датата на заявлението, както правилно е посочил и РС – Плевен, не е била изискуема 5 дължимата главница в посочения размер. В този смисъл следва да се уважи предявения иск в размер на 7986,38 евро и за лихва, считано от 16.10.2022г като до размер от 9 612,29 евро и за лихва, считано от 5.10.2021 г до 15.10.2022г исковете се отхвърлят. В този смисъл разноските по заповедното производството, които се дължат са в размер на 453,18 лв за адв.

Възнаграждение и 312,08 лв за държавна такса. Налице е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, а съгл. Чл. 7 ал. 7 от наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения същите за производствата по издаване на заповед за изпълнение са в половин размер от определените възнаграждения според материалния интерес по чл. 7 ал.2 т. 4 от Наредбата.

При този изход на делото следва да се осъди въззиваемата страна да заплати разноски на въззивника с оглед уважената част на исковете за двете инстанции в размер на 1812,72 лв адв. Възнаграждение, 182,60 лв за ВЛ и 624,16 лв за държавна такса. Искът за главница е уважен в размер на 83% и съобразно тази уважена част са пресметнати разноските по представения списък. Налице е възражение от въззиваемата страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 7 ал.2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията на текста преди изменението в ДВ бр. 88 от 4.11.2022г при интерес от 10 000 до 100 000 лв размерът на възнаграждението е от 830 лв и 3 % за горницата над 10 000 лв или общо в размер на 1092,32 лв. договореното възнаграждение е в размер на 960 лв, поради което следва да се приеме, че не е налице прекомерност. Този извод на съда касае исковите производства пред двете инстанции като относно разноските в заповедното производство въззивният съд се е произнесъл по – горе.