Решение № 1333 от 18.11.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1333 гр. София, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20251000501868 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството e по реда на чл.258 и следв. ГПК /въззивно обжалване/.

Образувано е п о въззивна жалба на КОНПИ, ищец пред първата съдебна инстанция, срещу решение № 540 от 27.01.2025 г. на СГС, І-12 състав, постановено по гр.д.№ 6269 по описа за 2021 г., с което са отхвърлени, предявените от ищеца/въззивник, искове по чл.154, ал.1 вр. с чл.153, ал.1 ЗОНПИ и в негова тежест са възложени разноските в процеса.

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи недопустимост и неправилност на така постановеното от първоинстанционния съд, решение. Сочи, че решението било недопустимо, тъй като било неясно; съдът се бил произнесъл извън обхвата на ЗОНПИ, за което бил сезиран. Това означавало, че решението не е годно за инстанционен контрол. Цитираните от СГС, решения на ЕСПЧ били използвани бланкетно. Развитите от ищеца съображения пред СГС били 1 пренебрегнати. Съдът не се бил съобразил с особеностите на производството по ЗОНПИ. Същото не било акцесорно от наказателното производство.

Съгласно чл.108, ал.4 ЗОНПИ развитието на наказателното производство било ирелевантно. Затова не било необходимо наличие на причинно-следствена връзка. Счита, че при този подход СГС бил нарушил разделението на властите, прогласен в чл.8 КРБ, тъй като съдът бил въвел ново изискване, което не било въведено със закона. Нарушен бил и чл.2, т.3 от ЗОНПИ, провъзгласяващ принципа на справедливост. Препраща към мотивите на решение № 13/2012 по к.д.№ 6/2012 г. на КС по въпросите на „гражданската конфискация“.

Следвало да се ограничи демонстрацията на необясним материален просперитет на лица, които според господстващото мнение извършвали тежки посегателства, вкл. и с престъпен характер, срещу установения в КРБ и законите икономически ред в Държавата. Целта на проверката била дали е налице значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице.

Предмет на ЗОНПИ било отнемане на собствеността с незаконен произход. В това производство основен предмет на доказване не било налице ли е престъпно деяние по НК или тежко административно нарушение. Относно разпределението на доказателствената тежест се позовава на чл.156, ал.4 от ЗОНПИ. В хипотезата на ЗОНПИ отнемането на имуществото не представлявало наказание, а гражданска санкция, насочена към възстановяването на справедливостта. С оглед защитата на публичния интерес намесата в правото на собственост на проверяваните лица била пропорционална на преследваната легитимна цел; позовава се на приетото в решението от 28.10.2021 г. по дело С-319/19 на СЕС по въпросите на конфискацията. Намира позоваването на решението по делото „Й. и др. срещу България“ за недопустимо. Изложените в мотивите на решенията на ЕСПЧ по делата „Й. и др. срещу България“ и „Т. и др.срещу България“ не следвало да се прилага по аналогия към ЗОНПИ. Обръща внимание на съда, че решенията на ЕСПЧ били свързани единствено с качеството на ответниците обвиняеми/подсъдими. Позовава се на практика на ЕСПЧ по въпросите на гражданската конфискация, която според въззивника била относима в случая.

Сочи, че по делото било установено, че ответникът притежава имущество, за придобиването на което не били установени законни източници. Налице била презумпция, че имуществото е незаконно придобито и тази презумпция се извличала от установеното значително несъответствие по смисъла на ЗОНПИ.

2

А в случая по делото „значителното несъответствие“ е установено. Решението било и неправилно, тъй като било постановено в нарушение на материалния и процесуален закон, както и в противоречие със съдебната практика на ВКС.

Отново се обръща внимание на съда, този път по повод извършения от първата инстанция анализ на приходната и разходна част във връзка с получените от ответника през 2016 г. заем и дивидент. Счита, че разпределения в полза на ответника дивидент не следва да се признава като приход, защото същият не съответствал по размер на дивидента на останалите съдружници. Внесените средства не били на дружеството, както твърдял процесуалния представител на ответника, а били лични средства на ответника и които средства били с неустановен законен източник. По делото не били ангажирани доказателства за произхода на сумата в размер на 221 201,51 евро с левова равностойност от 432 632,55 лв., внесени по банковата сметка на дружеството „Кеш инвест груп“ ЕООД. Процесуалният представител на въззивника не споделя съжденията на съда за непризнаване на сумата в размер на 368 573,04 лв., представляващи направени преводи в чуждестранни банкови сметки, чрез позоваване на ТР № 4 от 18.05.2023 г. по тълк.дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. Същевременно намира за правилно това, че съдът не бил приел заключението на вещото лице, тъй като в същото имало много пропуски и неточности и дал възможност същото да бъде допълнено /л.10 от протокола за о.с.з. на 28.09.2023 г./. Вещото лице, обаче, било използвало само тези доказателства, които били в полза на ответника, без да се съобрази с ТР № 4 от 18.05.2023 г. по тълк.дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, независимо, че при изслушването си заявило, че е използвало всички доказателства по делото. Относно това какво е „разход“ освен мотивите на горецитираното ТР, следвало да се има предвид и приетото в решение № 97 от 18.05.2018 г. по гр.д.№ 3224/2017 на ВКС. В случая вещото лице в разрез с тази съдебна практика си позволило да изгражда правни изводи по отношение на това що е имущество и преобразуване. При спазване на разясненията в горното ТР се достигало до извод, че общо обичайни и извънредни разходи за проверявания период възлизали на сумата от 1 797 667,85 лв. Налагал се извод, че предявеният иск е основателен.

Иска се първоинстанционното решение да бъде обезсилено като постановено при съществени процесуални нарушения, които го правят негодно за инстанционен контрол и да върне делото на СГС с указания за 3 произнасяне по предявения иск или отменено и вместо това да се постанови друго, с което претенциите на ищеца да бъдат уважени като основателни и да се отнеме в полза на Държавата имуществото, обект на претенцията.

Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред първата съдебна инстанция – Г. Т. С., в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и допустимост и правилност на първоинстанционното решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при постановяване на обжалваното решение.

Първоинстанционният съд бил обсъдил в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства. Сочи, че дори в хипотезата на установено значително несъответствие, това не означава, че имуществото следва да бъде отнето.

Необходимо било да се извърши анализ, какъвто и съдът бил направил на това дали престъпната дейност е довело да придобиване на имуществото и съответно наличие на причинно-следствена връзка, така било прието в пар.128-138 от делото Й. и др. срещу България от 23.09.2023 г., както и в решение № 464 от 09.07.2024 г. по гр.д.№ 3939/2023 г. на ВКС, Четвърто ГО, и в решение № 695 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр.д.№ 3635 по описа за 2023 г. на Трето ГО. В случая не можело да се направи обосновано предположение за връзка между престъпната дейност и придобиването на имуществото, тъй като изначално не съществувала престъпна дейност, за която понастоящем да се търси наказателна отговорност. Сочи, че наказателното производство, което било послужило като мотив за започване на проверката срещу Г. С. било прекратено. Затова намира, че намесата в мирното упражняване на притежанията от страна на ответника представлявало нарушение на чл.1 от Протокол №1 към ЕКЗПЧ. Наред с това от доклада на ЕК от 02.06.2020 г. се установявало, че Р България не е транспонирала гаранционните мерки по чл.8, ал.1 от Директива 2014/42/ЕС. Позовава се и на мотивите в решението по дело С-393 от 2019 г. на СЕС. Затова било налице пряко противоречие с тази Директива. Гражданският процес не можел да гарантира и ограничи институционния произвол и злоупотреба с права, от които се ползвал ищецът в конфискационните производство, поради липсата на транспониране на Директивата. Това обуславяло недопустимост на процеса, респ. неоснователност на исковете. Счита, че материалното конфискационно право на Държавата е „наказателна мярка“ като се позовава на правото на ЕС и 4 практиката на СЕС и ЕСПЧ. Позовава се и на измененията в НК, обн.ДВ, бр.7 от 2019 г. на чл.53, ал.2, б.“б“ НК. Сочи, че гражданският процес се ползвал като презумпцията за невиновност била заменена с презумпция за вина, както и за кумулативност на санкцията за едно и също правонарушение.

Предявеният в случая иск определя като злоупотреба с процесуални права. В исковата молба от страна на Комисията се изнасяла процесуална лъжа; не се изнасяли данни по какъв метод е извършен така нар. „икономически анализ“; цялата административна дейност на Комисията оставала скрита, а всички твърдения на Комисията се основавали на предположения /презумпции/ за незаконност на паричните средства на ответника, каквато законът не допускал да се прави. Невъзможно било да се провери верността на банковите извлечения поради архивиране и унищожаване на документите за срок подълъг от 5 години. Относно претенцията за отнемане в полза на държавата на недвижим имот-къща, находяща се в Кралство Испания искът бил недопустим, респ. неоснователен, тъй като се касаело до вещно право на собственост и като такова попадало в обхвата на чл.24 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. Съгласно т.1 от този регламент, изключителна компетентност притежавали съдилищата на държавата-членка, в която е разположен имотът, т.е. искът в тази му част не бил подсъден на българския съд. В този смисъл била и практиката на СЕСрешение от 08.05.2019 г. по дело С-25/18, решение от 17.12.2015 г. по дело С605/14, решение от 16.11.2016 г. по дело С-417/15. Това било и така, защото при положително решение за КОНПИ, същото щяло да има вещнотранслативен ефект и щяло да доведе до придобиване от Държавата на право на собственост. По същество предявеният иск бил недоказан и като такъв неоснователен. По отношение цената на къщата в Кралство Испания сочи, че дадената такава от вещото лице по съдебно-оценителната експертиза е ирелевантно, тъй като по делото били приети писмени доказателства, представени дори с исковата молба, от които се установявала действителната стойност на придобиване на недвижимия имот. Счита, че заключението на вещото лице е непротивопоставимо на доказателствата за реално платената цена. Комисията не била установила симулативност на сделката по отношение на цената, за да твърди, че за целите на икономическия анализ не следва да се приема реално заплатеното, а определената без да бъде направен оглед на имота пазарна стойност. Стойността на придобитото в рамките на 5 проверявания период и налично в неговия край имущество на ответника възлизало на стойност от 1 408 275,31 лв. Установеният нетен доход за проверявания период бил в размер на 2 417 819,89 лв., който надвишавал стойността на наличното в края на проверявания период, имущество.

Следвало да се вземе вариант 2 от заключението на последната допълнителна СИЕ. Сочи, че във варианта на заключението по СИЕ, отговарящо на въпросите на ищеца, се отчитали несъществуващи разходи за задгранични пътувания предимно в Кралство Испания, където ответникът бил живял в собствения си дом, както и не отчитал почти никакви приходи/доходи на проверяваното лице. Във вариант 2 на СИЕ, където бил направен коректен анализ на финансовото и имуществено състояние на ответника, се установявало, че последния е имал законни приходи/доходи и източници на финансиране в значителни размери, които били напълно достатъчни да оправдаят придобиването на цялото налично в края на проверявания период имущество, вкл. разходите за придобиване на преминалите през неговия патримониум автомобили и дружествени дялове. По отношение характера на вноските по собствени банкови сметки се позовава на съдебната практика на ВКС - решение № 263 от 18.12.2020 г по гр.д.№ 1293 по описа за 2020 г. на ВКС, Четвърто ГО, съгласно която подобна финансова операция не води до увеличение на имуществото на едно лице. Сочи, че като „имущество“ не можело да бъде разгледано и извършването на преводи по банкови сметки, които трети лица били извършили в полза на проверяваното лице; позовава се на разясненията в същото решение на ВКС. Неясно оставало защо КОНПИ твърди, че тези средства са „незаконно придобити“. Съгласно съдебната практика на ВКС така получените суми представлявали доход, а не незаконно придобито имущество, арг. и от чл.35,т.6 ЗДДФЛ. Позовава се и на приетото в решение № 97 от 18.05.2018 г. по дело № 3224/2017 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО, разглеждащо доходи от т.нар.„сива икономика“, както и на решение № 13/13.10.2012 г. по конст.дело №6/2012 г. Налагал се извод, че само доходите от забранена със закон дейност са незаконни. По отношение на разходите за придобиване на имущество през проверявания период, което не било налично в края на периода намира за правноирелевантни. Тази стойност нямала място в икономическия анализ. Неправилно КОНПИ приемала нетния доход на ответника за определени години като отрицателен. Относно термина „нетен“ доход се позовава на приетото в решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр.д.№ 6