Решение № 7926 от 29.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7926 гр. София, 29.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВА ЦВ. НЕШЕВА при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА като разгледа докладваното от ИВА ЦВ. НЕШЕВА Гражданско дело № 20231110114187 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по искова молба на Д. Г. Г. против „фирма“ ЕАД, ЕИК (номер).

Ищецът твърди, че на 08.10.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем № (номер), по силата на който на ищеца са отпуснати в заем 613,55 евро, с левова равностойност 1200 лева, съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо еврото, платими на 21 двуседмични вноски, всяка от които била в размер на 34,42 евро, респ. 67,32 лева. Твърди, че общата сума, която ищецът следвало да върне била в размер на 722,82 евро или 1413,72 лева, при годишен лихвен процент в размер на 40,04 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 47,77 %. Твърди, че в чл. 12, ал. 4 от договора за заем било уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечение от страна на потребителя в полза на кредитодателя, описано в чл. 12, ал. 1, ал. 2 и ал. 3, последният ще понесе вреди, изразяващи се в извършването на допълнителни разходи, свързани с обезпечаването на риска от просрочие на погасителните вноски, дължими от страна на заемателя. Твърди, че е изплатил частично задълженията си по процесния договор, като при изискана информация от ответното дружество относно актуалния му дълг към месец март 2023 г. е разбрал, че дължи сумата от 122,11 лева за други направени разходи. Навежда твърдение, че уговорените допълнителни разходи в чл. 12, ал. 4 от договора не били включени в ГПР, поради това счита че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Посочва, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора не е индивидуално договорена и не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 146 и чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Счита, че са налице основания целият договор да се приеме за недействителен, което водело и до 1 недействителност на клаузата на чл. 12, ал. 4 от същия. Предвид горното моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата по чл. 12, ал. 4, предвиждаща заплащане на допълнителни такси, предвидена в договор за заем № (номер), сключен между Д. Г. Г. и „фирма“ ЕАД, ЕИК (номер) (правоприемник на „фирма“ ЕООД), със седалище и адрес на управление: (град), (адрес), като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и поради противоречие с разпоредбите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. с чл.

22 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се излагат подробни съображения за неоснователност на предявения иск. Ответникът признава, че между страните е сключен договор за кредит, по силата на който е предоставил на ищеца в заем сумата от 1200.00 лева за срок от 42 седмици, при уговорен лихвен процент в размер на 40 % и ГПР на заема от 47.77 %. Твърди, че не е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.

4 ЗПК, като посочва, че в ГПР освен договорната лихва, няма други разходи по договора, които да водят до оскъпяване на заема. В заключение сочи, че нищожността на отделни клаузи не обосновава нищожност на целия договор.

В законоустановения срок ответникът е предявил насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД с искане да се осъди ответника да му заплати следните суми: сума в размер на 861.22 лева, представляваща непогасена главница по договор за заем № (номер) от (дата) г. за периода 18.01.2022 г. – 02.08.2022 г., ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на исковата молба (09.05.2023 г.); сума в размер на 100.50 лева, представляваща договорна лихва по договор за заем № (номер) от (дата) г. за периода 01.02.2022 г. – 02.08.2022 г.; сума в размер на 52.11 лева, представляваща лихва за забава за периода 18.01.2022 г.

– 02.08.2022 г. Претендира направените по делото разноски.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК ответника по насрещния иск е депозирал отговор, с който оспорва иска.

От събраните по делото относими доказателства се установява следното:

Между страните не е спорно, а и от представените по делото (на л. 2329) договор за кредит № (номер) от 08.10.2022 г. и погасителен план приложение № 1 към договора, се установява, че между Д. Г. Г. и „фирма“ ЕАД, ЕИК (номер) е сключен договор за паричен заем, по силата на който на ищеца са отпуснати в заем 613,55 евро или тяхна левова равностойност, съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева. Съгласно чл. 3 от договора, заемателят се задължил да погаси задълженията си по заема в срок от 42 седмици, респ. до 02.08.2022 г., платими на 21 равни двуседмични вноски в размер на 67,32 лева, при годишен лихвен процент в размер на 40,04 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 47,77 %. Съгласно чл. 3, ал. 6 от договора общият размер на всички плащания е в размер на 722,82 евро или 1413,72 лева. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава да върне получената сума при условията на чл. 3 и съгласно погасителен план 2

(приложение № 1), който е неразделна част от договора. Според чл. 12, ал. 1 страните са постигнали съгласие, че в срок от 7 дни след сключването на договора за заем, заемателят следва да осигури действието на трето физическо лице – поръчител, солидарен длъжник, като съгласно чл. 12, ал. 4 от договора при неизпълнение на задължението по ал. 1 на същия член, заемодателят ще понесе вреди, изразяващи се в извършването на допълнителни разходи, свързани с обезпечаването на риска от просрочие по погасителните вноски, дължими от страна на заемодателя.

Не е спорно между страните, а и същото се установява от представената по делото разписка № *(номер) (л. 30 от делото), че на 08.10.2021 г. ищецът е получил в брой сума в размер на 1200 лева, представляваща главница по процесния договор за паричен заем.

От представена справка за извършени погасителни плащания от 08.03.2023 г. (л. 52 от делото) се установява, че към 08.03.2023 г. ищецът е имал задължения към ответното дружество в общ размер на 1083,83 лева.

По делото е представена справка от 08.10.2021 г., отразяваща движението на задълженията на ищеца по процесния заем (л. 85 от делото), от която е видно, че общата дължима сума от кредитополучателя към 08.10.2021 г. е в общ размер на 1013,83 лева.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че към 17.03.2023 г. (датата на исковата молба) по договор за заем № (номер)/(дата) г. са постъпили суми в общ размер на 452 лева, като на 26.11.2021 г. е платена сума в размер на 202,00 лева и на 29.03.2022 г. е платена сума в размер на 250,00 лева, като извършените плащания са отнесени за главница в размер 338,78 лева и лихва в размер на 113,22 лева.

Вещото лице посочва, че с внесената сума от 452 лева са погасени 6 месечни вноски по погасителният план към договора от дата на падеж 26.10.2021 г. до 04.01.2022 г. и частично вноска с падеж 18.01.2022 г. в размер на 48,08 лева.

От експертното заключение се доказва, че към 17.03.2023 г. по процесния договор не са погасени следните задължения: главница в размер на 861,22 лева, договорна лихва в размер на 100,50 лева и мораторна лихва в размер на 52,11 лева, като общият размер на задълженията възлиза на 1013,83 лева.

Според експерта в ГПР в размер на 47.77 % са включени разходи за договорна лихва в размер на 40.04 % и други разходи в размер на 7.73 %.

Вещото лице посочва, че след взетите предвид дължими суми (усвоена сума – 1200 лева, договорна лихва - 213,72 лева и други направени разходи - 122,11 лева) и срока на заема – 42 седмици, ГПР възлиза на 50,23 %. В отговор на поставения въпрос: „Как са разпределени постъпилите плащания от Д. Г. Г. и как е следвало да бъдат разпределени същите?“, вещото лице посочва, че са платени суми от 202 лева и 250 лева, които са разпределени, съгласно погасителния план към процесния договор, като със сумата от 202 лева, платена на 26.11.2021 г., са погасени три последващи падежирани вноски в общ размер на 201,96 лева за главница и лихва и 0,04 лева за лихва от четвърта поредна вноска, а със сумата от 250 лева, платена на 29.03.2022 г., са 3 погасени три последващи падежирани вноски в общ размер на 201,96 лева за главница и лихва и 48,08 лева за част от седма поредна вноска, като оставащо дължима по тази вноска е главница в размер на 19,24 лева.

При така установеното съда направи следните правни изводи:

Съдът е сезиран с първоначален иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата по чл. 12, ал. 4, предвиждаща заплащане на допълнителни такси, предвидена в договор за заем № (номер), сключен между Д. Г. Г. и „фирма“ ЕАД, ЕИК (номер) и насрещни искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.

По първоначално предявените искове съдът намира следното:

Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 143 ЗЗП, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е сключил договор за заем № (номер), чиято клауза – чл. 12, ал. 4, предвиждаща заплащане на допълнителни такси, е нищожна като заобикаляща императивни законови разпоредби, както и че същата е неравноправна. В тежест на ответника е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че сключеният договор е действителен, в това число и че клаузата на процесния договор е индивидуално договорена.

С доклада по делото е признато за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор за заем № (номер) от (дата) г., по силата на който „фирма“ е предоставил на Д. Г. Г. в заем сумата от 1200 лева за срок от 42 седмици, при уговорен лихвен процент в размер на 40 % и ГПР на заема от 47.77 %.

Процесният договор за заем е потребителски - страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника- потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.

9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл 4 е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС, въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи на база на представения договор и общи условия. Това задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите.