Решение № 892 от 27.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 892 гр. Пловдив, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330112725 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, с която са предявени субективно кумулативно съединени искове от А. П. Г. срещу „АиМ Финанс“ ООД и „МАГНЕТИ“ ЕООД за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № ** г., сключен между ищеца и ответника „АиМ Финанс“ ООД е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, и за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за предоставяне на поръчителство от 13.06.2025 г., сключен между ищеца и ответника „МАГНЕТИ“ ЕООД е нищожен на основание чл. 26, ал.2 ЗЗД като лишен от правно основание, поради противоречие с добрите нрави, както и поради обстоятелството, че обезпечава нищожна правна сделка.

Ищецът поддържа, че между него и „АиМ Финанс“ ООД е сключен Договор за паричен заем № ** г., по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 1 000 лева. В чл. 5 от договора било уговорено, че сумата по заема се предава след предоставяне на обезпечения от страна на заемополучателя, предвидени в общите условия и подробно описани в исковата молба. В изпълнение на това задължение ищцата сключила Договор за предоставяне на гаранция от ***** г. с „МАГНЕТИ“ ЕООД, като в този договор било уговорено възнаграждение в размер на 664, 93 лв., платимо на 1 месечни вноски и включено към погасителния план по договора за кредит.

Посочва се, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК за посочване на действителния ГПР, предвид обстоятелството, че в същия не е включено възнаграждението по договора за поръчителство. По отношение на последния договор се възразява, че същият бил акцесорен и се явявал недействителен поради недействителността на договора за потребителски кредит.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „АиМ Финанс“ ООД, с който се възразява за неоснователност на предявените искови претенции, като по същество се твърди, че договорът за кредит е съобразен с изискванията на ЗПК.

В указания срок не е постъпил отговор на искова молба от ответника „МАГНЕТИ“ ЕООД.

В срока по чл. 131 ГПК е предявен насрещен иск от „АиМ Финанс“ ООД срещу А. П. Г. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 638, 08 лева, представляваща остатък от дължима главница по договор за паричен заем № ** г.; 20, 69 лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода 14.10.2024 г. – 13.01.2025 г.; 60, 92 лв. – лихва за забава, дължима за периода 14.09.2024 г. – 26.08.2025 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда до окончателното изплащане на сумата.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещния иск, с който се излагат подробни съображения за недействителност на сключения договор за кредит.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за паричен заем № ** г., сключен между ищеца и ответника „АиМ Финанс“ ООД, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1 000 лева, която последният следвало да върне на 7 месечни вноски в размер на 157, 50 лева, при договорен лихвен процент от 30, 00 % и ГПР в размер на 34, 35 %. В чл. 5 от договора било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от двевъзможности: 1) издаване 2 на запис на заповед и гарантиране от трето лице чрез сключване на договор за гаранция и 2) издаване на запис на заповед и застраховка за финансови рискове.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищеца, същият сключил Договор за предоставяне на гаранция от ***** г. с ответника „МАГНЕТИ“ ЕООД, по който договор ищецът следвало да заплати възнаграждение в размер на 664, 93 лева, разсрочено.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ищеца и ответника „АиМ Финанс“ ООД е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищцата за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по процесния договор за паричен заем, сключен между ищцата и ответника „АиМ Финанс“ ООД, и общата 3 дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на гаранция и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК.

Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. С оглед посоченото и предявеният иск срещу ответника „АиМ Финанс“ ООД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Съдът намира, че сключеният между ищцата и „МАГНЕТИ“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция също е недействителен поради противоречието му с добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че ищецътпотребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него.

Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице-търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на 4 гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели.

С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него.

Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. Нищожност поради противоречие с добрите е налице и при съществена нееквивалентност на престациите, каквато съдът приема, че е налице в случая. Искът за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство се явява основателен поради противоречието му с добрите нрави.

С оглед всичко изложено, настоящият съдебен състав намира, че и предявеният иск срещу ответника „МАГНЕТИ“ ЕООД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По насрещната искова претенция:

С оглед правните изводи по отношение на главния иск, то несъмнено се установи, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Предвид изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК на ищеца по насрещния иск се дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. От представената и неоспорена от ищеца справка за плащанията по договора за кредит /л. 56 от делото/ се установява, че заплатената сума за главница от ищеца по договора за кредит възлиза на 361, 92 лв. Доколкото чистата стойност на кредита е 1 000 лева, то подлежащата на връщане сума е 638, 08 лева. Исковете, касаещи вземането за възнаградителна лихва и лихва за забава подлежат на отхвърляне.

5

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК имат и двете страни.

Доказателства за извършени разноски от ищеца са представени за заплатена държавна такса в размер на 100 лева. Доколкото главните искове се уважават изцяло, то всеки един от ответниците следва да бъде осъден да заплати на ищеца сума от по 50 лева.

На ищеца по насрещния иск ответникът следва да заплати сторените разноски за държавна такса /50 лева/ и а.ско възнаграждение. Предвид фактическата и правна сложност на делото, факта, че делото е приключило в едно открито съдебно заседание, без изготвяне на експертиза, съдът определя а.ско възнаграждение в размер на 400 лева. Редуцирани съобразно уважената част от иска, дължимите разноски възлизат на 203, 99 евро.

На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв съдът следва да определи възнаграждение, дължимо от ответника на процесуалния представител на Г. – адв. С. Н..

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на а.ските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за а.ско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за а.ски услуги и а.ско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на а.ските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато 6 предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на а.ските услуги.

Разпечатката съдържа 36 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/078c1bfc-3736-41f5-9dce-8072d0a84ee1