Решение № 164 от 30.12.2022, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 164

***, 30.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100299 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Предявени са субективно и обективно свързани искове с правно основание чл.

26, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 16.06.2022г. сключила договор за потребителски кредит с ответното дружество. Посочва, че съгласно раздел VI от договора, именуван „Параметри“ ищцата следвало да върне сумата в общ размер на 724,74 лв., при сума за получаване 600лв., ГПР 47,99 %, ГЛП 40,90 % и срок на кредита 11 месеца. Съгласно същия раздел от договора ищцата следвало да заплати възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 240 лв. и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 360 лв., разпределени на 11 месечни вноски по 54,55 лв. По този начин общата сума, която трябвало да заплати била в размер на 1324,74 лв.

Счита, че клаузата, съдържаща се в раздел VI „Параметри" от договор за потребителски кредит № 40010110214/ 16.06.2022г., сключен между страните, която предвиждала заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст" в размер на 240 лева и клаузата, съдържаща се в раздел VI „Параметри" от същия договор, която предвиждала заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси" в размер на 360 лева, били нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че били сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11, чл. 19, 1 ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС (решение № 4/2009г. по търг. дело № 395/2008г., решение № 1270/ 2009г. по гр. дело № 5093/2007г., определение № 877 по търг. дело № 662/2012г. и др.).

Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение – чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

На следващо място възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.).

Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, били част от възнаграждението за предоставения заем, като същите водели до заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите и били в явно противоречие с разпоредбата на чл. 10а от ЗПК.

Услугите „Фаст" и „Флекси*' представлявали по своята същност "такси за усвояване и управление на кредита". Услугите с възможност за отлагане/ намаляване на вноски и за смяна на падежа по своята същност били дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства, реално, не била предоставена допълнителна услуга, тъй като липсвало конкретно задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него, ставало по съгласие на страните.

Така уговорените клаузи, съдържащи се в раздел VI „Параметри" от Договор за потребителски кредит, които предвиждали заплащането на възнаграждение за закупена 2 допълнителна услуга „Фаст" в размер на 240 лева и заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси" в размер на 360 лева, били нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити.

По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесните клаузи, предвиждащи заплащането на допълнителни услуги „Фаст" и „Флекси" в полза на кредитора, се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер, близък до размера на отпуснатия кредит. По този начин клаузите, предвиждащи заплащането на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси" били неравноправни по смисъла на чл. 143, т.

5 от ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. Основната цел на така уговорените клаузи било да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл било решение № 511/ 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г.

С предвиждането за заплащане на допълнителни услуги „Фаст" и „Флекси" в размер на 240 лева и 360 лева се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по 3 смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ,т. 1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната: решение № 353/ 31.01.2018 г. на PC – Пловдив по гр. д. № 8333/2017г., решение № 1445/ 07.06.2019 г. на PC- Бургас по гр. д. № 6370/2018 г., решение № 373/ 14.11.2018 г. на PC- Габрово по гр. д. № 1114/2018 г., решение № 1081/ 24.07.2019 г. на PC- Пазарджик по гр. д. № 3618/2018 г., решение № 1411/ 15.04.2019 г. на PC- Пловдив по гр. д. № 18339/2018 г., решение № 425/ 04.05.2018 г. на PC- Шумен по гр. д. № 51/2018 г., решение № 95/ 12.03.2020 г. на ОС- Пазарджик по В. гр. д. № 88/2020 г.

Същевременно посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузите за допълнителни услуги били неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО – решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС.

Също така имало нарушение на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/1 З/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не били индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/1 З/ЕИО било регламентирано, че не се считало за индивидуално уговорена клауза, която била съставена предварително и следователно потребителят нямал възможност да влияе на нейното съдържание, каквито били клаузите за заплащане на допълнителни разходи по допълнителни услуги „Фаст" и „Флекси". В тази насока била практиката на Съда на Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и цитираната в него практика. Не на последно място посочва, че било налице и нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочали взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

На следващо място, счита, че клаузите, регламентиращи допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ от договора за кредит, били нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от 4

ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. Счита, че клаузите, регламентиращи допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ от договора за кредит не се явявали индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Видно от самия договор за кредит по безспорен начин се установявало, че клаузите „Фаст“ и „Флекси“ били част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото отпуснатия кредит на ищцата, като физическо лице, представлявал финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на потребител по смисъла на чл.

9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, т.е. била приложима разпоредбата на чл. 113 от ГПК. В този смисъл определение № 105/ 12.01.2017 г. на ОС - Варна по В. ч. т. д. № 1594/2016 г., определение № 242/ 23.10.2015 г. на ОС Търговище по В. ч. т д. № 127/2015 г., определение от 20.05.2010 г. на ОС – Търговище по В. ч. гр. д. № 144/2010 г., определение № 166/ 07.07.2015 г. на ОС - Търговище по В. ч. т. д. № 81/2015 г., определение № 123/ 01.06.2015 г. на ОС - Търговище по В. ч. т. д.

Разпечатката съдържа 29 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/07897df9-967e-4d24-b325-69bd880e4dad