Решение № 3964 от 02.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3964 гр. София, 02.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100511554 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 6667 от 28.04.2023 г. по гр.д. № 39719/2022 г. Софийски районен съд, 28 състав отхвърлил предявените по реда на чл. 422 ГПК от Е.

М. искове с правна квалификация чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 г. във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на „Б.Е.“ АД, че „Б.Е.“ АД, ЕИК *******, дължи на руския гражданин Е. М., роден на ********** г., сумите от 400 евро – обезщетение за закъснение с повече от 3 часа на редовен пътнически полет на ответника FB652 по маршрут Москва (Шереметиево) – Бургас на 03.07.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 09.03.2022 г. до окончателното плащане, и 368.16 лева – законна лихва за забавено плащане на последната сума в периода от 19.07.2017 г. до 08.03.2022 г. – задължения по заповед за изпълнение № 8852/30.03.2022 г. по ч.гр.д. № 13319/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 28 състав.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Е. А. М., непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своята майка А. А. М., чрез пълномощник адв. К. В. от САК, който го обжалва изцяло с оплаквания 1 за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Районният съд неправилно приел, че вземането на ищеца е погасено по давност.

Уреденият с чл. 135 ЗГВ (в относимата му за спора редакция) двегодишен давностен срок бил приложим единствено към случаите, за които законът предвижда рекламационно производство, но не и в случаите на обезщетения по Регламент № 261/2004 г. при закъснели полети. В този смисъл била константната практика на СГС, част от която се цитира в жалбата. С направеното на 15.03.2019 г. извънсъдебно признание на задължението давността била прекъсната и започнал да тече нов тригодишен давностен срок, а заявлението по чл. 410 ГПК било подадено по електронен път на 09.03.2022 г., преди изтичане на срока. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски за заповедното, исковото и въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 14.06.2024 г.

Въззиваемата страна „Б.Е.“ АД не е депозирала отговор по реда на чл.

263, ал. 1 ГПК. Със становище от 17.01.2024 г. оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. Не претендира разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но въззивният съд го намира за неправилно по следните съображения:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 г. на Европейския Парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и 2 помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91 (Регламент № 261/2004) за сумата 400 евро, представляваща обезщетение за закъснение над три часа на полет FB652 по направление Москва (Шереметиево) – Бургас, планиран за 03.07.2017 г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 368.16 лв. –лихва за забава в плащането на обезщетението за периода 19.07.2017 г. - 08.03.2022 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 09.03.2022 г. до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13319/2022 г. на Софийски районен съд, 28 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражение, че ищецът не е доказал да се е явил поне 45 минути преди полета; При условията на евентуалност е релевирал възражение за погасяване по давност на главното вземане с изтичане на двегодишния давностен срок по чл. 135 ЗГВ;

Акцесорния иск е оспорил с възражение, че няма доказателства за получаване на поканата преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 7, § 1, б „б“ от Регламент № 261/2004 , пътниците имат право на обезщетение, възлизащо на 400 евро за всички полети на територията на Общността над 1 500 км и за всички други полети между 1 500 км и 3 500 км, като разстоянието се измерва по метода на дъгата на големия кръг - чл. 7, § 4.

Съгласно задължителното за приложение от националните съдилища решение от 19.11.2009 г. по съединени дела С-402/07 г. и С-403/07 г., членове 5, 6 и 7 от Регламент № 261/2004 трябва да се тълкуват в смисъл, че пътниците на закъснели полети може да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на прилагането на правото на обезщетение и че така те могат да се позовават на правото на обезщетение по член 7 от посочения регламент, когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или по-голяма от три часа.

За основателността на предявения иск с правно основание чл. 7, § 1, б.

„б“ от Регламент № 261/2004 в тежест на ищеца е да докаже съществуването 3 на валидно правоотношение с ответника по договор за въздушен превоз, за който ищецът има потвърдена резервация; че в качеството на пътник ищецът заминава от летище и/или до летище в държава-членка по смисъла на чл. 3 от Регламента; че ответникът е въздушен превозвач от Общността по смисъла на чл. 2 от Регламента; че превозът е изпълнен със закъснение от три или повече часа, както и размера на дължимото обезщетение с оглед разстоянието между началната и крайната точка на полета, измерени по дъгата на големия кръг.

Тези предпоставки в случая съдът намира за доказани. От приетия електронен билет се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за въздушен превоз, по който ответникът, който е превозвач от Общността, се задължил на 03.07.2017 г. да изпълни полет с номер FB652 по направление Москва (Шереметиево) – Бургас; От приетата бордна карта се установява, че ищецът е потвърдил резервацията за полета и се е явил навреме на гишето за резервация; От електронния билет и печата-потвърждение на летище Москва върху него се установява, че по разписание самолетът е следвало да излети в 16.40 ч. на 03.07.2017 г. и да пристигне в Бургас в 19.20 ч., вместо което е излетял на 04.07.2017 г. в 16.10 ч. поради късното пристигане на самолета; От приетата и неоспорена разпечатка от интернет страница се установява, че разстоянието между двете летища, измерено по метода на дъгата на големия кръг, е 1 652 км.

Установява се още, че на 19.07.2017 г. ищецът чрез пълномощник е отправил покана до ответното дружество за плащане на дължимото обезщетение в размер на 400 евро за закъснението на процесния полет, като поканата е изпратена по електронен път на посочения на интернет страницата на авиопревозвача имейл адрес за контакт по закъснели/отменени полети. С писмо, изпратено от същия имейл адрес на 15.03.2019 г. ответникът признал, че съгласно чл. 6 и чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент 261/2004 г. на Е. М. се дължи финансово обезщетение за закъснял полет FB 652 от Москва до Бургас на 03.07.2017 г.

С оглед така установеното, предявеният главен иск е основателен в претендирания размер от 400 евро. Поканата за плащане е отправена по електронен път до имейл адреса, посочен от превозвача на интернет страницата му, а ответникът не е твърдял, че електронното изявление от 4

19.07.2017 г. не е постъпило в посочената от него информационна система, поради което съдът приема, че и акцесорният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен в предявения размер от 386.16 лв.

Всъщност, с оглед доводите на страните в жалбата и в становището на въззиваемия, спорен пред настоящата инстанция е само въпросът кой давностен срок е приложим за главното вземане – предвиденият в чл. 135 ЗГВ в относимата му за спора редакция двегодишен давностен срок или тригодишният давностен срок, предвиден в чл. 111, б. „б“ ЗЗД.

Съгласно чл. 135 ЗГВ в относимата му за спора редакция (преди изменението с ДВ бр. 16/23.02.2021 г.), правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори се погасява в двегодишен срок, а по вътрешните - в шестмесечен срок, считано от деня на пристигането на въздухоплавателното средство в местоназначението, от деня, в който въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от деня на прекратяване на превоза. Систематичното тълкуване на нормата, която се намира в Глава единадесета „Констативни протоколи, рекламации, давност“ обуславя извод, че посоченият двегодишен давностен срок е приложим единствено към случаите, за които законът предвижда рекламационно производство, каквито са тези при липси и повреди на багажи или товари, но не и за случаите на обезщетения по Регламент № 261/2004 при закъснели полети. Доводи за обратното не могат да бъдат извличани от мотивите на законодателя за последващо изменение на закона, нито от измененията и допълненията на чл. 135 ЗГВ с ДВ бр. 16/23.02.2021 г. Новите ал. 2 и ал. 3 на чл. 135 не са тълкувателни норми и съответно нямат обратно действие, а в относимата за спора редакция на закона отговорността на въздушния превозвач по чл. 7 от Регламент № 261/2004 не попада в приложното поле на чл. 135 ЗГВ.

Поради това приложение следва да намерят общите правила, уредени в ЗЗД. Доколкото отговорността на въздушния превозвач по чл. 7 от Регламент № 261/2004 има договорен характер – предвидените в регламента обезщетения са за вреди от неточното изпълнение на задълженията по договора от страна на въздушния превозвач, приложима е разпоредбата на чл.

5

111, б. „б“ ЗЗД, съгласно която вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор се погасяват с изтичане на тригодишна давност.

Съобразно правилото на чл. 114 ЗЗД, в случая давностният срок е започнал да тече от 03.07.2017 г., когато полетът е следвало да бъде изпълнен.

Преди изтичане на срока, с извънсъдебното признание на ответника на 15.03.2019 г. давността е прекъсната и от 16.03.2019 г. е започнал да тече нов тригодишен давностен срок (чл. 116, б. „а“ ЗЗД и чл. 117, ал. 1 ЗЗД), като в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. вкл., или за период от 69 дни, давност не е текла по силата на разпоредбата чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците (обн. ДВ бр.

28/24.03.2020 г.) и § 13 от ПЗР на Закона за здравето (обн. ДВ бр.

44/13.05.2020 г.). Заявлението по чл. 410 ГПК е подадено по електронен път на 09.03.2022 г., а съгласно установената в чл. 422, ал. 1 ГПК фикция искът се счита предявен от датата на подаване на заявлението. Към този момент тригодишният давностен срок не е бил изтекъл, а с предявяване на иска давността е прекъсната и е спряла да тече – чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, б.

„ж“ ЗЗД.

Поради това настоящият въззивен състав намира, че евентуалното възражение на ответника за погасяване п давност на главното вземане е неоснователно. Предвид несъвпадението на крайните изводи на двете инстанции първоинстанционното решение следва да бъде отменено и вместо това въззивният съд постанови друго, с което исковете се уважат.