Решение № 156 от 18.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 156 гр. София, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Галина Иванова при участието на секретаря Лилия Ст. Златкова като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20228002902253 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Касационният жалбоподател „Деведжи 2005“ ООД чрез адв. А. обжалва решение № 401 от 13.06.2022 г. по в.т.д. 1097/21 г., САС, с което е потвърдено решение № 260281 от 17.02.2021 г. по т.д. 643/20 г., СГС за отхвърляне на предявения от него иск за възстановяване на недължимо платена от „Интернешънъл Асет банк“ АД сума за разликата над 733,70 евро до 15 000 евро, частичен иск за вземане в общ размер 49 512,99 евро.

В касационната жалба излага съображения, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно поради нарушеното му право на участие в процеса и невъзможност да вземе участие в съдебното заседание, като не били спазени правилата на чл. 142, ал. 2 от ГПК. По този начин бил нарушен състезателният процес, предвиден в чл. 8 от ГПК.

Излага съображения за съществени процесуални нарушения – чл. 281, т.

3, пр. 2 от ГПК, като счита, че неправилно е приложен законът, като според него не ставало въпрос за предявен частичен иск. Процесната заповед за изпълнение не била относно частично вземане. Оспорва възможността за начисляване на наказателни лихви след издаване на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК относно част от вземанията, основани на процесния договор.

Подчертава, че в деня на окончателното плащане на претендираните със заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК суми, 21.03.2019 г., главница и лихви за 1 забава, с многоредово банково бордеро № 4827586, с основание писмо за предсрочна изискуемост от 19.02.2018 г. банката за първи път е доначислила 36 747,85 евро, лихва за просрочие, а също и 11 118,75 евро, непогасена възнаградителна лихва за периода от 31.08.2018 г. до 21.03.2019 г.

Излага съображения за наличие на противоречие за датата на предсрочна изискуемост от 22.03.2019 г. Банката била уведомила ищеца, че е начислила „допълнителни наказателни лихви“, на основание обявена предсрочна изискуемост от 19.04.2018 г., като според счетоводството предсрочната изискуемост била от 19.02.2018 г., съгласно приетата по делото експертиза, което не било посочено в заповедта.

Посочено е, че не са обсъдени доводите на касатора в качеството му на въззивник-ищец като неправилно, без да има основание за това двете инстанции са приели, че заповедта е издадена за част от вземане, като не било обсъдено възражението, че не е преклудирано правото му да възрази срещу вземанията, доначислени от банката.

Не било обсъдено и възражението за предсрочна изискуемост. Излага подробни съображения за липса на предсрочна изискуемост на кредита. Не бил обсъден и доводът за нищожност на клаузата на чл. 14 от сключения договор. Излага съображения, че съдът служебно следвало да извърши проверка за нищожността на договора, на основание чл. 26 от ЗЗД, с оглед разясненията в Тълкувателно решение 1/27.04.2020 г. по т.д. 1/20 г. на ОСГТК на ВКС.

Следвало да се извърши преценка и за наличието на свръхобезпеченост на кредита, предвид наличието на залози по реда на ЗДФО върху вземания върху банкови сметки, както на кредитополучателя, така и на солидарно отговорните длъжници. Моли да се отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Счита, че спорът по делото се свежда до това, че не е била спорна датата 27.02.2019 г., от която се претендира законната лихва до окончателното плащане. Сумите били изцяло платени на 21.03.2019 г., след издадени удостоверения от банката от 11.03 и от 19.03.2019 г. Това било установено по подадена от дружеството молба от 10.04.2019 г., в която било посочено, че поради пълно погасяване на задължението, дружеството оттегля възражението си по чл. 415 от ГПК срещу издадената от съда заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК.

На 21.03.2019 г. били платени всички суми. Банката била отнесла към погасяване изцяло 203 655, 00 евро текуща главница плюс 4 вноски за главница. Банката неправилно била начислила 36 747,85 евро лихва за просрочие и 11 118,75 евро възнаградителна лихва от 31.08.2018 г. до 21.03.2019 г. Едва с уведомление от 22.3.2019 г. е посочил, че са допълнителни наказателни лихви. Тази претенция не била част от заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК.

Оспорва, че е налице договор, който е основание на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК, предвид разликата в цифрите на действителния договор и посочения в заповедта. Моли да се отмени решението и вместо него да се 2 уважи предявеният от него иск, както и да му се присъдят разноски.

Касационният жалбоподател Н. А. А., трето лице помагач, чрез адвокат Д. Д. обжалва също решение № 401 от 13.06.2022 г. по в.т.д. 1097/21 г., САС, с което е потвърдено решение № 260281 от 17.02.2021 г. по т.д. 643/20 г., СГС за отхвърляне на предявения от „Деведжи 2005“ ООД иск за възстановяване на недължимо платена от „Интернешънъл Асет банк“ АД сума за разликата над 733,70 евро до 15 000 евро, частичен иск за вземане в общ размер 49 512,99 евро.

Позовава се на нарушено право на участие в процеса, с което съдът бил допуснал съществено процесуално нарушение.

Оспорва изводите, че при влязла в сила заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК не могат да се оспорват вече изводите на съда по отношение на правопораждащите факти. Допълнително начислените наказателни лихви, след издаване на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК не били част от вземането.

Ако се приемела тезата на САС, че вземането на банката в заповедта е частично, по силата на ТР 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, следвало да се приеме, че за нея се преклудира правото да претендира по-голямо вземане при така установената нещо като сила на пресъдено нещо.

Освен това той не бил получил уведомление за отправяне на изявление за обявяване на кредита изцяло за предсрочно изискуем. Неправилно било посочено, че предсрочната изискуемост е от 19.04.2018 г.

Съдът не бил се произнесъл по нищожност на договорна клауза. Налице била свръхобезпеченост на кредита. Добавянето и на лихва от 15 % представлявало свръхобезпеченост и било средство за неоснователно обогатяване на банката. Моли да се отмени решението и искът да бъде уважен.

Ответникът „Интернешънъл Асет банк“ АД оспорва касационните жалби. Подчертава, че заповедта за изпълнение е влязла в законна сила. Счита, че правилно САС е възприел разясненията в Тълкувателно решение 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и е приел преклузия на всички възражения. Моли да се остави в сила решението. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК по поставения правен въпрос: Относно правомощията на въззивния съд да обсъди всички релевирани от страните възражения, като обсъди събраните по делото доказателства.

Съгласно задължителната и трайна практика на ВКС, както следва:

3

Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство, въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи

/например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, когато страните спорят относно конкретни факти и доказателства и пред въззивната инстанция, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и изложените в отговора на въззивната жалба съображения всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло отговора на поставения правен въпрос.

Пред въззивния съд е обжалвано решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за разликата над 733.70 евро до 15 000 евро, (частичен иск от вземане в размер на 41 885 евро), ведно със законната лихва, считано от 01.04.2020 г. до 4 окончателното издължаване на сумата.

Въззивният съд обосновано е приел, че между „Интернешънъл асет банк“ АД, като кредитодател и „Деведжи 2005“ ЕООД като кредитополучател и обезпечител, „Мусан Д“ ООД, Н. А. А. и Е. А. А. (последните трима като солидарни длъжници и обезпечители), е бил сключен договор за инвестиционен кредит № ДК123-**********-073/19.07.2016 г. за сумата 495 000 евро, като целта на кредита е била изграждане на нов производствен цех за тестени изделия и закупуване, монтаж и внедряване на рециклирана производствена линия за тестени изделия. Крайният срок на погасяване е бил 30.04.2023 г. на вноски, съгласно погасителен план. На 16.08.2017 г. страните по договора за кредит и „Устра Еко Тур“ ЕООД и ЕТ „ Еко тур-Р. М.“ в качеството си на ипотекарни длъжници са сключили Анекс № 1 , с който са предоговорили част от клаузите по договора и „Устра Еко Тур“ ЕООД и ЕТ „ Еко Тур- Р. М.“ са приели да обезпечат кредитния дълг чрез учредяване на договорна ипотека върху свое имущество. Към анекса е представен нов погасителен план от 31.08.2017 г.

Прието е, че са получени запорни съобщения от 06.03.2018 г, 13.12.2016 г. и 11.04.2017 г., за наложени в полза на НАП запори върху банкови сметки на „Мусан Д“ ООД като обезпечение във връзка с публични задължения на дружеството. Установено е, че „Деведжи 2005“ ООД, „Мусан Д“ ООД, Е. А.

А. и Н. А. А. са свързани лица. Установено е, че между банката и „Мусан Д“ ООД (солидарно задължено лице по процесния договор) е бил сключен договор за инвестиционен кредит № ДК 91-022076/29.12.2015 г., Анекс 1 от 10.02.20216 г, Анекс 2 /30.11.2016 г, Анекс3 от 18.0.2017 г. Установено е, че този кредит е обявен за предсрочно изискуем.

Въззивният съд е обобщил, че след като издадената заповед 51 от 28.02.2019 г. по ч.гр.д. 106/19 г. по описа на РС-Момчилград, на основание чл.

417, т. 2 от ГПК за главница, дължима на основание предсрочна изискуемост на задължението за връщане на получената в кредит сума е влязла в законна сила, след оттегляне на подадените възражения от длъжниците, то следва да се приеме, че между страните е установено наличието на сключен договор и наличие на вземане в посочения размер, както и установяване на факта за наличие на обективните и субективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Прието е, че кредитът е обявен за предсрочно 5 изискуем, на основание чл.26, ал.1, т. 5, т. 8 и ал. 2 от договора. Посочено е, че към 05.04.2018 г. вземанията са главница в размер на 455 035 евро, лихви в размер на 2 861.76 евро и такси в размер на 2 743.85 евро. Уведомлението за предсрочна изискуемост е връчено на Н. А. на 19.04.2018 г. като представител на „Мусан Д“ ООД. Тези изводи следва да се споделят. Макар пестеливо и схематично, въззивният съд е приел, че са наложени запорни съобщения по сметки на солидарно задължено лице по процесния договор за банков кредит, „Мусан Д“ ООД, като този факт е обвързан от предвидената в договора последица – възможността банката да обяви кредита за предсрочно изискуем.