Решение № 19 от 05.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 19 гр. София, 04.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Теодора Иванова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100514269 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответницата по иска Л. М. А., чрез адв.

П. М., срещу решение № 20168451 от 05.08.2021 г. по гр.д. № 41764/2020 г. на СРС, 82 състав, в частта, с която е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК, в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД следните суми:

1/. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ - сумата 976,51 лв., представляваща цена на доставена в периода 01.05.2016 г. - 30.04.2019 г. топлинна енергия и на извършена в периода 01.02.2017 г. - 30.04.2018 г. услуга за дялово разпределение, ведно със законната лихва от 15.06.2020 г. до окончателното й изплащане; 2/. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 199,34 лв. обезщетение за забавено плащане, за периода 15.09.2017 г. – 28.05.2020 г., на цената на доставена топлинна енергия, и за забавено плащане, за периода 31.03.2017 г. – 28.05.2020 г., на цената на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за топлоснабден имот в гр. София, ж.к. ****, аб. № 150824, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 23.06.2020 г. по гр.д. № 24127/2020 г. на СРС, 82 състав, както и в частта, с която Л. М. А. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 251,69 лв. разноски в производство.

Твърди се недължимост на сумите. По отношение на главницата за доставена топлинна енергия се излага, че противно на приетото в СТЕ, в имота не е бил извършван 1 реален отчет, а топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване е била начислена на максимална мощност, при липса на достъп до имота. По отношение на главницата за услугата дялово разпределение се твърди, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, а отделно от това, по делото не било доказано какви са разходите на дружеството за дялово разпределение, как е определен размерът на дължимите суми за дялово разпределение и кога е настъпил падежът им. Също така се излага, че дружеството за дялово разпределение не било вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и нямало сключен писмен договор между него и потребителите в сградата – ЕС, тъй като приложеният по делото договор за избор на дружество за дялово разпределение бил изтекъл много преди процесния период, както и че изводът за дължимостта на сумата за дялово разпределение противоречи на чл. 186, ал. 2 ЗЗД. По отношение на вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за доставената топлинна енергия се излага, че чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен в чл. 143, ал. 1 ЗЗП. По отношение на вземането по чл. 86, ал.1 ЗЗД върху главницата за услугата дялово разпределение се твърди, че същата се дължи след надлежно направена покана за заплащането й, каквито доказателства по делото нямало.

Иска се отмяна на решението на районния съд в обжалваната част и присъждане на разноски за въззивната инстанция.

С отговора на въззивната жалба ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД излага твърдения за правилност на първоинстанционното решение и иска потвърждаването му. Твърди, че в случая е било доказано, че процесният имот е бил топлоснабден, че ответницата е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и като такъв е била длъжна да монтира средства за дялово разпределение и да заплаща цена за топлинна енергия, както и че от приетите по делото експертизи бил установен реалният размер на престираната топлинна енергия и не било доказано плащането на дължимите суми. Сочи се, че цената на услугата дялово разпределение се определя съгласно чл. 36 ОУ от 2016 г. По отношение на задължението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се излага, че претендираният период касае задължения, за които са приложими ОУ от 2016 г., които регламентират падеж на задължението на конкретно определен срок, а не се обуславя от публикуване на фактури на интернет страницата на дружеството. Твърди се, че дори и да се приеме, че в исковия период са действали ОУ от 2014 г., то посочените норми не били нищожни, тъй като потребителите не били задължени да правят никакви значителни по размер разходи за снабдяване с технически средства, а са могли да допускат представител на дружеството за отчитането на дължимите суми или да осведомяват дружеството в централното му управление.

Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 200 лв.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не подава отговор на въззивната жаба и не взима участие в настоящото производство.

Решението е влязло в сила в отхвърлителна част, като необжалвано.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, 2 след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Неоснователно е възражението на въззивницата Л. М. А. за недопустимост на решението в частта по иска за установяване дължимостта на сумата за услугата дялово разпределение, поради постановяването му в нарушение на диспозитивното начало. Съдът е сезиран с тази претенция, видно от исковата молба вх. № 2016955/01.09.2020 г. по описа на СРС. Същата е била предмет и на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК вх. № 3027842/15.06.2020 г. по описа на СРС, както и на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.06.2020 г. по гр.д. № 24127/2020 г. на СРС, 82 състав.

На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:

Налице са предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, за уважаване на иска за сумата 976,51 лв., включваща цена на доставена от ищеца за периода м.05.2016 г. - м.04.2019 г. топлинна енергия и цена на услуга дялово разпределение, извършена в периода м.02.2017 г. - м.04.2018 г.

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в чл. 149 и сл. ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

Страна по това неформално правоотношение е собственикът или титулярят на вещното право на ползване (съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), или облигационният ползвател на имота, в случай че между последния и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот (съгласно задължителните разясненията, направени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС.) Тоест, потребител (клиент) на топлинна енергия, е всеки собственик на имота, титуляр на вещно право на ползване на имота или ползвател по силата на облигационно право на ползване на имота в сграда - етажна собственост, присъединен към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на 3 партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона (в този смисъл решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК). Клиентът на топлинна енергия е длъжен да монтира средство за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба (чл. 153, ал. 1 ЗЕ).

В случая страните са обвързани от действително неформално договорно правоотношение, по силата на което ищецът - енергийно предприятие се е задължило да предоставя топлинна енергия, а ответникът - потребител се е задължил да заплаща цената за същата, при договорените условия и срокове.

Ответницата Л. М. А. има качеството на потребител на топлинна енергия като собственик на процесния имот, видно от представения и неоспорен по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот № 26 от 09.07.1998 г. по описа на СРС. Няма данни в исковия период друго лице да е било титуляр на вещното право на ползване на имота или да е бил ползвател на облигационно основание, със сключен с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.

В спорния период (01.05.2016 г. - 30.04.2019 г.) между страните са действали различни общи условия: от 01.05.2016 г. до 09.08.2016 г. вкл. – ОУ публикувани на 10.02.2014 г., одобрени с решение ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.; от 10.08.2016 г. до 30.04.2019 г.– ОУ публикувани на 11.07.2016 г., одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 10.08.2016 г. По делото няма данни и твърдения въззивницата – ответница, в срока и по реда на чл. 150, ал.3 от ЗЕ, да е възразила срещу ОУ и да е подписано индивидуално споразумение за доставка на топлинна енергия между страните.

Възражението на ответницата, че чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, е неоснователно. Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално. Според дефиницията на дадена в чл. 146, ал. 2 ЗЗП, клаузи, които не са уговорени индивидуално са онези, които са изготвени предварително, без потребителят да е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе (по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, с идентично съдържание като чл. 3, т. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските договори), доколкото съгласно цитираната вече разпоредба на чл. 150, ал. 3 ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които след приемането им от предприятието, да се отразят в допълнителни писмени споразумения. Както вече бе посочено, по делото няма данни и твърдения въззивницата – ответница, в срока и по реда на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, да е възразил срещу ОУ и да е подписано индивидуално споразумение за доставка на топлинна енергия 4 между страните.

Относно претенцията за установяване на вземане за сума за дялово разпределение следва да се посочи, че съгласно чл. 139 ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ.

Клиентите в сграда в режим на етажна собственост избират, с писмено съгласие и с минимално изискуемо мнозинство две трети от собствеността в сградата, лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ, за извършване на услугата дялово разпределение (чл.