Определение № 203 от 20.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 203 гр. София, 20.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20238002104954 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по касационни жалби срещу въззивно решение № 781/12.06.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд, по въззивно гр. д. № 3195/2022 г.

Ищецът Д. В. Я., чрез адвокат И. Ю., обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над присъдените 1800 лв., като излага доводи, че размерът на обезщетението е занижено и моли за уважаване на иска в пълен размер – 25 034,62 лв.

Претендира разноски за инстанцията. Адв. Ю. моли за определяне и присъждане наадвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ГПК.

Насрещните страни Софийски районен съд и Софийски градски съд отговарят в срока по чл.

287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално - че касационната жалба е неоснователна. Молят за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по иска Софийски районен съд, представляван от председателя на съда А. А., чрез пълномощника Л. Н., обжалва решението в частта, с която е осъден да заплати на Д. Я. обезщетение в размер на 1800 лв., на осн. чл. 2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 21.12.2020 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Моли съда да отхвърли иска, евентуално, да се намали размера на присъденото обезщетение, както и присъждане на съдебноделоводни разноски.

Насрещната страна Д. В. Я., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на СРС, евентуално – че тя е неоснователна. Адв. Ю. претендира адвокатско възнаграждение по чл.

38, ал. 2 ЗА.

Ответникът по иска Софийски градски съд, представляван от председателя на съда А. Т., 1 чрез пълномощника С. Р., обжалва решението в частта, с която е осъден да заплати на Д. Я. обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок в размер на 1800 лв., на осн. чл. 2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 21.12.2020 г. до 11.06.2021 г. Моли съда да отхвърли иска, евентуално, да намали размера на присъденото обезщетение.

Насрещната страна Д. В. Я., чрез адв. Ю., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че няма основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че касационната жалба на СГС е неоснователна. Адв. Ю. претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че трите касационни жалби са допустими.

Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, чрез надлежно упълномощени процесуални представители, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски окръжен съд, осъдил Софийския районен съд и Софийския градски съд да заплатят солидарно на Д. В. Я. сумата от 1800 лв. – обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ за забавено разглеждане на гр.д. № 24355/2015 г. на СРС и в.гр.д. № 15740/2018 г. на СГС, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 21.12.2020 г. до 11.06.2021 г.

За да постанови този резултат, апелативният съд, чрез препращане по чл. 272 ГПК (не прецизно) установил, че общата продължителност на производствата пред СРС и СГС е около 5 г. и 7 месеца. На 05.05.2015 г. Я. е предявил пред Софийския районен съд искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2, както и чл. 317, ал. 4 от КТ, вр. чл. 217 от КТ, за признаване на уволнението му за незаконно и възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, както и за осъждане на работодателя да заплати на ищеца обезщетение за неизпълнение на предписание на ТЕЛК за неговото трудоустрояване. С исковата молба са представени 45 документа и са направени множество доказателствени искания; на 29.07.2015 г. е постъпил отговор, с който ответникът оспорва жалбата, представя писмени доказателства, описани в 282 точки; на 06.08.2015 г. СРС е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 20.11.2015 г. и се е произнесъл по доказателствените искания, като е допуснал две експертизи и събиране на гласни доказателства, а също и е задължил четири неучастващи по делото лица да представят намиращи се при тях документи. В проведеното първо открито съдебно заседание по делото е разпитан един свидетел, по допуснатите експертизи не са депозирани заключения. В следващото открито съдебно заседание на 16.03.2016 г. е било прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза и е разпитан един свидетел; делото е отложено за изготвяне на заключение по допуснатата съдебно-медицинска експертиза и формулирани допълнителни задачи от страните към тази експертиза. В открито съдебно заседание на 2

10.10.2016 г. е прието заключение по комплексната СМЕ, страните са поставили допълнителни задачи към нея и са поискали назначаване на допълнителна съдебносчетоводна експертиза, делото отново е било отложено за 17.02.2017 г.. С разпореждане от 16.02.2017 г. делото е отсрочено за 24.02.2017 г. поради неотложен служебен ангажимент на съдията-докладчик във ВСС. На посочената дата, в открито съдебно заседание е прието заключението по допълнителната ССчЕ, но, поради оспорване на последното от страна на ищеца, е била допусната повторна ССчЕ; допусната е и допълнителна СМЕ по искане на ответника. В следващото открито съдебно заседание - на 19.05.2017 г., не се е явило нито едно от определените вещи лица, поради което делото е било отложено за 17.11.2017 г. на тази посочената дата е било проведено последното открито съдебно заседание пред районния съд, в което са приети изготвените заключения, и, след отхвърляне на ново искане на ищеца за допускане на СМЕ, е даден ход на устните състезания. На 23.01.2018 г. ищецът е депозирал молба до СГС за определяне на подходящ срок за постановяване на решение по делото; на 08.02.2018 г. ищецът е депозирал втора молба в същия смисъл, като е подчертал, че става дума за бързо производство, но районният съд не е взел отношение по подадената предходна молба по чл. 255 от ГПК; на 19.02.2018 г. и 01.06.2018 г. са постъпили още две молби в същия смисъл. На 12.06.2018 г. СРС е постановил решение по делото, с което исковете са отхвърлени. На 24.07.2018 г. ответникът е подал молба за допълване на постановеното решение в частта за разноските. На 19.09.2018 г. е постъпил отговор на тази молба, а на 24.10.2018 г. съдът е постановил определение по чл. 248 от ГПК. Установено е, че междувременно (на 29.06.2018 г.) е постъпила въззивна жалба от ищеца срещу постановеното по делото първоинстанционно решение, а на 15.08.2018 г. – отговор на въззивната жалба от работодателя. Делото е постъпило в СГС на 23.11.2018 г., където е било разпределено на съдия- докладчик на същата дата, а с определение от 13.02.2019 г. е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 14.10.2019 г., в което е бил даден ход на устните състезания. С решение № 1559 от 26.02.2020 г. по делото е било потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът по чл. 317, ал. 4, вр. чл. 217 от КТ. Със същото решение е отменено обжалваното първоинстанционно решение в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ, като е постановено друго, с което тези искове се уважават. Срещу решението на въззивния съд са подадени касационни жалби и от двете страни в производството, но ВКС не го е допуснал до касационно обжалване. Въззивният съд не е изяснил кога е влязло в сила решението.

Д. Я. е подал заявление на 01.02.2021 г., до ИВСС за получаване на обезщетение поради бавно правосъдие по трудовото дело. Предложено му е обезщетение от 2 900 лв., като Я. отказал да сключи споразумение, с което е изпълнена процедурата по гл. I. от ЗСВ.

От показанията на свидетелката Г. Я., съдът установил, че Д. Я. се ядосвал поради бавното разглеждане на делото, накърнено било чувството му за справедливост, то било важно и поради очакваното парично обезщетение, което било необходимо предвид здравословното състояние на едно от децата му. Трудно намерил нова работа. Всичко изложено сочи на негативни изживявания стрес, напрежение, което в неговия случая (заболяване „киста в мозъка“) било рисков фактор, предвид медицинските предписания да избягва стресови 3 ситуации.

Съдът е приел, че исковете на Я. правилно не са разгледани по реда на бързото производство, тъй като този по чл. 317, ал. 4, вр. чл. 217 от КТ не е сред изчерпателно изброените в чл. 310, ал. 1 от ГПК (т. е. се разглежда по общия исков ред), а съгласно разпоредбата на чл. 310, ал. 2 от ГПК, при обективно съединяване на иск, предвиден в ал. 1, с иск, който подлежи на разглеждане по общия исков ред, не се допуска бързо производство.

Съдът намерил, че относно делото пред СРС единственото безспорно забавяне, извън разумния срок по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, се дължи на постановяване на съдебното решение едва на 12.06.2018 г., т. е. почти седем месеца след последното открито съдебно заседание по него. Относно въззивното дело е прието, че въззивната жалба с първоинстанционното дело е постъпила в този съд на 23.11.2018 г., въззивното дело е било разпределено на съдия - докладчик на същата дата; с определение от 13.02.2019 г. е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 14.10.2019 г., в което е бил даден ход на устните състезания, а решението по делото е постановено на 26.02.2020 г. При тези данни въззивният съд приел, че макар и в минимален размер, е налице забавяне на разглеждането на делото и в този съд, тъй като определението за насрочване на делото е постановено почти четири месеца след постъпването му в съда, като е определена дата за разглеждането му след осем месеца, без междувременно да са били извършвани други процесуални действия по него; наред с това, въззивното решение е постановено около четири месеца и половина след последното открито съдебно заседание, т. е. извън тримесечния срок, който съдебната практика и ВСС приемат за разумен; при анализа си съдът е посочил, че следва да отчете и многобройните искания и оспорвания по делото пред първата инстанция в качеството им на фактори, увеличаващи сложността на делото; била е налице необходимост от извършване на повече и по-разнообразни процесуални действия от страна на съда, с цел изясняване на делото от фактическа страна и подготвяне постановяването на правилно и законосъобразно решение; отчетено е, че съгласно изричната разпоредба на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, при преценка основателността на иска съдът е длъжен да вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, както и поведението на останалите участници в процеса (напр. в случая – вещите лица, които не са изготвили заключение в срок). Съдът заключил, че забавянето на делото се е дължало предимно на обективни причини, а единствените забавяния, за които двете съдилища – ответници по иска, следва да носят отговорност, са допуснати при постановяване на съдебни актове от първата и въззивната инстанция извън разумния тримесечен срок след приключване на устните състезания, както и при насрочването на първото открито съдебно заседание по делото пред въззивния съд почти единадесет месеца след постъпването му в този съд.

Относно настъпването на неимуществени вреди съдът приел, че в случая са доказани обичайните негативни емоции – напрежение, изнервеност, потиснатост, загуба на вяра в справедливостта и в съдебната система, притеснение от невъзможността за доказване на правотата на ищеца, но не е доказано здравословното му състояние да се е влошило именно в резултат на забавените дела. Съобразено е, че в случая лицето е водило и други дела – в това число и по ЗЗДискр., като те също оказват негативно влияние върху психиката на 4 лицето и не може механично да се отдели кое конкретно негативно изживяване е свързано с едно дело, а не е свързано с друго. Отчетено е също така, че резултатът от забавените дела не е изцяло в полза на ищеца. Решението на СРС е било потвърдено в частта му, с която е отхвърлен искът на Я. по чл. 317, ал. 4, вр. чл. 217 от КТ, и отменено – в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ, като вместо това тези искове са били уважени. Относно справедливия размер на обезщетението съдът отчел специфичните особености на съдебното производство. Първостепенният съд, към чийто съображения общо препратил САС, е изяснил, че специфичен фактор, обуславящ определяне на обезщетение, в относително по-висок размер, е значението на делото за ищеца, с оглед трудовия му характер, но все пак – не толкова, колкото по наказателни дела. Направен е и подробен анализ на размера на присъждани обезщетения по чл. 2б ЗОДОВ по други дела – както наказателни, които имат по-дълбоко неблагоприятно отражение върху психиката на лицата, така и по граждански дела, които имат по-леко отражение. Като отчел и това обстоятелство, наред с другите установени по делото, от значение за размера на обезщетението, съдът приел, че в случая размера на справедливото обезщетение е от 1800 лв.