Решение № 210 от 13.12.2019, Апелативен съд - Пловдив

Р Е

Ш Е Н

И Е № 210 гр.

Пловдив, 13 декември 2019 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ

АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА

РУМЯНА ПАНАЙОТОВА с участието на секретаря Стефка

Тошева, като разгледа докладваното от съдията Арнаудова в.гр.д. № 500/2019 г. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.

258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Н.М. против решение № 217/13.06.2019 г., постановено по гр.д. № 569/2018 г. по описа на Хасковския окръжен съд, в частта, в която са уважени предявените искове и той е осъден да заплати разноските в производството. Жалбоподателят твърди, че решението в тази част е неправилно и незаконосъобразно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон по изложените в жалбата съображения, поради което моли съда да го отмени в тази част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан предявения от ищцата иск по чл. 45 от ЗЗД. Претендира направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемата Д.И. оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение като обосновано, законосъобразно и постановено, без да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Претендира разноски за въззивното производство.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че жалбата е подадена в срок, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от Д.Г.И. против Н.Т.М. иск по чл. 45 от ЗЗД. Ищцата твърди, че с присъда № 10/10.03.2016 г., постановено по н.о.х.д. №

594/2013 г. по описа на Окръжен съд – Х., ответникът бил признат за виновен за това, че през периода февруари 2000 г. – януари 2007 г. в различни населени места в Х. област без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗБ, действащ до 31.12.2006 г., и по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ, в сила от 01.01.2007 г., за които се изисква такова разрешение, като предоставил парични кредити на различни лица срещу определена лихва, действайки сам и в съучастие със С. А., като с тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер на 125 357 лв. и причинил значителни вреди на лицата, посочени в присъдата, в т.ч. на И. в размер на 43 610 лв., като извършеното деяние съставлява престъпление по чл. 252, ал. 2 от НК във вр. с ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 54 от НК, а присъдата влязла в сила на 09.03.2018 г. Твърди се, че тези вреди са били причинени в резултат на незаконната банкова дейност на ответника и произтичат от сключения от него договор за заем от ноември 2011 г., по силата на който ответникът се задължил да предостави на И. и съпруга й 3 500 щатски долара с уговорена 10 % месечна лихва, страните уговорили сключване на договор за ипотека върху недвижим имот в гр. П., П. област, собственост на родителите на ищцата, какъвто бил сключен на 08.11.2000 г. за обезпечаване на вземането по договора от 35 000 лв., значително по-високо от уговорената по съглашението сума. Впоследствие заемната сума не била получена от И., отношенията между страните се влошили, М. се снабдил с изпълнителен лист за вземането и в образуваното изпълнително производство придобил правото на собственост върху жилището, а по-късно го продал на трети лица за сумата 43 610 лв. Доколкото с влязлата в сила присъда било установено, че ответникът е извършил посоченото престъпление и чрез него ищцата е понесла имуществени вреди в размер на исковата сума, явяваща се продажната цена на имота, прехвърлен на трето лице, а този размер се явява елемент от обективната страна на деянието като част от понятието „значителни вреди“ и тази присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, И. моли съда да постанови решение, с което да бъде осъден М. да й заплати сумата 43 610 лв., представляваща обезщетение за причинените й имуществени вреди в качеството й на наследник на своите родители, която произтича от продажбата на престъпно придобитото жилище, ведно със законната лихва от датата на причиняването на вредата – 23.08.2004 г., когато ответникът продал имота на третото лице, до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

Ответникът Н.М. оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли. Прави евентуално възражение за погасяване на задължението му по давност. Претендира разноски.

С обжалваното решение Н.М. е осъден да заплати на Д.И. 43 610 лв. обезщетение за имуществени вреди, установени с присъда № 10/10.03.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 594/ 2013 г. по описа на Окръжен съд – Х., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 1 840 лв. разноски по делото, като в останалата част за присъждане на законна лихва за периода 23.08.2004 г. – 31.08.2015 г. е отхвърлено искането, а Н.М. е осъден да заплати държавна такса по сметка на Окръжен съд – Х. в размер на 1 744,40 лв.

Решението е обжалвано само от ответника в частта, в която искът против него е уважен, както и в частта за разноските, в която част е предмет на въззивното производство, а в отхвърлителната част решението не е обжалвано от ищцата и е влязло в сила.

За да бъде търсена и наложена отговорността по чл. 45 от ЗЗД, е необходимо кумулативното съчетаване на няколко предпоставки: на ищцата да е била причинена вреда, тази вреда да е произтекла от виновното противоправно поведение на ответника, както и да е налице причинно-следствена връзка между поведението на това лице и настъпилото увреждане.

По отношение на това дали поведението на М. е било противоправно и виновно:

С присъда № 10/10.03.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 594/2013 г. по описа на Окръжен съд – Х., Н.М. е бил признат за виновен в това, че през периода февруари 2000 г. – януари 2007 г. в гр. Х., в с. С., в с. С. и в гр. Х., всички в Х. област, и в гр. П., П.област, без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл.

1, ал. 1 от ЗБ, действащ до 31.12.2006 г., и по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ, в сила от 01.01.2007 г., за които се изисква такова разрешение, като предоставил парични кредити на различни лица срещу определена лихва сам /на ................................................................................................................../ и в съучастие във С. А. в качеството на съизвършител

/на ....................................../, в т.ч. на 18.10.2000 г. самостоятелно предоставил в гр. Х. на Д.И. и И. И.парична сума в размер на 2 500 щатски долара с лихва от 150 щатски долара за срок от 1 месец, с обезпечение на имот – гараж № ......в гр. Х., а в началото на ноември 2000 г. в гр. Х. и в гр. П. направил опит да предостави на Д.И. и И. И.парична сума в размер на 3 500 щатски долара с лихва от 10 % с обезпечение върху жилище в гр. П., кв. „ДV, ......, като деянието останало недовършено поради независещи от него причини, а с тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер на 125 357 лв. и причинил значителни вреди на ......в размер на 4 134 лв., на Д.Г.И., Г. и Т. Т.в размер на 43 610 лв., на К. и Т. Н.в размер на 10 920,20 лв. и на Д. Г. М.в размер на 5 000 лв., поради което и на основание чл. 252, ал. 2 от НК във вр. с ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54, ал. 1, т. 1 от НК и ал. 3 от НК той е осъден на 3 години лишаване от свобода, а на основание чл.

66, ал. 1 от НК съдът отложил изпълнението на наказанието за срок от 5 години.

Присъдата е била обжалвана от подсъдимите и е била потвърдена с решение № 196/02.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 248/2016 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, а с решение № 44/09.03.2018 г., постановено по к.н.д. № 1297/2017 г. по описа на Върховния касационен съд, въззивното решение е било оставено в сила, като по този начин осъдителната присъда е влязла в сила на 09.03.2018 г.

Тук следва да се посочи, че първоначално е било образувано н.о.х.д. № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд – Х., по повдигнатото на Н.М. обвинение за извършени престъпления по чл. 252, ал.

2 от НК във вр. с ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 257, ал. 1, пр. 1 от НК /отм./ във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. 1 от НК /отм./ във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, по което е бил приет за съвместно разглеждане граждански иск, предявен от Д.И. за сумата 45 000 лв., представляващи имуществени вреди, причинени от деянието.

Преди първото по делото съдебно заседание по н.о.х.д. № 594/ 2013 г. по описа на Окръжен съд – Х., образувано след като присъдата на първоинстанционния съд е била отменена с решение № 66/ 28.03.2013 г. по в.н.о.х.д. № 20/2013 г. на Апелативен съд – Пловдив и делото е било върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, на 07.01.2014 г. Д.И. е депозирала искова молба против Н.М. и С. А. с искане те да бъдат осъдени солидарно да й заплатят обезщетение за причинените й имуществени вреди в размер на 45 000 лв., ведно със законната лихва, като в тази молба е направено искане И. да бъде конституирана и като частен обвинител по делото. В съдебно заседание на 27.03.2014 г. съдът е конституирал ищцата като частен обвинител, но е оставил без уважение искането й за конституиране като граждански ищец и гражданският иск не е бил приет за съвместно разглеждане в наказателното производство.

В цитираната присъда, с която М. бил признат за виновен, е прието също, че за обезпечение на договора за заем за 3 500 щатски долара от началото на 2000 г. на 08.11.2000 г. бил подписан договор за ипотека с н.а. № **********г., с който Д.И., действаща с нотариално заверено пълномощно от родителите си Г. Т. и Т. Т., е учредила ипотека върху собствения на Т. апартамент в гр. П., ЖСК „Д., ......, ведно с прилежащите му избено помещение, таванско помещение, гараж, стая на партерен етаж и идеални части от общите части на сградата и от земята, но в този договор е записано, че М. дава в заем на И. 35 000 лв. със срок за плащане 6 месеца при равни месечни вноски.

Впоследствие с определение от

24.09.2001 г., постановено по гр.д. № 1335/2001 г. по описа на Районен съд – Х., Д.И. била осъдена да заплати на Н.М. сумата 35 000 лв., дължима по нотариалния акт за договорна ипотека, ведно със законната лихва върху сумата, в полза на ответника бил издаден изпълнителен лист от 24.09.2001 г., по който било образувано изп.д. № 117/2001 г. на СИС при Районен съд – П., а с постановление от 05.11.2003 г. след проведена публична продан имотът бил възложен на М. за сумата 40 100 лв., след което с на 23.08.2004 г. с договор, сключен с н.а. № ***********г., ответникът и съпругата му продали апартамента на Д. Т.за сумата 40 100 лв., като подсъдимият М. признал, че продажната цена е била 22 250 евро, чиято левова равностойност е 43 610 лв.

Въз основа на тази фактическа обстановка наказателният съд е приел, че размерът на полученият от подсъдимия неправомерен доход от 43 610 лв. в резултат на престъплението по чл. 252, ал. 2 от НК съставлява и размерът на причинения на пострадалата имуществена вреда.

Видно от удостоверения за наследници на Г. Т. и Т. Т., те са починали на 28.01.2013 г. и съответно на 13.08.2014 г. и са оставили като единствен наследник дъщеря си Д.И..

Доколкото влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца /чл. 300 от ГПК/, на базата на тази присъда съдът приема за доказано, че М. е извършвал по занятие незаконни банкови сделки, като чрез тях е нанесъл вреда на ищцата, действаща в лично качество и като наследник на родителите си Г. Т. и Т. Т., в размер на 43 610 лв., а това му поведение е противоправно и виновно.