Определение № 745 от 28.11.2024, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 745 гр. Монтана, 28.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Аделина Тушева

Александра Нанова при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело № 20241600500127 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на молба с вх. № 4750/4742 от 11.11.2024 г. подадена от Д. Г. Д., действащ чрез процесуалния си представител адвокат М.

М., с която е направено искане за изменение в частта за разноските на Решение № 241 от 11.10.2024 г., постановено по настоящото дело.

В обстоятелствената част на молбата се твърди, че с въззивната жалба са били предявени три иска, които тя квалифицира съответно с правно основание по чл. 56, ал. 1, чл. 56, ал. 6 и чл. 57, ал. 2 от СК. Поддържа се, че с доклада по делото въззивният съд бил намерил за недопустими исковете по чл. 56 от СК. С оглед на това в производството бил приет за разглеждане единствено искът по чл. 57, ал. 2 от СК. Във връзка с него се излага, че в открито съдебно заседание проведено на 22.04.2024 г. пълномощникът на въззивницата бил уточнил, че размерът на претендирания от нея наем е 300,00 лв. В постановеното решение, предвид че възраженията за недопустимост на исковете по чл. 56, ал. 1 и чл. 56, ал. 6 от СК са основателни, а този по чл. 57, ал. 2 от СК бил частично уважен, то следвало въззивницата да заплати на въззиваемия определена сума за направени от него разноски, а тези на които той е осъден следвало да бъдат пропорционално намалени. В тази насока е и 1 отправеното към съда искане.

В едноседмичния срок по чл. 248, ал. 2 от ГПК насрещната страна В.

М. Д., действаща чрез своя процесуален представител адвокат Е. Ц., е подала отговор на молбата. В него се възразява срещу направеното искане и същото се намира за неоснователно. За правилен се счита начинът, по който съдът е произнесъл по въпроса за отговорността за разноските.

Въззивният съд намира, че молбата е процесуално допустима, като подадена на 11.11.2024 г., т. е. в законоустановения по чл. 248, ал. 1, предл. 2 от ГПК едномесечен срок от постановяване на решението (започнал да тече от 11.10.2024 г. като дата, на която е постановено необжалваемото въззивно решение), от процесуално легитимирана страна-въззиваем във въззивното производство и молител в настоящото, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, при наличие на правен интерес. Същата е допустима и съобразно специалното изискване, съгласно посоченото в т. 9 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г., постановено по тълк. д. № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС, при последващо искане за изменение на решението в частта за разноските, в развилото се преди това производство, задължително да е бил представен списък за разноските по чл. 80 от ГПК. Такъв в настоящия случай е представен от страната, която иска изменение, в последното открито съдебно заседание и се намира на л. 48 от делото. Молбата е редовна и отговаря на общите изисквания на закона за форма и съдържание по чл. 102 от ГПК. Разгледана по същество въззивният съд намира молбата за неоснователна.

Окръжният съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба, с която е обжалвано бракоразводно решение на районния съд в частта относно семейното жилище. С определение постановено по реда на чл. 267 от ГПК въззивният съд изрично е посочил, че въведените в процеса с въззивната жалба искания за предоставяне на ползването на семейното жилище поотделно (и на въззивницата) и едновременно с това определяне на размер на наем, който да й бъде заплащан за ползването на семейното жилище от въззиваемия, не могат да бъдат направени кумулативно, тъй като двете са взаимоизключващи се. Наред с това са изложени аргументи защо искането за предоставяне на ползването на семейното жилище и на въззивницата е 2 преклудирано по време. Позовавайки се на трайно установената съдебна практика на върховната съдебна инстанция, според която е допустимо за първи път пред въззивния съд да се въведе искане за определяне на наем, това искане е прието за разглеждане. Така, предмет на развилото се въззивно производство е било единствено искането по чл. 57, ал. 2 от СК за определяне на наем за ползването на семейното жилище само от другата страна. По отношение на това искане петитумът на въззивната жалба е да бъде определен наем, който Д. Г. Д. да заплаща на жалбоподателката.

На 22.04.2024 г. е проведено първото по ред открито съдебно заседание, в което при даване ход на делото и докладване на същото, процесуалният представител на въззивницата е заявил, че последната споделя и има намерение бившият й съпруг да й заплаща сумата от 300,00 лв., представляваща месечен наем на половината от жилището, като непосредствено след това е заявил, че не разполага с доказателства в тази насока подкрепящи обстоятелството какъв следва да бъде размерът на наема.

След това изявление на страната и с оглед необходимостта от специални знания въззивният съд ex officio е назначил съдебно-техническа експертиза и е определил вещо лице, което след проучване на средните пазарни цени за жилище, от вида на процесното, да даде заключение за размера на месечния пазарен наем.

Заключението на вещото лице е подадено в съда на 11.06.2024 г.

Съгласно изготвеното заключение по съдебно-техническата експертиза средният пазарен наем за целия процесен апартамент е в размер на 448,25 лв. месечно. Следователно дължимият месечен наем за ½ ид. ч. от имота е 224,12 лв. След запознаване с неговото съдържание и преди провеждане на открито съдебно заседание, на 18.06.2024 г. адвокатът на въззивницата е подал молба, в която излага, че няма въпроси по представеното заключение и моли то да бъде прието като обективно и безпристрастно изготвено. В нея страната моли съда да постанови решение, с което въззиваемият да заплаща на жалбоподателката наем за процесното жилище, тъй като тя е собственик на ½ ид. ч. от него, но е възпрепятствана да го ползва. Изрично се излага този наем да бъде определен съобразно констатациите на вещото лице.

Насроченото за 24.06.2024 г. открито съдебно заседание е отложено 3 поради неявяване на вещото лице и предвид направеното искане от процесуалният представител на въззиваемия то задължително да бъде изслушано.

На 30.09.2024 г. е даден ход на делото, в което въззивницата чрез процесуалния си представител заявява, че поддържа жалбата, проведено е съдебно дирене и устни състезания. В тях пълномощникът на въззивницата моли въззивната жалба да бъде уважена, като бъде постановено въззиваемият да й заплаща наем за процесното жилище, тъй като същата е собственик на ½ ид. ч., но е възпрепятствана реално да го ползва. Във връзка с последното моли съда да има предвид констатациите на вещото лице по приетото заключение.

При така изложеното с Решение № 241 от 11.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 127/2024 г. по описа на Окръжен съд-гр. Монтана, настоящият въззивен съдебен състав е определил наем в размер на 224,12 лв. месечно, платим от Д. Г. Д., в полза на В. М. Д., за ползване от него на притежаваната от нея ½ ид. ч. от жилище, имало характер на семейно такова, намиращо се в гр.

Монтана, ж. к. „хххх“ ххх, бл.хх вх. хх, ет.х хап.х хсчитано от влизане в сила на решението за предоставяне на ползването на това жилище. Същото съдържа и осъдителен диспозитив по отношение на разноските направени във въззивното производство, като въззиваемият е осъден да заплати на въззивницата такива в размер на 600,00 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

От съществено значение, в случая за отговорността за разноските, е това по какъв ред е проведено производството пред въззивния съд. Пред последния не се е развило исково производство, а такова на спорна съдебна администрация. Провелото се пред въззивния съд производство има за цел да установи и да уреди едно фактическо положение. Решението по него има за предмет администриране и промяна на граждански правоотношения между страните, която промяна не произтича от упражняване на конкретно право, регламентирано от закона, а от разрешението, което съдът дава, за да уреди тези правоотношения съгласно очертани от закона критерии и интереси въз основа на факти, преценявани по целесъобразност.

Още в мотивите към решението на въззивния съд и зрично е 4 отбелязано какъв е характерът на производството провеждано по реда на чл. 57, ал. 2 от СК, а именно такова по съдебна администрация. При него не е налице осъдителен иск за заплащане на наемна цена, а съдът следва да се ограничи единствено до определяне на същата. Именно това е направил и настоящият въззивен състав в решението. В случая не се развива исково производство и не се постановява диспозитив за осъждане на другата страна да заплаща на неползващия семейното жилище съпруг определена сума месечно. В случаи като настоящия не е налице иск, който съдът да уважи до определен размер и да отхвърли над уважения до предявения. Това е типично за исковото производство, но не и за това по спорна съдебна администрация. При последното не е възможно да има частично отхвърляне, каквото молителят твърди, че е налице.

Въззивният съд, в съответствие с принципа на диспозитивното начало, се е произнесъл по искането на въззивницата, а именно да бъде определен наем, който въззиваемият да й заплаща, равняващ се на ½ от посочения от вещото лице размер на среден пазарен наем. В този смисъл при съобразяване с характера на производството на спорна съдебна администрация единствено се определя месечен наем, който да се заплаща. Предвид това, в случая не е налице частично уважаване, респ. частично отхвърляне на искането, за да бъдат приложими общите правила на чл. 78 от ГПК за определяне на дължимите разноски съобразно уважената, респ. отхвърлената част от иска.

При така изложеното въззивният съд не счита, че са налице основания да ревизира приетото от него по отношение на отговорността за разноските в постановеното от него решение.

Настоящият съдебен акт не подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 4 от ГПК.

Мотивиран от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 4750/4742 от 11.11.2024 г. подадена от Д. Г. Д., действащ чрез процесуалния си представител адвокат М.

М., за изменение на Решение № 241 от 11.10.2024 г., постановено по в. гр. д.

№ 127/2024 г. по описа на Окръжен съд-гр. Монтана, в частта за 5 разноските.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6