Определение № 406 от 22.04.2025, Окръжен съд - Габрово

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 406 гр. Габрово, 22.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Ива Димова

Симона Миланези като разгледа докладваното от Ива Димова Въззивно частно гражданско дело № 20254200500262 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 274 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез юрисконсулт Г. А., против разпореждане постановено по ч. гр. д. № 448/2025 г. от Севлиевски районен съд, с което се отхвърля заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

В частната жалба се възразява срещу отказа да се издаде заповед за изпълнение срещу длъжниците Г. Я. Ш. и М. А. А. за вземания за главница в размер на 2 619,61 лв.;

840,10 лв. договорно възнаграждение за периода от 15.03.2016 г. до 15.01.2017 г.; 999.02 лв. – неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; 3 108.59 лв. законна лихва за периода от 15.01.2017 г. до 27.03.2025 г. и законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, както и сумата от 260.00 лв. за юрисконсулско възнаграждение и 151.35 лв. – държавна такса.

Излагат се твърдения, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Сочи, че законодателят предоставя правомощие на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителския договор или има обоснована вероятност за това. Счита, че заповедният съд неправилно не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправна клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и 1 разбираеми, тъй като неправилно е извършил именно такава преценка. Взема становище по отношение на заявлението за договорното възнаграждение, като счита, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент. Подобно изискване има само единствено при наличието на референтен лихвен процент – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Сочи, че е спазена разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Счита, че са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР, то няма да се приема, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза. Счита, че не може да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна норма.

По отношение на законната лихва, сочи че тя е последица от предявяването на иска за вземането.

По отношението на лихвата за забава счита, че кредитора има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху посоченото плащане. Сочи, че лихвеният процент по кредита не е обезщетение за забава, а за ползването на парите за повече време от уговорената дата на плащане и той се начислява само върху невърната част от главницата във вноската. Моли да се отмени обжалваното разпореждането. Претендира разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Съдът след като обсъди доводите на страната и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от легитимиран страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Пред първоинстанционния съд е подадено заявление от „Профи Кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжниците Г. Я. Ш. и М. А. А., двамата с настоящ адрес в с.***, за сумата от сумата 7567,32 лв. Размер и валута: 4458,73 лв., като паричното вземане включва: неплатена главница в размер на 2619,61 лв.; 840,10 лв. - договорно възнаграждение за периода от 15.03.2016 г. до 15.01.2017 г.; 999,02 лв. – неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; 3 108,59 лв. законна лихва за периода от 15.01.2017 г. до 27.03.2025 г. и законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, както и сумата от 260,00 лв. за юрисконсулско възнаграждение и 151,35 лв. – държавна такса.

Вземането произхожда от Договор за потребителски кредит № 5007824118 от 26.08.2014 г.

С обжалваното разпореждане заповедният съд приел, че предоставянето на услугата Флекси е неравноправна клауза съгласно чл. 143, т. 14 от ЗЗП. Тази услуга потребителят не получава ефективно, но се задължава да заплати още на датата на отпускане на кредита.

Приел е, че е налице основателно съмнение, че заявителят се позовава на неравноправна клауза в потребителски договор и съдът не следва да издава акт, въз основа на който би 2 могло да се допусне принудително изпълнение на такова вземане срещу потребител. По отношение на услугата Фаст- за по-бързо разглеждане на кредита, същата е приета за нищожна поради прякото противоречие със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която не се допуска начисляване на разходи за усвояване на кредита /вкл. за по-бързото му предоставяне на потребителя/. Като е съобразил и решение С-714/22 на СЕС, е приел, че има сериозно съмнение дали в договора е посочен правилен ГПР, поради вероятно неравноправния начин на определяне на ГПР, като заявителят безспорно има право да получи само главницата по договора, а заявлението му е отхвърлено за останалите вземания.

Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер и спрямо него са приложими разпоредбите на ЗПК, поради което съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна, следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. Позовал се е на обобщена съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК. В тази връзка съдът е съобразил, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Този извод се налага предвид константната съдебна практика на съдилищата по тези клаузи, формирана както в исковото, така и в заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и спазване на основния принцип в гражданския процес за тези вземания заповед за изпълнение не следва да се издава. В тази връзка следва да се съобрази Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС. По тази причина вземанията, произтичащи от такива клаузи, не могат да се отнесат към категорията на безспорните вземания, тъй като съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което не могат да бъдат защитени по реда на заповедното производство. Отделно от горното, с оглед обстоятелството, че претендираните вземания за допълнителни услуги са включени наред с основното задължение по погасителния план, следва извода за некоректно посочен ГПР. Правилното 3 посочване на ГПР в договора с потребителя е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможностите на потребителя да вземе информирано решение – решение по дело С- 1377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение по дело C-714/2022 г., Профи Кредит България, и др. Съгласно т. 55 от решението от 21.03.2024 г. по дело C714/2022 г., Профи Кредит България, неправилното посочване на ГПР задължително трябва да се приравни на липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това обстоятелство. Предвид това обстоятелство и разпоредбата на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се приеме, че целият договор за потребителски кредит е недействителен и потребителят дължи връщане само на чистия размер на кредита. В случая обаче се твърди извършено частично плащане по кредита, а при отхвърляне на заявлението за вземания за такси и услуги, не може да се приеме за установено, че главницата е дължима в претендирания размер, нито да се извърши преизчисляване в заповедното производство, поради което заявлението подлежи на отхвърляне в цялост.

Въззивният съд констатира, че договорът, на който заявителят основава правата си досежно процесните вземания е недействителен, тъй като ГПР надхвърля максимално допустимия размер съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ГПК. Разходите на потребителя по споразумението за допълнителни услуги, който включва: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Тези клаузи са на самостоятелно основание нищожни, тъй като не съставляват допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а ал. 1 от ЗПК, а са такси по усвояването и управлението на кредита в размер на 2179,68 лв., каквито кредиторът няма право да събира, предвид императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, са в по- голям размер от предоставените заемни средства, поради което посочения в договора ГПР от 49,90% не е действителния. Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и води до недействителност на договора за кредит в неговата цялост.

Съгласно чл. 23 от ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита. Предвид на това в тази хипотеза не се дължи договорна лихва. В случая в ГПР няма данни да са включени разходите по допълнителните услуги, предвидени в споразумението за предоставянето на пакет от допълнителни услуги, което е в нарушение и на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

4

Горното е самостоятелно основание за отхвърляне на всички заявени вземания извън предоставената чиста стойност на кредита.